Деница Банчева: Ален Делон ме избра. В България нямаше да оцелея

• Тя е предпочетена измежду 6-има творци от големия френски актьор да напише биографията му
• "Любовта към Франция ме отведе в Париж. В трудни моменти си мислех за Йонеско, Бекет, Кундера, Чоран", разказва уважаваната писателка

Три ключови предимства лежат в тайната на успеха на Ален Делон според Деница Банчева, която кинозвездата избра да нарисува с думи интимния му свят в книгата “Любови и спомени” (Amours et Memoires). Българката, която живее в Париж от трийсет и две години, разкрива кои са те в специално интервю за “24 часа-168 истории” и откровено разказва за своя път и възход в света на френската литература и кино.

Банчева е доктор по литература, преподава и сътрудничи на различни периодични издания. Избирана е седем пъти за член на литературното жури на SFCC (Френски синдикат на филмовите и телевизионните критици) и го председателства през 2010 г. От 2012 до 2017 г. е била вицепрезидент на Academie des Lumieres, която присъжда наградите Lumieres, френския еквивалент на “Златен глобус”. От 2015 г. е член на администраторите на фондация Rene Clement и в момента председателства нейния комитет по кино.

- Г-жо Банчева, как стана така, че именно вие станахте автор (заедно с Лиляна Роска) на единствената биография на Ален Делон?

- Всъщност тя не е единствена, за него са излизали много книги от 1977 година насам. Но само три от тях са писани от автори, които той е избрал и на които е дал документи от личния си архив (снимки или други неща). От 2011 година нямаше книга, в която той да е участвал. Писмата и телеграмите, които ми даде, за да влязат в книгата, никога не са били публикувани.

От 90-те години имах желание да напиша монография за него и събирах материали: интервюта, статии и документи на различни езици. Той знаеше, че имам такова намерение. Познаваше книгите ми и ми даде интервюта, които влязоха в моите монографии за Рене Клеман (2008 г.) и Джоузеф Лоузи (2014 г.). Лиляна Роска e негова сътрудничка и от две-три години имаше желание да събере изказвания и други свидетелства за него от актьори, режисьори, близки и други хора, които го познават. Точно това направи за нашата книга. В нея има изказвания или отворени писма от Брижит Бардо, Клаудия Кардинале, София Лорен, Джейн Бъркин и много други лица от киното. Ален Делон ме избра за автор на тази книга от шестима писатели, които му беше предложила издателката. За мен това е голямо признание и голяма радост - доказателство колко ме цени като автор.

- Какви отзиви получихте от самия него за работата си?

- Той прочете ръкописа и реши да напише предговор. В него казва, че познавам кариерата му, както самият той я познава. Под предговора е написал: “Браво и мерси”. Това е много висока оценка, защото той е лаконичен човек и рядко прави комплименти.

- Какво беше за вас да се потопите в интимния свят на тази икона и научихте ли тайната на неговия успех в света на киното и утвърждаването му като секссимвол на всички времена?

- Много интересно и ентусиазиращо беше. Мисля, че тайната на неговия успех това са три предимства.

Първо - изтънчена и нюансирана актьорска игра, която не може да се демодира. Второ - забележителна физика, която е извън времето. Искам да кажа, че ако погледнете снимка на Гари Купър например, ще го възприемете като човек от миналото, а обликът на Ален Делон изглежда съвременен дори на снимки или в кадри от първите му филми.

Третото му предимство е, че е играл и във филми за интелектуалните зрители (например - “Затъмнението” на Микеланджело Антониони, “Убийството на Троцки” на Джоузеф Лоузи), и в шедьоври, които привличат всякакви зрители в цял свят (“Гепардът” на Висконти, “Горещо пладне” на Клеман, “Самураят” на Мелвил, “Господин Клейн” на Лоузи), и в качествени филми за масовата публика (“Подземна мелодия”, “Кланът на сицилианците”, “Двама мъже в града” и други). Така че всеки зрител, какъвто и да му е вкусът, може да намери в кариерата на Ален Делон филми, в които да се влюби.

- Научихте ли неща за него, които ви изненадаха?

- Не, защото го познавам отдавна и бях добре подготвена за писане на тази книга, но мисля, че читателите ще научат от нея много неща, които ще ги изненадат.

- Как и с какво ви омагьоса киното и ви привлече да творите на негова територия?

- Още от дете обичам киното. Майка ми имаше вкус към него, разказваше ми вместо приказки филмите, които й харесваха, и ме водеше да гледам някои от тях, когато пак излизаха по кината. Гледала съм например филми на Фелини и Висконти на 7-8-годишна възраст. Когато се установих в Париж, реших да напиша книга за Жан-Пиер Мелвил, защото установих, че липсва пълна монография за цялото му творчество. Първото издание излезе през 1996 г. Беше високо оценено, предложено за наградата за най-хубава книга за киното, и ми създаде авторитет в тази област. Оттогава книгата е преиздадена два пъти, всеки път я увеличавах с допълнения и нови интервюта.

- Ласкаят ли ви винаги позитивните оценки за труда ви? Автор сте и на първата критична работа, обхващаща цялата филмография на Рене Клеман, а първата ви стихосбирка - L'Instant sur les ogives, получава наградата Claude Sernet през 1997 г.

- Много се радвам на тези позитивни отзиви.

- Стихосбирките, монографиите, сборниците с разкази или романите - кои изстрадвате най-вече в процеса на създаване?

