Енчо Керязов в откровено интервю: Разочаровах се от спорта!

Направих реквизит за цирка от месомелачка

Кой е той

Енчо Керязов е сред най-великите български циркови артисти. Член на Международната зала на славата и лауреат на много награди. Неговата житейска история е пример как съдбата винаги получава своето. Керязов я разкрива пред youtube канала "Спортната джунгла" и "България Днес".

- След няколко месеца навършвате 50 години. Започнахте ли да си правите равносметка на първите ви години в Елхово?

- Явно човек с напредване на годините наистина започва малко по малко да гледа назад. Така се стекоха обстоятелствата, че в момента съм в Ямбол. Спомням си за тези мои ранни детски години. Като се обърна назад, все едно че е било вчера. Животът минава изключително бързо. Сещам се само за хубави неща.

- На 5 години влизате в цирк "Добрич". Как паднахте в плен на магията му?

- Бях изключително завладян от цялостната атмосфера. В това село, в което живеех тогава, не се случваше нищо по-голямо от сватба или кукеров ден. В цирка всичко беше различно. Още на входа видях огромната палатка. Никога не бях виждал такова съоръжение. Самите вагони, в които живееха артистите, бяха направени много кокетно, много уютно. Точно като в приказка. Цялата тази атмосфера страшно много ме впечатли. По-късно, когато влязох вече в цирка, видях оркестъра, беше огромен с бели костюми. Имаха инструменти, които не бях виждал. После се появиха въздушните акробати с изключително красиви костюми. Останах изключително впечатлен от трупа Ковачеви. Това е трупа за акробатика на трамплин, в която участваха и техните деца. Тогава те са били с около 4-5 години по-големи от мен. Правеха салта, превъртаха се. За мен това беше изключително впечатляващо. Останах запленен от магията на цирковото изкуство.

- Година по-късно майка ви ви записва на акробатика.

- След първото посещение в цирк "Добрич" започнах вкъщи да се опитвам да правя тези акробатични превъртания на спалнята на родителите ми. По-късно дядо ми направи една висилка и ми показа как се прави набиране, коремно. Така продължих да се занимавам и да имам желание и амбиция да стана такъв човек. Не знаех какви са точни тези хора - гимнастици ли са, акробати ли са, летящи хора ли са. Просто исках да правя като тях. По-късно боледувах много тежко от бронхопневмония, след като се върнахме да живеем в Ямбол. Майка ми решава да ме запише в залата по акробатика. Така започнах. Доста трудно беше, защото гледаха физическите данни и гъвкавост. Аз не съм имал тези качества. Не съм покривал изискванията за спорта акробатика. Станало е благодарение на майка ми, която е умолявала треньора да ме остави поне за няколко дни да ми мине желанието. И до днес твърдя, че хората, които имат огромно желание да се занимават с дадено нещо, дори и да нямат толкова генетично заложени качества, благодарение на огромния им труд могат да изпреварят тези, които имат заложби.

- Стигате и до националния отбор на България по акробатика.

- Да, бях в дисциплината мъжка двойка. Тя се изпълнява от две момчета. Едното е отдолу и т.нар. връхче в акробатиката е горното. Аз заедно с Румен Стефанов започнахме мъжка двойка. Минахме първи разряд, кандидат майстори на спорта, майстори на спорта и по-късно в представителния отбор на България.

- През това време цирковото изкуство беше ли в мислите ви?

- Зад зала "Диана", където се тренира акробатиката, има циркова площадка. Винаги там се строеше циркът и до ден днешен е така. Когато е идвал цирк да гостува в града, ходех да го гледам. Много добре знаех вагона на директора. Той винаги стоеше отляво. Исках да отида да почукам на тази врата и да му покажа на директора какво мога да правя. Но никога не посмях да го направя. По-късно в по-високата лига в спорта циркът остана настрана. При тези тренировки в националния отбор и голямата мотивация, която имах, всичко друго остава на заден план. Фокусирал си се единствено в конкретната цел - контролни състезания за световно първенство, световна купа. Циркът остана в края. На по-късен етап съвсем случайно след много голямо разочарование от контролни състезания в София се прибрах в Ямбол. Буквално на другия ден срещнах в центъра момче, което вече беше в цирка. Бяха се завърнали от САЩ с трупата на коне. Трябваше им човек, който да влезе попълнение. Каза ми, че имат кастинг, който беше на цирковата база в "Илиенци". Отидох с него на кастинга. Никога не бях се качвал на кон, а трупата основно се занимаваше с акробатика на коне. От влизането ми в първия ден в базата почувствах същия този трепет и вълнение, както като много по-малък в цирк "Добрич". Завладя ме изключителна емоция. Чувствах се изключително щастлив. Одобриха ме на въпросния кастинг. Останах в София за репетиции. Те имаха турне в Норвегия, за което заминаваха. След около седмица се наложи да се върна отново в Ямбол в спортната зала. Получих обаждане от баща ми, че са го викали в спортна зала "Диана". Дали са му строга нота, че трябва да се прибера и да продължа със спортна акробатика, защото бях в националния отбор, на индивидуално обучение. Обясниха, че няма как да прекъсна със спорта, защото държавата е инвестирала доста средства. Получих изключително голямо разочарование.

