Наша художничка изпрати картини на Луната

Непризната у нас в миналото, Таня Атанасова жъне успехи в чужбина и... в Космоса

Няколко месеца след като Нийл Армстронг произнася прословутото "една малка крачка за човека, голям скок за човечеството" - на 14 ноември 1969 г. с "Аполо" 12 стартира втората мисия с екипаж към Луната. Тя носи таен полезен товар - керамична плочка с гравирани върху нея шест произведения на изкуството, едно от които на Анди Уорхол. Наречена "Музей на Луната", тя е прикрепена към крака на лунния модул и заедно с него остава завинаги на единствения ни естествен спътник.

Две години по-късно на борда на "Аполо 15" НАСА изпраща и малката алуминиева скулптура "Падналият астронавт" на белгийския творец Пол ван Хойдонк в знак за почит към загиналите пионери в космическото пространство.

Така се поставя началото на прекрасна традиция за изпращане на произведения на изкуството извън нашата планета, която идея в последните години, благодарение на учения д-р Самуел Пералта - една мултиталантлива личност, получи мощно развитие. Той създава проекта "Лунен кодекс", по който образци от стойностни произведения в различни области – изобразително изкуство, музика, филми, поезия и т.н., да могат един ден

да бъдат ползвани

от първите заселници

на Луната.

За щастие, отскоро вече имаме и българско участие в тази авангардна инициатива. Картини на живеещата в Антверпен наша художничка Таня Атанасова за първи път бяха избрани да ни представят в Космоса.

Тя се съгласи да сподели подробности пред "24 часа - 168 истории" както за уникалния си успех, така и за нелекия си творчески път.

"Бях първият студент по програмата "Еразъм" в Белгия – разказва Таня. - Когато завърших Художествената академия, бях учила една година там и се върнах, защото си имах гадже. Но любовта се оказа много кратка и 4 месеца след като отидох да живея в Белгия за постоянно, се разделихме. И тогава се преместих в Антверпен. От 20 години сме там заедно с мъжа ми Валтер, който е журналист в местната телевизия."

Както често се случва у нас, тя

не получава

особена подкрепа

и подобно на много сънародници решава да потърси късмета си в чужбина.

"Така или иначе, не си го представях живота в България. По време на средното ми образование, а и на следването ми по-късно бяха най-големите кризи у нас. Налагаше ми се да работя на какви ли не места. Баща ми почина млад, а майка ми работеше на две места, за да може да ни издържа с брат ми - да си позволим да сме студенти. Той завърши фармация, а аз Художествената академия. По онова време всички ме бяха обявили за луда, защото в най-гладните години да учиш изкуство, си беше чисто безумие... Но не можех да изневеря на гените си - баща ми беше креативен човек и по тази линия съм наследила нещо от него. А когато си се родил креативен, не можеш да лъжеш себе си, че може да станеш нещо друго. Майка ми много настояваше да вляза в университета, но аз категорично заявих, че освен в Академията, не искам да кандидатствам нищо друго."

Оказва се, че пътят на художничката за Луната минава от Копривщица през Бухово, Елин Пелин и Антверпен.

"Родена съм в Копривщица, но градът бързо ми отесня и на 14 се преместих да живея в Бухово. В този период изобщо не знам как оцелях... – разказва тя. - Имах сериозни здравословни проблеми, а и баща ми почина, което за човек, още неориентирал се в живота, си е доста голям шок. В онези години живеех при майка ми в Бухово и пътувах доста за училище, което се намираше в Елин Пелин. По права линия е много близко до Бухово, но трябваше да хващам влак от София, за да стигна дотам, което е 2 часа и половина пътуване на отиване и още толкова на връщане.

Бяха най-гладните, най-гадните и мафиотски години в България. Училището, което се водеше артистично/елитно, за четирите години, в които аз бях в него, така западна, че когато постъпих, имаше вагони с хора, пътуващи ежедневно от София, Перник, Банкя и даже Сапарева баня, които отиваха да учат дизайн на керамика и стъкло, а когато завърших, мисля, че вече нямаше такава паралелка, на нейно място се появиха паралелки за шлосери. Накрая вече останахме само 6 души, които пътувахме от София – не можех да надвия ежедневния стрес и мизерията и спрях да ходя редовно на училище... Завърших година след останалите, като частен ученик - бяха мe изключили заради неизвинени отсъствия и никой не вярваше, че изобщо ще се добера някога до диплома. Но при мен e така, когато някой ми каже, че нещо не е за мен - по някакъв начин събужда амбицията ми да се доказвам. В крайна сметка завърших средното с добър успех, а по-късно и Академията с отлична оценка на дипломната работа. Спомням си, че развълнувах и разплаках доста хора на защитата в Академията..."

А заминаването за Западна Европа е доста по-проблематично, отколкото да изпратиш картини на Луната.

"Когато кандидатствах по програмата "Еразъм" за Белгия, бях първа в листата, но един от преподавателите ми не беше съгласен с това. Той искаше да изпрати дъщеря си на мое място и

обърна света

да ме спре,

но аз вече имах договор и оттам ме изискаха – спомня си тя. - Около година и половина ми отне тази разправия – първоначално нямаше договор по "Еразъм" с Академията в София, трябваше първо да направя договора, по който да замина, а за целта документите да минат през министерствата на образованието и на двете държави. След като се разбра, че от Белгия искат да замина аз, а не някой друг, и шуробаджанащините не вървят, накрая ме пуснаха, но след много натиск отвън. Изобщо, когато хората у нас знаят, че заминаваш за чужбина, те виждат, че си им в ръцете и могат да си поискат всичко и да те изнудват, та от акта ми за раждане до билета ми – нищо не беше лесно за придобиване...

