Миро Морски от “Джанго Зе” може да свири цял ден, без да се умори. Рекордът му е шест концерта за 24 часа

Годината е 1995-а, действието се развива някъде по Северното Черноморие. На хълма, гледащ към морето, което мени цвета си всеки ден, са застанали на пост няколко млади момчета от казармата в пълно бойно снаряжение - автомати, каски, униформи - пазят. Близо до тях, почти на брега, настървено над водата кръжи ято чайки, а под ятото - малка перка се върти в кръг - делфинче. Войничетата го забелязват и започват да сочат перката, която лека-полека стеснява кръга си. Чайките се нахвърлят отгоре ѝ. Едно от войничетата - синеоко, с черна къдрава коса и физиономия, която се запомня от километри, хвърля автомата и униформата си на земята и се втурва към делфинчето. Излиза на плажа, нагазва в плитчината и започва да размахва ръце като вятърни мелници, за да прогони чайките, които се опитват да накълват обърканото животно. Бута го обратно към дълбокото, но вълните го връщат в краката му. Хваща го за опашката, но бързо се отказва - не иска да го нарани. Накрая

хваща делфинчето

като бебе

и тръгва по кея, който влиза навътре в морето. Със сетни усилия стига до края и го хвърля във водата. За кратко перката сочи към дъното, но само след секунди животинчето се свестява, перката се подава над водата и постепенно поема към хоризонта.

Името на войничето е Мирослав Атанасов, сега познат като Миро Морски, или за тези, които не се сещат - Онзи от “Джанго Зе”. Седнал наполовина по турски на едно от ниските столчета под шатрата зад сцената на стадион “Юнак”, час преди да нарами китарата си, за да подгрее сърбите от S.A.R.S, с необяснимо детски и в същото време мъдър поглед, Миро с горда усмивка казва: “Глупости мога да кажа много.”

Г-н Морски е от Варна, по-точно от Владиславово. Както той казва: “Все едно “Люлин” на Варна. Имах прекрасно детство. Не знам родителите ми как са се чувствали, ама за нас беше страхотно - имахме поляни, кайсии, слънчоглед, имаше и пазач с пушка”, погледът му се отнася и следва тишина. Миро изведнъж я нарушава със съвсем различна случка, появила се в главата му:

“В пивоварен завод съм работил. На “Варненско пиво” - не съществува вече. Бях на 20, след казармата... или преди... преди... или след... забравих... отдавна. Работих с един дядо - беше страшен, беше по живота и се опитваше да ме научи на животааа (ръмжи). Нощно време трябва да пазим завода от... не знам от к'во. Една вечер ме вика да дойда с него, а аз бях дръпнат, притеснителен. Не исках да ходя, но той ме подкани и аз тръгнах. Заведе ме до огромна цистерна и ми сочи как от нея излиза едно най-обикновено кранче. Казва ми: “Оттука ако пиеш, пиеш от тонове бира. Пусни кранчето и пий.” Не ми се пиеше, ама... Съгласих се, отпих от кранчето - не беше кой знае какво. Ама сега имам история.”

С музиката Миро се сблъсква от малък, преди завода и казармата. Свири на китара, но обича баса и барабана. “Трябвало е да стана барабанист - казва той. - Баща ми още от малък забелязал, че в колата си... (започва да барабани по столчето си и отново се отнася леко). Тайната е да го задържиш... (не спира да барабани, а след всеки глагол прави пауза) и да не го усложняваш... и едно нещо като хванеш... го държиш... и след време барабанът започва сам да ти говори. Те новите неща идват от само себе си.”

На уроци по китара

г-н Морски е ходил

два пъти

Винаги завършвали по един и същи начин - ходи до едно време, учителят му се развиква, Миро се разплаква, тръгва си и не се връща повече. Самоук е. Ноти не може да чете. В Лондон, където и живее, преподава от време на време - пак без ноти. “Слушаме - казва той. - Може би аз загубих от тая работа. Хубаво е да си грамотен, то си е език. Групата Awale направиха афробийт с неравноделен балкански ритъм. Преди репетиция всичко им беше разписано. Те са страшни джаз музиканти - само поглеждат нотите, четат, кимат с глава, мънкат си нещо под носа, поправят тук-таме с едно химикалче, вземат си инструментите, 1,2,3 и бам! Забиват веднага, а на мен ми увисва ченето. Ние ако го свирим това, ще го репетираме месеци. Но има и музиканти, които без ноти нищо не могат да изпеят.”

