Златната Симона Дянкова: Казах на момичетата, щом стъпихме в Токио - “Това е нашата олимпиада!”

Как след феноменалния успех на игрите на Терасата на безкрайността в италианския Равело капитанът на ансамбъла получи годежен пръстен

Ние сме скромни, а нашата треньорка винаги ни е
държала на земята, но след олимпиадата ни каза: “Е, вече сте златни момичета!”, споделя грацията

За рускините второто място беше като загуба, не бяха щастливи. Но дойдоха и ни поздравиха. Уважаваме се, казва гимнастичката

Много вяра, труд, изпитания и борба. Ежедневна борба, за да бъде достойна за мястото на капитана. Всичко си е струвало. Всичко е трябвало да стане точно така. Трябвало е тя да бъде в отбор точно с тези момичета, за да стъпят заедно на абсолютния връх в спорта, да станат олимпийски шампионки, да вдигнат летвата в художествената гимнастика там, където досега не е била. Най-златните от всички златни момичета. Такива станаха Симона Дянкова, Стефани Кирякова, Мадлен Радуканова, Лаура Траатс и Ерика Зафирова.

В триумфа им още с пристигането в Токио е сигурна Симона Дянкова, капитан на националния отбор. Тя чувства успеха с цялото си същество. В нейната нелека кариера този медал е много желан, много страдан и чакан. Заслужен, да добавим. И само дни след сбъдването на мечтата очарователната грация получава и годежен пръстен. По време на почивка в Италия нейният дългогодишен приятел - футболистът Никола Яначков, я изненадва (очаквано) с предложение за брак. За всички неописуемо щастливи емоции Симона споделя в интервю за “168 часа”.

- Олимпийско злато, годеж - по всичко личи, че това е твоята година.

- Още когато отидохме в олимпийското село, аз написах нещо на момичетата, като завърших с думите: “Това е нашата олимпиада!”. Сега със сигурност мога да кажа, че това беше нашата олимпиада. Всичко се случи точно така, както си го пожелахме.

Иначе относно годежа знаех, че Никола беше решил след игрите да ми предложи. Той само изчакваше, за да не ме разсейва и да минат всички емоции от важните състезания още преди олимпиадата.

- Изглежда, трудно би могла да бъдеш изненадана.

- По принцип обичам хубавите изненади, но съм и много трудна в това отношение. Имам шесто чувство за всичко. Този път обаче той успя наистина. Не знам как. Призна ми, че много се е притеснявал за пръстена, защото, познавайки ме, ще го намеря и видя сама поне пет пъти, преди да ми го даде. Нито го открих и видях преди това, нито очаквах, че ще ми предложи точно в момента, който той беше избрал. Екскурзията ни в Италия беше много динамична, имаше много емоции и така той успя да ме изненада.

- Получил ли е помощ от някого при избора на бижуто?

- Сам го е избрал. Преди да заминем, бяхме във Варна. Тогава той ми каза, че има среща с някакъв човек. Стана ми странно, но не се усъмних. Всъщност тогава е ходил да избира пръстена. Майка ми е знаела. По принцип тя не е от хората, които умеят да пазят тайни, но този път по никакъв начин не се издаде пред мен какво ми се подготвя.

- Как точно се случи предложението?

- Бяхме на почивка в Позитано. Единия ден решихме да отидем до градчето Равело, който е на един час път. Разходихме се, хапнахме и се качихме на Терасата на безкрайността, където аз снимах Мишето (Михаела Маевска) и нейния приятел, а в момента, в който се обърнах, Никола беше на колене и ми предложи.

- Поколеба ли се, или веднага каза “да”?

- Само повтарях: “Да, бе?!”, “Да, бе, да?!” А той ме подканяше да кажа “да” или “не”. (Смее се.) Не съм се поколебала изобщо, защото ние сме заедно вече седем години, живеем заедно от много време, така че сега просто официално сме сгодени.

- Обсъждахте ли вече сватбата, или не бързате?

- Той ми каза, че за сватбата няма да чакам толкова, колкото за годежа. Не сме обсъждали дата. Със сигурност няма да е тази година. Не бързаме много.