Всъщност, не обвинявам никого - радвам се, че така ми се стече животът: раздели ме с хора, с които не искам да деля едно пространство, и ме срещна с тези хора, с които съм в момента. Искам само да спомена професорите ми - по керамика Марин Петков и по рисуване Светозар Бенчев, които вярваха в мен и много ме подкрепяха в този период – те все още са моите герои..."

В потвърждение на максимата, че

"никой не е пророк

в собствената си страна",

в известната в историята с велики произведения на изобразителнот изкуство Фландрия нашата сънародничка среща разбиране и подкрепа.

"Тогава постъпих в академията "Синт Лукас" в Гент. Когато пристигнах там, кмет на града беше Франк Беке и той имаше прекрасната традиция да кани всеки новодошъл в града, лично да се запознае с него - споделя Атанасова за първите си впечатления от новата си родина.

Направо се просълзих, когато отидох да се регистрирам. На гишето в общината те питат откъде идваш и какъв език говориш и като кажеш: "Аз съм българин", ти дават едно куфарче, пълно с документи и брошури на български език с подробни инструкции: къде да си водиш децата на детска градина, къде да посещаваш фитнес, кой басейн е отворен, в коя библиотека какво можеш да намериш, в кои дни да си изхвърлиш боклука... И всичко това придружено с покана, подписана лично от кмета, с която той те кани на чаша "порто" - да видиш откъде се управлява градът, за да започнеш да го опознаваш и заобичаш. Беше доста трогателно, защото знам колко ми е струвало, докато стигна до това гише, а изведнъж

хората ти казват

"добре дошъл"

даже на собствения ти език... И така, харесахме се с Белгия още в самото начало."

Следва дълъг период, в който българката трябва да се интегрира и да започне буквално от нулата. А в тази страна, където хората едва ли не по рождение владеят по няколко езика (в Белгия официални са нидерландски, френски и немски), такова приобщаване не е никак лесно. През това време работи в магазини, ресторанти и дори като преподавател в дом за възрастни хора.

"Беше труден период - нищо не дойде лесно. Имаше моменти, в които

работех по 17 часа

на денонощие

в ирландски пъб и пътувах дотам по един час на отиване и един на връщане с колелото... Рисуването го бях избутала много назад и всичко беше подчинено на инстинкта за оцеляване. Мина доста време, докато научих добре езика и вече имах някакъв избор за по-добра работа."

След години най-после идва моментът и да се обърне отново към изкуството. Новият старт е окуражаващ, тъй като още с първите си работи Таня печели почетни места в престижни конкурси в Белгия и други страни.

"Работех като управител на магазин за екологични и биологични дрехи. Обичам да заставам зад работодатели, които имат някаква кауза, и им посветих 7 години. Животът напредна и вече не ставаше дума за диво оцеляване, както в началото, и усетих, че тази работа вече не ми носи удовлетворение. Бях на 37 години и знаех, че мога да рисувам добре, но от много време не го бях правила. В Академията в София имах преподавател по живопис, който не харесваше как рисувам и лично ми е казвал, че работите ми са за боклука, което е много обезкуражаващо и за един творец е просто убийствено. В такива случаи направо си скриваш таланта и си казваш, че няма смисъл. Затова ми трябваше много време да припозная отново изкуството и да покажа на какво съм способна. И благодарение на подкрепата на приятеля ми, който освен журналист е и добър музикант, в един момент просто си казах, че майка ми не е ходила напразно на две работи и да става в 5 сутринта, за да гони първи влакове и рейсове, за да ми плаща годините в Академията."

Събрала кураж, Атанасова отива на няколко обучения при художници в Белгия, Испания и САЩ, където усъвършенства уменията си.

"Особено много научих в Мадрид на един мастерклас при Елои Моралес, където много промених стила си. С малко инат от шопската ми линия започнах да участвам и по разни конкурси. Станах член на американски групи за художници - аз работя в модерен реализъм, а това е стил, който не всеки купува. В момента

в Европа има

само два музея

за такова изкуство и много малко са местата, където може да го видиш на световно ниво. Затова започнах да търся американския пазар и изобщо американския начин за изява, изложби и т.н. И оттам беше връзката ми с д-р Самуел Пералта - човека, който реализира тази инициатива."

Идеята е картините да бъдат пренесени на носител с много високо качество в специални "капсули на времето", като за целта д-р Пералта осигурява място в космическите апарати. От произведенията на Таня за Луната са избрани 6 творби, като първата от тях вече замина с апарата "Одисей" по програмата "Артемида", а останалите ще отпътуват със следващата мисия.

По ирония на съдбата сега

за там се отправи

и неин портрет

от друг художник – Алесандро Томасети, с когото са се рисували взаимно.

"Серията портрети, които изпращам в Космоса, неслучайно са на близки приятели, които означават много за мен, защото са огромна част от пътя, който съм извървяла, и особено много се радвам, че моделът ми за картината, която вече е на Луната, е българин - моят добър приятел архитект Филип Битраков - споделя Таня за своя звезден миг, след като е посетила "Кенеди Спейс Център" за изстрелването на лунния модул. - От първоначално номинирани 42 души аз бях един от малкото европейци - може би първият, но със сигурност единствената българка и единствената белгийка.

Целият проект беше създаден във времето на COVID с цел по някакъв начин да увековечи творците, продължаващи да работят в тези тъмни за човечеството месеци. Тогава бях поканена в едно шоу в САЩ, което се казваше "Шелтър" (подслон, заслон – англ.). Символичен е и погледът към небето, който има за цел да повдигне духа ти."