Параскева Джукелова: Някога наивна, от провинцията, без контакти - влязох в НАТФИЗ от раз

В кадър от “Клас 90”, продуциран от “Мирамар филм”

  • Снимките на “Клас 90” бяха интензивно и приятелско преживяване, успях и да се разболея през студените нощи в планината
  • Стефан Данаилов се учеше от грешките си с нас, но ни отделяше много време и беше наш приятел
  • За “Сезонът на канарчетата” Евгений Михайлов ме водеше за ръка. После вече повече държах юздите на образите си

Те са ярки, те са с характер, те са много добри в това, което правят. Ударна група актьори начело с Параскева Джукелова, Юлиан Вергов, Любомир Нейков, Стефка Янорова и Стефан Денолюбов са събрани през юни в покрайнините на Витоша, за да си разчистят сметките. За щастие, само по сценарий, участвайки в пълнометражния дебют на режисьора Бойко Боянов “Клас 90”.

Филмът разказва за една бурна нощ, в която група съученици се срещат, за да отпразнуват 30 години от завършването в малък хотел в планината, а изненадите ескалират до неочакван край. Сценарият е дело на Бойко Боянов и Станислав Тодоров-Роги, а снимачният процес продължава четири седмици.

Лентата успява да върне актрисата Параскева Джукелова към нейните ученически и студентски години. Отличничката избира актьорството пред математиката, нарежда се от раз сред първите студенти на Стефан Данаилов в НАТФИЗ, забравя за рождения си ден при дебюта си на сцена и едва на 22 години прави фурор с първата си главна роля в киното (“Сезонът на канарчетата”), доказвайки, че е като риба във вода пред камерата.

- Как може да опишете снимачния процес на “Клас 90”?

- Наистина беше интензивно, приятелско преживяване. За мен беше много вълнуващо, защото с режисьора Бойко Боянов се познаваме повече от 30 години, но досега никога не бяхме работили заедно. Приятели сме и със съсценариста Станислав Тодоров-Роги от точно толкова години. И двамата са състуденти на Виктор Божинов. Зарадвах се, когато Бойко се обади и ме покани, защото си мисля, че с хора, с които се познаваш, би могъл да работиш по-задълбочено.

- Как оценявате режисьорския дебют на Бойко Боянов?

- Той се опита да ни подготви много отдалеч. Почти година по-рано проведе разговори с всички, тъй като това беше сложно снимане с 12 човека едновременно горе-долу през цялото време. И то все изявени актьори, които имат какво да кажат в кадър. Да подредиш тези хора и да можеш да ги контролираш, е сериозна задача. Но Бойко се справи със спокойствие и добра подготовка.

Беше изключително приятно за мен, малко като “Биг Брадър”. Имаше и тежки моменти, тъй като снимките бяха почти изцяло нощни, което означава, че трябва да обърнеш режима и да си активен между 6 вечерта и 6 сутринта. За моя изненада времето не беше толкова топло, колкото очаквахме за юнски вечери. И всъщност се борехме със студа, беше си физическо изпитание. Костюмите бяха предвидени за лятна вечер, а в същото време температурите нощем бяха 10 градуса, така че си зъзнехме. Аз дори успях да се разболея. За щастие, в продукцията имахме лекар, който ми помогна да се справя. Все пак нямах право да легна болна и да проваля снимачните дни.

- Как се чувствахте в ролята на журналистка?

- Не беше нещо непознато за мен. Срещала съм се с много журналисти, наблюдавала съм ги, самата аз бях водеща в няколко телевизионни предавания. Приех го като роля, която ми дава възможност по-скоро да се срещна с колегите и да придам съответния цвят в цялостната картина.

- Какво обещава на зрителите “Клас 90”, който ще излезе догодина на голям екран?

- Ще разберем, когато филмът стане готов. Това е среща на хора, които са имали едни мечти и надежди в ученическите години, а 30 години по-късно всеки от тях е претърпял крушения и обрати. Има разчистване на стари сметки. Всички герои минават в тази вечер-нощ през нещо като катарзис, изричайки на глас свои отдавнашни тайни, проблемите си, разочарованията си.

Снимачният процес на “Клас 90” продължава четири седмици.
Снимачният процес на “Клас 90” продължава четири седмици.

Има такива моменти в живота, препускаме, следваме рутината и изведнъж нещо ни провокира да се сетим какви сме били като деца. Това е много освежаващо преживяване. Аз в момента се намирам в Панагюрище, моя роден град, и ходейки по улиците, се опитвам да си представя онова момиче, което завършвайки гимназия, си мечтаеше да стане актриса - през какво мина, какво изгуби, докъде стигна.

