1877 г. Верешчагин зарязва светския живот в Париж, ранен преминава Балкана със Скобелев

Как нарисува емблематичните картини за Руско-турската война

Вестта за обявяването на Руско-турската война спохожда Василий Верешчагин в Париж.

36-годишният живописец вече е извоювал (в буквалния смисъл на думата) признание на безстрашен офицер, защитено по фронтовете в Кавказ и Средна Азия.

Картинните поредици от батални сцени пък му донасят международна известност. През 1877 г. художникът рисува в лукса и спокойствието на парижкото си ателие, когато го застига новината.

Без да се двоуми потомственият дворянин, който тъне в благоденствие и слава, се записва като доброволец и е назначен за военен художник с длъжност адютант към свитата на генерал Скобелев. Двама от братята му - Александър и най-малкият Сергей, последват примера му, тъй като наред с именития си родственик споделят хуманистичните възгледи на либерално настроената руска интелигенция.

Василий Верещагин е от богат дворянски род. По традиция момчетата в семейството постъпват в Морския кадетски корпус и младият художник, както и братята му, не правят изключение.

По-късно завършва елитната Императорска художествена академия в Санкт Петербург и както е обичайно навремето, постъпва в парижкото Ecole des beaux-arts.

Бидейки неуморим пътешественик, обикаля света и отразява в изкуството си видяното и преживяното, преосмисляйки го от позицията на убеден демократ и пацифист.

Не приема никакви почетни отличия - ордени и медали. Отказва професорско научно звание. През 1904-а загива в Руско-японската война при потъването на броненосеца “Петропавловск”, недалеч от Порт Артур. Но до тази фатална дата остават 26 г.

Какви мотиви биха изтръгнали този заможен, признат от ценители,

купуван от

колекционери и

ухажван от светските

кръгове художник

от комфорта, който предоставя Париж - пъпът на европейската култура и “столицата на разврата”?

От съвременна гледна точка още по-трудно можем да си обясним загадката на “руската душа”, идеалистичните пориви на славянофилство и принадлежност към православните морални ценности.

Ала доброволческият подтик на живописеца е основан на споделените и твърде опасни за времето идеи на Чернишевски и Белински срещу цензурата, крепостничеството, смъртното наказание.

Фундамент, върху който се основава демократичното изкуство на руските передвижници - Общество за пътуващи изложби на художници реалисти, противопоставящи се на салонното високомерие на академизма.

Тези различни по стил и натюрел творци са единни в несъгласието си с ограничаващите правила на Императорската академия, нейния консерватизъм и разделението на изкуството на възвишено и низше.

Колекционерът Павел Третяков (основател на Третяковската галерия) най-точно характеризира особеностите на това направление : “На мен не ми трябва богата природа, нито великолепна композиция, нито ефект на светлината, никакви чудеса. Дайте ми, ако щете, кална локва, но в нея да има истина, да има поезия. Поезията може да се открие във всичко - и в това е мисията на художника”.

Руско-турската война за Верещагин и родните му братя е действително Освободителна и се различава от войната, основана на имперските интереси на царска Русия.

Живописецът вече е нарисувал своя “Апотеоз на войната” (1871). И с тази алегория, която има плакатно въздействие, получава европейско признание и същевременно си спечелва императорската неприязън. Посланието, изписано върху картината, изобразяваща камара от човешки черепи, над която кръжи ято гарвани, звучи колкото зловещо, толкова и заканително: “На всички победители - преди, сега и в бъдеще”.

Верещагин навсякъде вижда ужасяващото лице на войната, която сее смърт, а нейни жертви са безименните незнайни воини. Никой не може да го принуди да рисува парадни героически портрети, салонни изображения на военачалници в театрални пози, камо ли сценични постановки на батални маневри и реални битки, разкрасителни сюжети от фронтовия бит, както и патетични панорами на бойни действия.

Руско-турската война е Освободителна според осмислената позиция на интелигента доброволец и емоционалната верска нагласа на мужика - с олдат

към брата

православен

славянин

Доказателство за това е прочутият “Балкански цикъл” на Верешчагин. Сюжетите в тази поредица от маслени картини са заимствани от преките впечатления на художника, който е участник в Плевенската епопея. Край Плевен загива и обичният му най-малък брат Сергей, а другият - Александър, е тежко ранен. Самият художник е покосен от шрапнел и едва оживява при преминаването на Дунава.

Въз основа на скиците, които с репортерска точност рисува “от мястото на събитието”, Верещагин ще създаде разтъсващата картина “Панихида” - осеяното с трупове бойно поле и самотните фигури на офицера и свещеника, който произнася заупокойна молитва.

Като точен хроникьор пресъздава от натура и ословестява в своите записки исторически образи, сцени и събития.

Две години преди смъртта си издава “Спомени от Руско-турската война на художника В. В. Верешчагин, Санкт Петербург, 1902 г.” В панорамата от живописни платна обаче той извежда идеите си до символи, без да накърни реалистичната достоверност на художествения документ.

След победата при Плевен Верешчагин, макар и ранен, продължава с армията на генерал Скобелев и участва в зимното преминаване на Балкана. По пътя, за негова радост, намира своя албум със скици, смятан за изгубен, и по-късно по тях ще създаде големите си маслени композиции.

Той допълва всекидневно страниците на албума с рисунки, от които извежда сюжетните си решения за бележитите творби “На Шипка всичко е спокойно”, “Шипка-Шейново”, “Пътят на военнопленниците”.

В последните дни на войната Верешчагин рисува денонощно. Завръща се в ателието си в Париж и разработва художествените си бележки в поредицата “Балкански цикъл” с невероятна бързина, защото вече е ангажирал изложбени салони, в които да представи своята версия за Руско-турската война.

И без съмнение експозициите в Париж, Виена и Лондон постигат пропагандните цели на неговата мисия да покаже на света битката за свободата на България.

Освен че добива още по-голяма международна известност, Верешчагин става неимоверно популярен в художествените кръгове, особено в славянския свят. Изкуството му е от голямо значение не само като историческа хроника на българското Освобождение, но и като идейна нагласа за развитието на цялото ни следосвобожденско изкуство.

Създателят на баталния жанр в българската живопис Ярослав Вешин години по-късно ще създаде своя шедьовър “Отстъплението на турците при Люлебургас” (1913), в който сякаш оживява демократичният патос на Верещагиновите естетически позиции.

Вешин също е военен художник и рисува една от великите победи на българската войска в Балканската война и поражението на османските сили в Източна Тракия. Тази българска победа е постигната след нечувано кръвопролитна битка и бойното поле след сражението се е превърнало в кално гробище, в което се валят телата както на турци, така и на българи.

Три години по-късно, малко преди да загине край Демир Хисар, поетът Димчо Дебелянов ще намери до трупа на убит френски войник последното му писмо и ще съчини стихотворението “Един убит” с незабравимия рефрен “Мъртвият не ни е враг”.

Едва ли е неоснователно да търсим в духовната нагласа на следосвобожденска България отгласи от хуманистичния идеал, заложен от Верещагин в неговия “Балкански цикъл”.

Репродукциите от неговите картини се разпространяват като картички, влизат в учебниците по история и христоматиите, илюстрират литературни произведения, разпечатват се върху календари, достигат да всеки български дом.

Представата за българското Освобождение би била немислима без художествено-документалната хроника, която ни е оставил руският живописец Василий Верешчагин.