1 килограм и 270 грама: най-тежката книга е за театъра в Пловдив

Държа в ръцете си най-тежката книга в историята на българския театър. Тежи 1 килограм и 270 грама.

Във всеки случай огромният том на Библията от 2012 г. (осмо издание спрямо 1982 г.) е по-лек с 300 грама. Книгата е летопис на драматичния театър в Пловдив (1881 - 2021) с автор Никола Вандов начело на екип от Катерина Георгиева и Божидар Тотев.

Критиците и журналистите, които пишат за театралните спектакли, дължат адски много на Никола Вандов. С огромно търпение и вече изработен похват той се заема да състави летописи на драматичните театри у нас и зад себе си вече има томове на театрите на Армията, 199, “Сфумато”, Младежкия, Народния, Сатиричния, Варненския, Сливенския, Пазарджишкия. Дано не изпускам някой.

Вандов успява в държава, която не цени историческата памет и непрекъснато срива историческото знание с противоположни интерпретации и уточнения, та нищо не е финално и завинаги меродавно. Луда дейност е да издирваш факти и снимки в театри, където премествания, пожари и смяна на шефовете погубват архивите. Изчезват завинаги програмите и снимките от спектаклите, както и папките с критическите отзиви. На никого обаче не му пука!

Но Вандов вече се е посветил на тази дейност, за която ще са му благодарни едва в бъдещето, когато може би ще живеем в по-цивилизована държава. Той работи сам или начело на екип от няколко сътрудници. Прави нещо, което има огромна стойност за изследователите на театралната ситуация - уточнява датите на постановките, годините, когато са излизали на сцена и са слезли от нея, авторите на текстовете, ангажираните режисьори, актьори, художници и музиканти, издирва авторите на критическата литература.

А за мен томът за Пловдивския театър има и друга, сантиментална стойност. В него са описани спектаклите, в които участва Стоян Алексиев във важен период от творческия му път. Мога да го нарека актьора приятел, първия от българския театър, с когото се запознах. Година след като завърших ВИТИЗ и започнах да пиша отзиви и портрети, бях поканен от вестник “Пулс”, седмично издание с редовна театрална рубрика, да направя портрет на Стоян Алексиев. След Шумен Стен, както го наричат в професията, отиде в театъра на родната Варна, а после - в Пловдив и Народния театър.