- Върна ли ви тази лента към ученическите години? Каква бяхте тогава?

- По интересно стечение на обстоятелствата в пауза между снимачните дни ходих на среща с моите съученички в Панагюрище - класът ни се състоеше само от момичета.

Каква съм била ли? Наивна. Доста наивна. Но това е качество на младостта в края на краищата, защото, ако човек притежава цинизма, който се придобива след сблъсъците с някои стени, врати и препятствия по пътя, няма да има сили да бъде такъв ентусиаст. Можело е да бъда малко по-наблюдателна или наперена. Но си давам сметка, че във времето, в което израствах, а то беше малко преди промените, нас ни възпитаваха да сме по-скоро скромни и ученолюбиви, отколкото напористи и агресивни в реализацията си.

На мен не ми е заложено в матрицата саморекламирането и самопредлагането.

- Имахте ли някакви детски мечти и илюзии, с които после се е наложило бързо да се разделите?

- Факт е, че с цялата си наивност и устрем от първия път успях да вляза в НАТФИЗ. Нещо, което беше невероятно за много хора - как едно момиче от провинцията, което няма нито контакти, нито познанства и е стъпвало веднъж в центъра на София, ще влезе от раз. Имах цел, която постигнах с лекота. Имах доста неясни надежди за международна кариера. Аз и не бях пътувала в чужбина. След завършването на НАТФИЗ имах късмета да снимам главна роля в италиански филм и си помислих, че мога да пробия в Италия. Постепенно ми се изясни, че това няма да се случи. Намирам причините в себе си, както и в политическите обстоятелства, тогава все още не пътувахме свободно из Европа. Но има и една друга причина – културните различия. Дори да усъвършенстваш езика перфектно, винаги ще си бъдеш чужденец. Както например един италиански актьор не може да излъже, че е българин, така и българските актьори са си източноевропейци, като културни и езикови характеристики. Което не пречи за реализацията, разбира се. В “глобалното село” има роли за хора от всякакви националности. Ние в България обаче все още не сме се отворили достатъчно, за да участват актьорите ни в международни кастинги. Има пробиви, но те са единични.

- В НАТФИЗ сте в първия клас, воден от Стефан Данаилов. Как се справяше той, дебютирайки в тази нова отговорност за него?

- Той се учеше от грешките си. Налучкваше. Според мен хубавото беше, че се втурна с много желание и ни посвещаваше почти цялото си време. Като ни прие, ни предупреждаваха, че няма да му видим очите, защото е много зает, а той беше с нас изключително много. И точно защото не знаеше какво е да си преподавател, беше приятел с нас. Не се “качваше” на своя авторитет, не искаше от нас преклонение. Ние му говорехме на “ти” - нещо, което следващите класове вече не са правили, макар че все пак и дистанцията във възрастта след нас е растяла. Но той опита по всякакъв начин да се доближи до нас максимално.

- Кои са най-безценните уроци, които сте получили от него?

- Най-ценен ми е неговият пример като личност. Когато виждаш пред себе си един отдаден на професията актьор, когато виждаш един човек, който поема много ангажименти и ги изпълнява с лекота, когато виждаш един широко скроен бохем, който не се големее, въпреки че е най-голямата звезда на родния актьорски небосклон - това няма как да не ти е пример. Казваше ни, че трябва да бъдем отбор, че трябва да работим екипно, защото тази професия е такава. Ако ти не подадеш топката правилно, партньорът няма да ти отиграе.

Параскева Джукелова
Параскева Джукелова

- Приехте ли като знак от съдбата обстоятелството, че някога, точно на рождения ви ден, 14 ноември, излизате за първи път на сцената на Народния театър редом до Велко Кънев, Сава Хашъмов и Георги Мамалев във “Великият комбинатор”?

- Честно казано, изобщо не ми е направило впечатление, че може да е знак или нещо такова. Навярно сме били вторачени в това да си свършим работата по този спектакъл. Рожденият ми ден е бил някакъв бонус отстрани, премиерата беше по-важна.

- Смело ли се заявихте на старта, или плахо пристъпихте в светлините на прожекторите?

- Май бях по-плаха на театрална сцена, отколкото в киното. Сега мога да кажа, че не ми се получиха първите опити, особено на голяма сцена. Голямата сцена на Народния театър е много изискваща, трябва много ярко присъствие. Може на други сцени да си се представил добре, но на голямата - да се изгубиш, провалиш.

- Критична ли сте към себе си?

- Абсолютно. Реалист съм. Знам, че в началото на моята актьорска кариера по-добрите ми постижения бяха в киното. И си го обяснявам с това, че там се изисква едно естествено присъствие, нюансирана игра, да присъстваш и реагираш “като в живота”. Докато сцената изисква повече яркост, повече самочувствие, така да се каже – да се пребориш за вниманието на зрителя. При мен това дойде малко по-късно, трябваше да натрупам малко опит.

