"На Димитър - поет" - разказът на Здравка Евтимова с отличие в САЩ

Здравка Евтимова

Разказът на Здравка Евтимова “На Димитър - поет” спечели в категорията “Най-добър разказ с научнофантастични елементи”, публикуван през 2022 г. в САЩ след гласуване от читатели и писатели на научнофантастична литература на платформата Critters.

Гласуването е било разделено в 38 категории - най-добър научнофантастичен роман, най-добро списание за научна фантастика, най-добър илюстратор, най-добра критико-аналитична статия, отразяваща научнофантастично произведение, най-добър роман с елементи на ужас, най-добро фентъзи, най-добър редактор на научнофантастична литература и др. Това е 25-ото гласуване в историята на Critters.

Здравка Евтимова посвещава разказа си на поета Димитър Миланов от село Кладница, Пернишко.

Край Шосе номер осем ходеше мъж. Носеше черно дебело яке, макар че беше топло този ден и не приличаше на ноември. Беше лъснал обувките си - нещо, което хората от тази част на града правеха рядко.

Човекът беше поет, известен на малцина, написал хиляда стихотворения, от които бяха публикувани само три.

Жилищните блокчета с окапала мазилка ги нямаше. Мъжът огледа купчините строшени тухли и сърцето му замря. Блока на Ана го нямаше. Шосе номер осем беше изчезнало.

- Тука имаше един блок – обърна се непознатият към един друг мъж, облечен в чисти панталони, които миришеха на магазин за втора употреба. - Блок на седем етажа.

- Събориха го – отсече мъжът. – Купили земята. Не ни искат тука.

Непознатият, който очевидно не се бе мяркал по тези места отдавна, измърмори:

- В това блокче живееше една жена. Ана. Ана се казва тая жена.

- Тая, дето купила земята и ни събори къщите, се казва Ана - избоботи мъжът.

- Слаба, чернокоса – каза непознатият.

- Кучка – отряза мъжът от квартала.

- Ана… Ана… - изрече задавено непознатият.

Сигурно е откачил, помисли си тукашният жител, но не го съжали. Толкова други наоколо бяха изгубили ума и дума. Съжалиш ли някой луд, и ти ставаш като него.

...

Ана! Мисля си – има едно общо нещо между просяка и милионера, между неукия и гения. Това са милиардите години, които са превърнали бактерията в човек. Еволюцията от сто милиарди години е общото между хората, които живеят в палат, и бездомниците, дето спят под мостовете. Във всеки един от нас - във въглищаря и в търговеца, в лекаря и в пациента, има по една амеба, но има и сърце на човек.

Ана. С амебата, която е в мене, и с всичко човешко в кръвта ми те търся. Къде си?

Къде си!

Казвали са ми, че когато мислиш за някого, накрая го намираш.

През милиардите години, докато съм бил каквото е поискал вятърът, аз съм търсил тебе – каквато и да си била. Плували сме заедно в облаците, в океана, между звездите - ако е имало звезди, - откакто съм започнал да те търся.

- Мамо, вече си имам момиче - казах на майка си. - Ти може и да не я харесаш, но тя е моето момиче. Тя.

Ана. През ноември, когато е истинска есен, всяка вечер отивам при езерото.

Чакам те на брега. Казват, че ще изпомпят водата, за да разчистят мястото. Докато има езеро, ще идвам. Когато няма езеро, ще идвам. Един милиард години. Вярвай ми. Ще те търся, докато стана прах.

От прах отново ще стана човек и ще те намеря.

Обичам те.

ПОКАЖИ КОМЕНТАРИТЕ
Черната Златка се снима с новото гадже
Бриджит Фонда не иска да е звезда, чукна 60 г. като типична домакиня
Кейт Уинслет: Да си известен е ужасно, след "Титаник" животът ми беше неприятен
143 филма показват на поредния "София филм фест"
Соня Йончева: Свободата винаги ме е водила

Напишете дума/думи за търсене