- Честно казано, страдах само когато писах две книги - “Прекосяване на Алпите” (La Traversee des Alpes) и “Виждания за нея” (Visions d’elle). Проблемът с първата беше, че моят духовен баща - поетът Николай Кънчев, ми беше дал “задача”: да разкажа личния си опит на емигрант и писател, който си е сменил езика (от български минах на френски преди тридесетина години). Бях свикнала да пиша фикция (романи и разкази) и се оказах в задънена улица, когато започнах да правя опити да пиша за себе си. Един ден ми дойде просветление: никой не ме задължава да пиша автобиография, ще напиша роман, тоест ще вкарам в повествованието и опит на други хора, и фикция.

“Виждания за нея” ми създаде други проблеми, защото не исках да има фикция в тази книга, а и защото писането й ме разстройваше жестоко. Писах я малко по-малко в продължение на 16 години.

- Най-личната ви творба ли е “Виждания за нея”?

- Най-личната е в смисъл, че е близка до биографичния жанр, тъй като е повествование за майка ми. Най-трудното беше да създам достоверен образ на Ани Банчева (1947-2002), който да позволи на читателите, които никога не са я срещали, да я възприемат като жива. Аз съм романист и съм свикнала да създавам герои било по въображение, било, като се вдъхновявам от хора и ги преизмислям. Намерих начин да се справя с този проблем, като включих в повествованието различни виждания за майка ми (затова книгата се казва така). Някои от тях са мои - с времето виждането ми за нея се е менило, други са нейни, трети са на разни други хора, с които съм говорила за нея.

- Колко трудно бе да върнете към живот майка си? Как ви промени това, че тя сама слага край на живота си?

- Смъртта на майка ми ме промени, както става, когато човек преживее трагедия. Това е неизлечима травма. За мен най-ужасното е не че се самоуби, а че не успя да оцелее след мъките, които беше търпяла от млада, и при тежките условия, в които живееше последните две години. Аз се надявах, че ще излезе от депресия и че ще дойде да живее при мен...

- Кои са най-важните житейски уроци, които сте получили от нея?

- Най-важният житейски урок, който получих от нея, е нещо, което ми е казвала често години наред: никога да не взимам решения под чуждо влияние, включително и под нейно. Всеки трябва да решава за себе си, ако сбърка, поне ще може да си каже, че грешката е негова. По-добре лична грешка, отколкото глупост, направена по ума на друг човек или под влияние на обществото.

- “Прекосяване на Алпите”, номиниран за Европейската награда за литература ADELF, разказва за всичко, което трябва да преживеете, за да станете писател. Имаше ли и друг път пред вас, по който можехте да поемете? Мислили ли сте - какво, ако... (бяхте избрали различна посока, бяхте останали в България)?

- Понякога си мисля, че ако се бях установила в Канада, животът ми щеше да е много по-лек, но никога не съжалявам, че избрах Франция. Френската литература, френското кино, цялата френска култура бяха мое духовно убежище от детска и юношеска възраст, а след това станаха моят дом.

Ако бях останала в България, просто нямаше да оцелея. Майка ми беше по-издръжлива от мен, а в крайна сметка не успя да оцелее. По-лесно ми е да издържам при изпитания, които са резултат на мой избор, отколкото, когато нямам избор.

- Какво ви отведе в Париж и трудно ли ви беше да проправите своя кариерен път именно там, където винаги най-изявените творци и артисти са намирали дом?

- Любовта ми към Франция ме отведе в Париж. Трудно ми беше, защото не познавах тук никого, който да може да ме посъветва в областта на литературната кариера. В голяма страна, където хиляди хора пишат и се издават между 450 и 650 романа годишно, никак не е лесно човек да се изяви така, че да го забележат. Но тази страна е най-гостоприемната в Европа за писатели и други творци и артисти. Съзнавах това и ми беше подкрепа. В трудни моменти си мислех за хора като Йожен Йонеско, Самюел Бекет, Милан Кундера, Емил Чоран - и на тях невинаги им е било лесно...

- В лицето на кого имахте най-голяма подкрепа през годините?

- В лицето на майка си и на скъпите ми френски приятели. С първата от тях сме близки повече от трийсет години.

- Какво ви липсва от България?

- От България ми липсват лакомствата, които готвеше баба ми, когато бях малка, и родната ми къща в София, в квартал “Надежда”, която вече не съществува. Не съм се връщала в страната от 2006 г., когато погребах баба си.

- Намирате ли родината различна? Или все още страдаща от посткомунистически стрес?

- През 2006 г. намерих, че посткомунистическият стрес продължава.

- С какво ще помните винаги детството си?

- С тормоза, на който ме подлагаха повечето мои съученици. Децата в цял свят са жестоки, когато си изберат колективно някой отличен ученик за жертва, но в тоталитарна държава злобата им се поощрява и от възрастните.

- Как минава днес един ваш ден?

- Зависи дали имам вдъхновение за литература. Ако имам, пиша, докато не секне, тоест от 8 до 14 часа на ден. Ако нямам, пиша критика (за списание Positif, най-доброто киносписание в Европа според Мартин Скорсезе) или работя по някоя монография, чета и ходя на кино. Гледам по няколко филма седмично на предпремиерни прожекции, организирани за критиката, и често ходя в синематеката (la Cinematheque francaise).

- По какво работите в момента? Какво ви зарежда с вдъхновение?!

- В момента работя по роман, вдъхновен от спомени за близки (за майка ми и нейните родители). Понякога вдъхновението ми идва от спомени, а за други книги просто от образ или от идея, но във всички случаи идва от неща и от хора, които обичам или на които се възхищавам.