- Как изглежда перфектната сватба за теб?

- Когато бяхме в Равело, малко преди да се качим на терасата, на едно наистина прекрасно място със страхотна гледка подготвяха сватба. Всичко изглеждаше много красиво и изпипано. И тогава аз му казах: “Тук искам да се оженим”. А след като малко след това се случи предложението, се шегувах с него: “Ти си организирал и сватбата вече, нали?! Мама сигурно е тук някъде. Супер! Много се радвам”.

Наистина там бе мечтаното място за сватба. По принцип много обичам Италия, заради което може би Никола реши и точно на тази екскурзия да ми предложи. Предполагам все пак, че сватбата ни ще е на морето.

- Ще опишеш ли чувството от постигането на голямата мечта на всеки спортист?

- Ние сме си го представяли много пъти. Усещала съм го с цялото си тяло, когато мислех как ставаме първи. И го изпитвах наистина много силно. Винаги знаех, колкото и да вярвах, че това е нещо много трудно за постигане. В нашия спорт нещата стоят така, че невинаги най-добрият побеждава. И въпреки това по някакъв начин всяка една от нас вярваше, че това ще се случи. Бяхме много щастливи, когато стана. Не знаех къде се намирам. Неописуемо чувство.

- Какво ви струваше този триумф, каква цена плати лично ти?

- Хората не виждат всекидневния труд в залата, защото ние наистина последните пет години ставахме и лягахме с мисълта за най-важното ни състезание. Много тренировки, много усилия и трудни моменти. Самата аз и само фактът, че съм на 26 години, говори за това колко много съм чакала и колко страдан и желан е бил този медал за мен. Всичко е било с някаква причина. Много съм щастлива, че съм в един отбор точно с тези момичета. Наистина се получи химия помежду ни.

Освен съотборнички ние сме като семейство и много се подкрепяме и обичаме. За един отбор това е много важно. Очакванията към нас винаги са били много големи. Ако си сам в това и няма с кого да го споделиш, е доста трудно. Докато ние винаги си говорим за тези неща и така е по-лесно - олеква и се преодолява.

- Завоювахте исторически успех. Смяташ ли, че няма по-голяма мотивация за следващите поколения гимнастички. Или напротив - това ще ги изправи пред страха да останат в сянката ви?

- Радвам се, че най-накрая можем да се наречем златни момичета. Тъй като нашата треньорка винаги ни е държала на земята в това отношение. Пък и ние сме доста скромни момичета и не сме се главозамайвали никога. Но сега, след олимпиадата, тя ни каза: “Е, вече сте златни момичета!”.

За следващия отбор мога да кажа, че със сигурност, когато зад теб стоят успехите на олимпийски и световни шампионки, излизаш с много по-голямо самочувствие на килима, но това е и доста голяма отговорност. Ще им е трудно, но мисля, че ще се справят.

- Доказахте, че няма невъзможни неща, и като надделяхте над рускините. Тяхната неспособност да губят отеква още. Казахте ли си нещо с тях при награждаването, имаше ли напрежение?

- Не, не съм усетила такова. Да, те не бяха толкова щастливи, колкото обикновено. Тъй като на всички големи състезания винаги са първи, а сега не. За тях това второ място беше повече като загуба. Но дойдоха и ни поздравиха. Уважаваме се. Не мога да кажа нищо лошо за тях. Ние имаме доста добри отношения с всички отбори. Италия, макар че бяха на трето място, те бяха на седмото небе като нас. За тях сме много щастливи, тъй като три от момичетата играха и на предишната олимпиада, където останаха четвърти, а сега за малко отново да изпаднат от челната тройка, но взеха медал.

- Кои бяха най-хубавите думи, които получи след победата? От кого?

- Много прекрасни думи имаше към нас. Всички хора ни казваха колко много са плакали и колко са щастливи. Където и да ме срещне някой, ми обяснява колко е ревал заради нас. Радвам се, че всички са го изживели толкова емоционално. Щом пристигнахме на летището и видях мама, тя ме прегърна и също започна да плаче, беше много развълнувана. Както и личната ми треньорка. Сестра ми преживяваше много всяко едно мое състезание. Понякога се налагаше аз да я успокоявам, вместо тя мен! Тя е един от най-близките ми хора и винаги се е вълнувала много и ме е подкрепяла.