- Срина ли се светът ви?

- Буквално. Това беше един ужасен кошмар, защото аз имах огромни проблеми с килограмите последните години в акробатиката. Предполагам хората се сещат през 80-те години колко беше популярен флорентинът за сваляне на килограмите. Това беше изключително популярно средство за деца. Ние сме били на по 12-13 години и за забранени препарати говорим. Взимали сме ги само за да контролираме теглото. Бях един от най-тежките в националния отбор - 41 килограма. Не можете да си представите на 16 години как можеш да задържаш това тегло. След зверския глад, който беше наложен, и забранените препарати първият ми въпрос в цирка беше дали мога да се храня. Петър Романов, лека му пръст, който беше ръководител на трупата, заяви: "Тук можеш да ядеш колкото искаш". Казах му, че ако мога да ям каквото си искам, мога да направя чудеса. Като акробат уменията си ги имах чисто технически. Трябваше ми самата спойка със самото животно. Имах огромно желание. Почувствах приятелско отношение в базата от абсолютно всички колеги. Има огромна разлика от това в спорта.

- Колко време мина, преди да се присъедините към трупата?

- Мина още една година. Върнах се в акробатиката. Бях качил килограми - 3-4 кг. Освен това главата ми беше на друго място. Моето сърце, душата ми, цялото ми мислене беше в цирка. Казах си, че трябва да изкарам още една година. Бях сигурен, че след нея ще се върна в цирка.

- След като влязохте обратно в цирка, колко време ви трябваше да разберете, че с това ще се занимавате в живота?

- В началото го приех като забавление. Бях се освободил от веригите, които усещах в спорта. Преодолях тоталното разочарование от акробатиката, където има съдии, оценки за хореография. В цирка няма съдии. Там имаш публиката. Няма от кой клуб си, кой ти е треньор. Публиката нищо не я интересува. Само твоята работа на сцената. Това страшно много ме забавляваше. На по-късен етап, на 18-19 години, си дадох сметка, че ми предстои да вляза в казармата. Ако исках да продължа да се занимавам с цирково изкуство, трябваше да си направя собствен номер. Дадох си сметка, че трябва да се отделя. Тогава започна да ми се прокрадва идея, макар че бях намразил тотално еквилибристиката. Никога не се изправях на ръцете си след напускането на акробатиката. Бях отвратен от тази работа. Минаха две-три години и си дадох сметка, че единственото, което мога да направя като солов изпълнител и да мога да продам, е еквилибристиката. Това е моята сила. Така започнах да се занимавам с нея.

- Вие имате за партньор една маса и правите специален механизъм с подръчни материали.

- Тази въпросна маса, която е реквизит, е направена буквално с подръчни материали в гаража на баща ми. Това е един електромотор от пералня и един електромотор от месомелачка. Въпросната маса буквално обиколи света и видя най-големите сцени. С годините механизмът си остана същият, но отвън е направен с фолиа, неръждавейка. Да изглежда добре. С цялата тази машинария отвътре, когато съм съм търсел съдействие за ремонт при проблем, хората се хващаха за главата. Не могат да си обяснят, че е направена по този начин, от такива материали и аз работя на него. До последния ми работен ден работех с тази въпросна маса, въпреки че в Германия ми направиха копие с хидравлични мотори. Доста по-модерно, с дистанционно управление. На моята маса имах много по-голямо доверие, отколкото на тази. Изпитана е във времето и знам, че няма да откаже никога.