На върха на славата си, през 2002 г., точно след хита си “Луди жаби”, обърканата врата и клипа в колата и полицейските униформи, Миро заминава за Лондон. “Не бях летял и беше много интересно да видя как наближаваме Острова, беше хубаво времето. Като го виждаш за пръв път, Европа изглежда по различен начин. Разбирам защо искат да се махат, те (британците - б.а.) не са много европейци. И отгоре изглежда много различно. Самият остров - едни зелени пържоли. Усетих нещо. Викам си - това е земята на рокендрола - най-готините банди, интересно ми беше да видя какво е”, спомня си той.

“Защо заминах? Аз все още не мога да си го обясня. Имал съм да науча много неща, предполагам. Трябвало е да мина през много неща.” Миро отново изчезва за малко, а около нас започват да кръжат организатори, с които той любезно разменя по няколко весели приказки. Покрай нас минава лекарят на концерта и шеговито подвиква на Миро да го търси на третото дърво, след което музикантът се връща обратно в разговора: “А в Лондон какво ли не съм правил.

Работил съм в ИКЕА,

в пицария

Научих как се правят пици. Пристигат едни топки тесто, ти правиш коричката и започваш да ги пляскаш - Миро се навежда напред и започва да пляска ръцете си от ляво на дясно и обратно - жалко, че не се вижда. И после те боли гърбът много, особено ако попляскаш цяла вечер. А това с хвърлянето на пиците е цигански номер. Както Джими Хендрикс свири зад гърба си или със зъби. Номера зад гърба и аз го правя, ама със зъби не ми се получава - голям ми е носът.”

В Лондон г-н Морски свири с най-различни музиканти. Поканен е в The Turbans, или както ги нарича той - “Тюрбаните” - етнопроект, с който смесват ритми от цял свят, а крайният резултат е невероятен. Там Миро е поканен като пионер на балканската музика. “Аз не съм виртуоз, при мен номерът е, че го смесвам с рокендрол.” В главата му наскоро се появила една мелодия, която искал да направи, но не можел да разбере от коя песен е. Изтананиква я набързо и се опулва: “Побърках се. Добре, че бяхме на един фест в Пловдив, че да се срещна с Нено (от етноджаз бандата “Рома Нено” - б.а.). Питах го кое е това парче, изтананиках му мелодията, той се замисли малко и ми каза: “Олимпиада”. Аз веднага - в интернет и от нетърпение я развих по друг начин.” Публиката на трибюта на Тодор Колев имаше щастието да я чуе.

От време на време Миро свири на кораб в Камдън. “Имам парче за всеки”, казва той. Може да свири по цял ден, без да се умори. Рекордът му е шест концерта за един ден. Другият му проект се казва Gipsydelica (“Джипсиделика”), с които също се въртят около балканските ритми - не чалга. “Трябва да се изясни какво е чалга - казва Миро. - Тя взе гръцки песни и им сложи български текстове. Разпространяваха я от ръка на ръка, като качество не беше кой знае какво. Аз се интересувам от по-старата музика, да чуеш навремето какъв е бил фолклорът. Баща ми свиреше и в сватбарски оркестри, те също имат своя принос. Добри музиканти, поне свирят на инструменти. Ролята на циганите каква е била - ако правиш сватба и ти трябва музика, ще се обадиш на циганите. Те чуват. Старите майстори - Рамадан Лолов, Иванка Георгиева, Черната Марга, всичките тези певци са пели със собствения си глас. Сега певиците много приличат една на друга. По един и същи начин пеят - с брада (разклаща брадичката си - б.а.). Какво стана? Що така, не знам.

Сега съм направил

вариант на

“Провикнал ми се е

Николчо” на

Борис Машалов

Много интересно.”

Разговорът отново се отнася за малко и се връща обратно на темата за родината: “Не изключвам възможността да се върна. То вече няма тук - там. Едно време имаше, като имаше визи и т.н. Всеки може да вземе рейса и да отиде в Португалия. Размиха се тия понятия. Когато заминавах, хората ме гледаха с голямо недоумение. Аз бях успяяял - иронично провлачва думата - и изведнъж изпитах огромно удоволствие да стана никой и да започна от нулата. Тук ми беше неудобно, че ме гледат хората.”

Хората все още го гледат, де. Това лято дори го викали в морето: “В морето, човек, в морето! Една стара жена с патерици във водата, а синът ѝ ме вика. А то излезе, че с човека сме от едно училище.”

Ето че един от организаторите отново се появява в шатрата с думите “След 10 минути излизате.” Групата е готова, само Миро трябва да се преоблече. Отваря куфара си на цветя, изважда бяла тениска с шарена щампа и пита: “Тая как е? Е, ама то групата всички са с ризи.” След 5 минути Миро е на сцената с китара в ръка и... по риза.