- Къде е сега златният ти медал?

- Първите дни го носех с мен навсякъде. Постоянно беше в чантата ми. Даже се притеснявах, ако не е близо до мен. Още в Япония, когато си ги сложихме на врата, казахме, че няма да ги свалим, да не би някой да ги вземе. Сега вече е вкъщи.

- Какви са плановете ти в кариерно отношение, след като преустановиш състезателната си кариера?

- Все още не мога да кажа. Твърде рано ми е. Предполагам, че по някакъв начин ще съм свързана с гимнастиката. В момента сме съсредоточени в следващото състезание. Както и в почивката, тъй като ни е необходима. Толкова работа и толкова хубави емоции, не мога още да мисля за друго. Ще видим.

- Какво ще ти липсва най-много от познатото ежедневие и времето с момичетата?

- Със сигурност най-много ще ми липсват те, но ние ще продължим да се виждаме. Така че остават емоциите от състезанията, за които сме големи късметлийки, че успяхме да изпитаме - цели зали да са на крака и да ни аплодират. Победите, дори и загубите - които те правят по-силен и те учат на много.

- Какви безценни уроци получи от Весела Димитрова?

- Тя ни е научила на страшно много. Тя е човек, който трудно показва емоциите си. Сега, след като всичко свърши по този прекрасен начин, тя си позволява да ни казва колко много ни обича. Ние знаехме, че всичко, което правеше за нас през всичките години, беше с тази цел - да спечелим този медал. И сме й много благодарни!

- Спомняш ли си първия ден, в който влезе в залата като дете и се влюби в гимнастиката?

- Мама искаше да ме запише на гимнастика и аз казах, че искам, защото ще играя с лента. Съответно никой не ти дава лента първия ден. Бях малко разочарована. Впоследствие лентата не се оказа моето, не обичам да играя с нея. После отидох в моя клуб “Чар ДКС”, започнах в масовата група при г-жа Чиприянова. Впоследствие - при Филипа Филипова. И така...

- А най-трудният миг, в който ти се е искало да се откажеш?

- Имала съм доста такива. Кариерата ми никак не беше лека, докато стигна дотам, където се стремях, а именно националния отбор. Дори когато станах капитан, първата година беше борба, защото знаех, че трябва да се доказвам непрестанно за мястото си в отбора. Благодарна съм на всички, които ми помогнаха да не се откажа.

- Капитанът на един отбор е скалата, на която всички трябва да се опрат при нужда. Но когато ти имаш нужда, кой е твоята опора?

- Винаги съм можела да се опра на съотборничките си, защото всяка една поотделно има качествата да бъде капитан в определена ситуация, когато е нужно. На всяка от тях мога да разчитам, допълваме се много добре.

В живота винаги опората ми е била мама. Особено докато живеех във Варна. Откакто се преместих в София и живея с Никола, съответно той поема всичко, което имам да си кажа, и на него доверявам притесненията и проблемите си. Той е моя голяма опора, винаги е до мен, особено в тези моменти, в които съм се чудила дали има смисъл да продължавам да тренирам, дали ще ми се получат нещата. Наскоро си говорехме и той ми каза, че никога не се е съмнявал в моя успех. “Просто бях сигурен, като виждах с каква любов и отдаденост правиш всичко.”

- Как се презареждаш?

- Обичам да пътувам. Макар да нямах досега много време за това.

Обичам да гледам филми и сериали - разтоварват ме, когато съм преуморена или съм се ядосала нещо. Естествено, обичам да прекарвам време с Никола.

- Представяла ли си си какъв би бил животът ти, ако не беше се посветила на гимнастиката?

- Детската ми мечта винаги е била да съм актриса. Мисля, че съм по-артистична личност и при всяко положение можех да се реализирам в артсредите. Но не съм мислила наистина какво би могло да е, тъй като много рано започнах с гимнастиката.

- Имаш ли нова мечта?

- На този етап още се наслаждавам на момента от постигането на голямата мечта. Има време и за нови.