- Днес, когато вече имате спокойствието на големия опит, липсва ли ви понякога онзи ранен трепет и вълнение?

- Треперенето не ми липсва. Особено предпремиерната треска - какво ще си кажат хората, проваляме ли се, не се ли... Това усещане може да е много стресиращо и болезнено.

Успях с годините да си изградя начин на репетиции, в който до финалната права вече да съм съвсем сигурна в това, което правя, и оттам нататък вече да няма чак такова значение как ще реагира публиката, защото аз, ние, сме убедени и надявам се – убедителни, в това, което казваме и показваме от сцената.

- Много ви хвалят режисьорите за естествената игра. Получавате “Златна роза” за главна женска роля за първото си водещо изпълнение в “Сезонът на канарчетата”. Как се чувствахте по време на снимките на този филм?

- Режисьорът Евгени Михайлов ме водеше за ръка от началото до края. Това беше. Аз отразявах това, което той искаше от мен. Не беше толкова съзнателно подредена работата ми над образа, защото нямах толкова голям опит и имах доверие на режисьора. Моята подготовка се състоеше основно в това да потърся в Народната библиотека вестници от онова време и да опитам да вляза в обстоятелствата около моята героиня през 60-те години.

В следващите си по-големи роли вече по-сериозно държах юздите на образа. И все пак няма филм, за който да съм си казала: “Страхотна си!”, винаги си намирам грешки. Винаги може и по-добре.

- Коя е филмовата роля, от която най-много ви е било страх?

- Няма такава. Напротив, обикновено тръгвам с голяма радост и вълнение. Особено ако съм се преборила на кастинг за ролята. Ако тръгваш със страх, по-добре се откажи.

Това не е Ума Търман в "Криминале", а Параскева Джукелова в "Асистентът"
Това не е Ума Търман в "Криминале", а Параскева Джукелова в "Асистентът"

- Готвите ли се за втори сезон на сериала “Вина”? С какво според вас първият успя така категорично да спечели интереса на зрителите?

- Лично аз не се готвя, защото първо трябва да са готови сценаристите. Надявам се вторият сезон да е достатъчно интересен и вълнуващ като първия. Според мен една от причините за успеха му е интересната история, която предлага разказ за живота в провинцията. Не е претенциозна, достоверна е, всеки може да открие в нея нещо от своя живот. Актьорският състав е прекрасен, много добре подбран. Сериалът е много красиво заснет. Мястото, където снимахме, е вълшебно, все едно си в Италия или Гърция, има тази атмосфера на Юга. Виното също има значение, около него винаги има магия. Домакините ни в Сандански и Мелник също помагаха по всякакъв начин. Така да се каже, се е получил необходимата сплав между добрия сценарий, добрия режисьор, добрите актьори и доброто вино!

Тук е мястото да поздравя Стефан Командарев, Ели Скорчева и целия екип на филма “Уроците на Блага” за големия успех - наградите от филмовия фестивал в Карлови Вари! Защото това тяхно постижение е голям триумф и за българското кино. Браво! Всеки успех на български творец по света ни прави по-разпознаваеми.

- По какво дъщеря ви Калина смятате, че прилича на вас?

- Артистична е. Има лек инат, който и аз притежавам. Не ми се иска да правя паралели, тя си е тя.

- Какви мечти има тя за бъдещето?

- Мисля, че ще се насочи към нещо, свързано с рисуване.

- Мислили ли сте, ако не бяхте станали актриса, по какъв друг път бихте могли да поемете?

- Когато кандидатствах в НАТФИЗ, щях да кандидатствам и в Софийския университет с математика. Като идеята беше да се профилирам в математическа лингвистика. Нямам представа дали това щеше да се случи така, но като се познавам... Бях пълна отличничка, така че вероятно можеше и това да се случи. Въпреки че аз си бях казала, че ще пробвам с актьорството, докато не стане. От малка го исках и не виждах друг вариант за себе си, а този със Софийския университет беше за успокоение на моите родители.

  • Ключови думи:
ПОКАЖИ КОМЕНТАРИТЕ
Синът на Иво Карамански се сгоди (Видео)
Абитуриенти на 18 и на 81, покажете ни колко сте красиви!
Аврил Лавин проговори за конспирациите, че има двойничка (Видео)
Ергенът Алек: Нямам шаблон за перфектната жена до мен
Клип показва как рапърът Пи Диди бие и влачи бившата си приятелка

Напишете дума/думи за търсене