"Златната" Християна Тодорова: Излях чувствата си в книга

Християна Тодорова е бивша гимнастичка, част от ансамбъла, спечелил бронзови медали на олимпийските игри в Рио де Жанейро. След отказването си тя стана международен съдия. Преди дни от печат излезе първата й книга - "Следа от объркана душа". За нея и връзката между изкуството и спорта Християна говори пред "България Днес".

- Християна, честита първа книга! Какво ви провокира да я напишете?

- Книгата не е свързана със спорта. Мисля, че и самото й заглавие - "Следа от объркана душа", подсказва, че няма нищо общо с художествената гимнастика. В нея са излети много чувства и емоции, събирани през годините. Може да се каже, че е нещо смесено между съвременна проза и любовна лирика...

-Как се роди идеята за нея и колко време отне реализирането й?

- Идеята отдавна ми се "подмяташе" от близки до мен хора, които са чели това, което пиша. Отне ми доста време да събера смелост и да се разкрия, защото нещата, които пиша, са много лични и са дълбоко свързани с душата ми. Определено трябваше да намеря тази смелост да ги покажа. Самото реализиране стана доста по-бързо като процес, отколкото решението ми да започна да мисля в такава насока. В края на миналата година вече бях готова с материала и се свързах с редактора Васил Койнарев. Той много ми помогна с детайлите, от които аз не разбирам до такава степен. Все пак съм аматьор в тази сфера. Държа да отбележа - това че съм написала книга, не ме прави писател.

- Откога пишете и има ли определен стил, който предпочитате?

- Пиша от няколко години, обичам да пиша за любовта и за живота... За красивите неща в живота. Тези, които ни карат и да плачем, и да се усмихваме.

- Имате ли любимо произведение в книгата?

- Всички са ми много мили. Все пак са си мои и са излезли от душата ми. Но винаги ще има 1-2, които са малко по-специални.

- Всички ли са свързани с лични преживявания?

- Не, това казвам и на хората около мен. Не всичко е свързано директно с мен. Има неща, които мои близки приятели или роднини са изпитали. Така са ме вдъхновили да напиша нещо, свързано с тях.

- Какво място в нея намира любовта?

- Цялото! Без значение дали е любов към човек или към място, което навява спомени - морето или планината. Всичко е любов към дадено нещо в моята книга. Не е ли така и в живота?

- Може ли да очакваме и други книги занапред? Някой роман след време?

- Роман? Защо не! Но ще трябва да минат години, докато стигна до него... Наясно съм, че за роман не съм пораснала достатъчно.

- Казват, че художествената гимнастика е най-близкият до изкуството спорт. Сега, когато вече имате и своя книга, намирате ли връзка между изкуството и нея?

- И преди това съм намирала... Всяко нещо, излъчващо красота, за мен е изкуство. Художествената гимнастика е съвкупност от елегантност, музика, танц, балет, спорт и красота.

- Останахте близо до гимнастиката, като станахте съдия. Как избрахте това призвание?
- Винаги съм знаела, че треньорската работа не ме влече до такава степен. Няма как да се отдръпна от спорта. Все пак това правя цял живот, от него разбирам най-много. В спорта се чувствам все едно съм си у дома. А съдийството винаги ми е било интересно, различно, вълнуващо и доста сложно. А аз обичам трудните неща.

- Кандидат сте за член на Техническия комитет по художествена гимнастика към Международната федерация. Как се стигна до кандидатурата и готова ли сте за това ново предизвикателство?
- Именно чрез съдийството се стигна. Обичам новите предизвикателства. Готова съм. Даже това отлагане с една година, което се случи заради вируса, ще ме направи още по-готова. Ще имам една година отгоре, за да се подготвя максимално добре. Ако всичко е наред и ако ме изберат на изборите другата година, ще направя всичко възможно да достигна поне малко Мария Гигова. Тя не може да бъде заместена, но се уча от нея и се вслушвам във всяко едно нещо, в което ми дава съвет.

- Спортистите бяха сред най-потърпевшите от коронавируса, но и най-дисциплинирани. Как се отрази на вас тази дълга изолация?
- На мен лично се отрази добре. Доскуча ми много по едно време (смее се), но няма как. Такава беше ситуацията за всички. Трябваше да се направят тези промени в нашето ежедневие и мислене. Трябваше да сме дисциплинирани, без значение дали ни харесва или не. Върху някои неща нямаме контрол - говоря за вируса. Но върху други имаме - начинът ни на мислене и това кой колко желае да се запази здрав - и физически, и психически. Радвам се, че се връщаме все повече към нормалния си ритъм на живот. Ако всеки е достатъчно внимателен и дисциплиниран, можем да живеем и с този вирус без да бъде до такава степен опасен за нас и за хората около нас.