Иля Велчев, или как Поета надделява в схватката с Властта

Авторът го доказва с документалния си роман “Биографични снимки”

Всеки знае Иля Велчев. Дори да не се е докосвал до поезията му и да не е гледал филмите му, със сигурност е слушал “Ако си дал”, обявена от допитването на БГ радио за най-великата българска песен. И неведнъж, и винаги с вълнение. Когато поетът дава текста на Емил Димитров, певецът се вдъхновява дотолкова, че мелодията буквално избухва върху пианото му.

Но дали всеки успява да вникне в същността на Иля Велчев? Творбите му помагат за това, документалният му роман “Биографични снимки” - още повече, но все пак не напълно.

Който не е изпитал на гърба си поне частица от онази подигравка с достойнството, упражнявана от самозабравили се ръководители, от отричането на сътвореното чрез лостовете на авторитаризма и механизмите на идеологическия контрол, трудно ще излезе от клишираната представа за онези по върховете, които си живееха живота, докато ние строяхме социализма за жълти стотинки.

“Биографични снимки” (КК “Труд”) е разказ за схватката между Властта и Поета. На пръв поглед Властта е всесилна. Тя може да реже късче по късче от душата и плътта на твореца. Дори не ѝ е нужно да доказва негови прегрешения. Достатъчно е, че светла фигура като баща му Борис Велчев, по чийто доклад са закрити лагерите в България, вече е втори в йерархията. А за Властта няма по-голям грях от този някой да застраши поста на Първия. Особено когато превъзхожда интелектуално и въобще като личност заседелия се на най-високата позиция. И Тодор Живков решава да го отстрани, като го удари чрез сина,

организирайки

разправа със сериала

“Завръщане от Рим”

Филмът на Иля Велчев е първата копродукция на нашата телевизия със западен партньор. Оценките в Италия са ласкави, над 15 страни са готови да го купят още преди премиерата, но това не спира уплашилия се за поста си. Сериалът е заклеймен като утвърждаващ начин на живот, чужд на социалистическия, бащата е свален, а синът - низвергнат.

Всъщност младият Велчев ангажира сетивата на идеологическите надзорници още с първия си филм “Мандолината”, в който застъпва немислимата тогава тема за комуниста-ренегат. А на финала включва документални кадри с партизанския командир Чапай, играещ хоро с народа на 9 септември 1944 г. Т. Ж. така и не преглъща факта, че е пренебрегнато собственото му ръкуване с партизаните на тази дата, за което имаше виц, че едва тогава се е запознавал с тях. А

в “Ако те има” лично

шефът на

кинематографията

реже 27 минути

от “честните очи”, по думите на Иля, на филма, и го предупреждава, че може да му бъде отнет статутът на режисьор.

В лентата “От другата страна на огледалото” цензурата недоумява защо фашисткият офицер е показан като човек със съвест. И как може героиня от съпротивата да се целува с него, па макар и да изпълнява задача като разузнавачка. Газенето с ботуши не сломява Иля Велчев, а калява волята му да изповядва идеала, а не партийния билет. Да вижда и отразява събитията в тяхната сложност и противоречивост, а не с шаблони и клишета.

Сигурно всички сме били предавани от приятели. Различното при Иля е, че това се случва “на горния етаж на живота”. На който интелектуалци и шефове се надпреварват да му заявяват своите добри чувства и уважение. А някои и да го напътстват като в описания случай в бар “София”, в който голям писател иска да пие шампанско от обувката на балерина. А именит поет се опитва да неглижира изумлението на младия Велчев, като го “успокоява”, че това е нищо в сравнение с онова, което ще вижда занапред. Та да свиква, иначе ще остава сам и ще поражда враждебно отношение към себе си. Но

когато си грозен в

живота, а се правиш

на красив

в изкуството,

кого лъжеш,

коментира Иля лицемерието на онези, смятащи себе си за морален критерий на обществото.

Тъкмо подобни наставници и приятели с кариеристични костюми, изживяващи се като еманация на нацията, потъват в гузност и страх, когато Поета е “дръпнат от белия кон”. Навеждат глава с облекчение, че не върху тях са се изсипали камъните. Мълчанието им ги прави съучастници, а някои даже доволно потриват ръце. Почти никой не смее да защити не само поставения на мушката творец, но дори и собственото си право да бъде свободен в изкуството.

Романът “Биографични снимки” обаче доказва, че в битката между Властта и Поета надделява творецът. Според Иля Велчев е така, защото поезията е силна любов и мощно оръжие, което му помага да издържи. Подтиква го не да унива, а да приема сраженията. И да побеждава в тях чрез подкрепата на хората, смятани от лицемерите за обикновени. Тъкмо в техните среди Поета намира истинските приятели, които никога не го предават. Както и той - тях. Остават му верни, защото са почувствали, че с творчеството си отстоява правото на честния човек да получи така нужната му топлинка.