Как карикатура на Борис Димовски към “Сит търбух, за наука глух” разлюти другаря Тодор Живков

Той беше гениален мълчаливец и говореше чрез картините и
карикатурите си. Липсва ни неговата тишина, казва дъщеря му Валерия

Преди много години ме впечатли една карикатура на Борис Димовски, помня я и досега. Художникът беше нарисувал себе си и как, хванали се за ръце, вървят след него четирите му деца - три момичета и едно момче. А отстрани двама мъже си говорят, цитирам по памет: “Аз го мислех за интелигентен, а той бил многодетен баща.”

На 20 октомври се навършват 100 години от рождението на този изключителен художник - доказан майстор на карикатурата анимацията, акварела и илюстрацията.

Роден е в с. Яврово, Асеновградско. От същото село е и писателят Николай Хайтов. Четвърт век двамата работят заедно в сп. “Родопи” - Хайтов е главен радактор, Димовски - художник и илюстратор. А

първото издание на сборника

“Диви разкази” на Хайтов

е илюстрирано

от Борис Димовски

Той кандидатства в Художествената академия в смутното и хаотично време на 1949 г. Приет е първи в списъка, но поради семейни причини не се записва за студент. На следващата 1950 г. кандидатства и отново е на първо място, но пак няма възможност да следва в София. 

Според художника Калин Николов Димовски учил само една година в Академията, но и тя била достатъчна, за да покаже таланта и възможностите си. Учител му е проф. Илия Бешков, който веднъж задал на студентите си свободната задача да си нарисуват автопортрет. 

Картоните с рисунките са подредени до стената на академичното ателие. Бешков внимателно разглежда автопортретите, за някои подхвърлял тънки шегички.

В крайна сметка отличава на първото място нарисуваното от Борис Димовски и го награждава с парична награда. Не е известно колко е сумата, но Бешков всъщност дава парите от собствения си джоб. За младия човек обаче тя е добре дошла, защото животът му е труден и в нищета. Когато говори за тези трудни и гладни години, той признава, че го е спасявало единствено рисуването.

“Баща ми беше истински психолог – казва в интервю дъщеря му Валерия. – От него лъхаше доброта. Излъчваше любов. Той самият беше много скромен и винаги ни повтаряше да бъдем честни и да заспиваме с чиста съвест. Сега ни липсва. Както казва голямата ми сестра – най-много ни липсва неговата тишина.”

През годините след сп. “Родопи” работи във вестниците “Стършел”, “Труд” и националната телевизия. Водещият “Всяка неделя” Кеворк Кеворкян му дава изключителната възможност да рисува на живо в студиото по време на самото предаване. А през 1990-те години

новите творби на

карикатуриста излизаха всяка

седмица във в. “24 часа”

Той лично носеше карикатурите в редакцията. 

Художникът изумява с бързината на реакциите си, “хваща” най-характерното от гостите в студиото - било като портрет, било като някакъв сюжет. Рисунките му са изпълнени с доброта, с умерена доза ирония и с приятелско намигване.

Борис Димовски е илюстрирал над 200 книги за деца и възрастни. Създал е хиляди карикатури и много стенописи. А от 1960 г. можем да кажем - ако перифразираме Маяковски и неговите Ленин и комунистическа партия -

кажем ли Димовски,

разбираме Радой, кажем ли

Радой, разбираме Димовски

Дебютът им като тандем е с книжката с епиграми “Моля заповядайте!”. Следва “Безопасни игли” и през 1968 г. - “Люти чушки”, която предизвика грандиозен скандал.

Фитилът е подпален от епиграмата със заглавие “Сит, но послушен” и текст: “Сит търбух, за наука глух.” Димовски илюстрира епиграмата с прасе (свиня) с навита опашка. Съветници внушават на Тодор Живков, че с тази опашка се имитира неговият подпис. 

Когато избухва скандалът с “Люти чушки”, Крум Василев, съветник на Тодор Живков и председател на Комитета за телевизия и радио, е извикан при Венелин Коцев. Секретарят на ЦК по идеологията му казва, че по поръчение на др. Живков трябва да покани в ЦК Радой и Димовски на чаша кафе, но кафето да е съвсем леко горчиво.

“Тактиката на Живков е хем да тушира, доколкото може, волнодумството в различните му направления, хем да не се кара с творците...”, разясняваше приживе Василев нареждането защо кафето да не е много горчиво.

Крум Василев кани двамата, разтваря книгата на страницата с прасето и опашката му и казва: “Абе, другари, подписът на др. Живков стои под най-официални държавни и партийни документи, бива ли да се правят такива непремислени шеги?!.

Борис Димовски, който е мълчаливец по природа, промърморва, че не е имал зъл умисъл, това било безобидно творческо хрумване. А Радой Ралин казва: “Круме, кажи на другаря Живков, че Борето е направил един дружески шарж на неговия подпис и нищо повече.”

По онова време не можеше да се правят карикатури на високопоставени другари. Разрешаваше се дружески шарж, на който нарисуваният да изглежда красив и умен.

“Люти чушки” излиза през 1968 г., след като чака три години в издателство “Български художник”. Редактор е Зина Брезинска. В карето не е отбелязана точната дата. Тиражът е 40 000, като на пазара първоначално са пуснати 20 000 бройки.

Първата седмица се продава нормално по книжарниците. По онова време Радой Ралин още не е толкова известен сред народа, макар Румяна Узунова да твърди през 1983 г., че тогава той вече “се е превърнал в своеобразен двойник на фолклорния Хитър Петър.

Огромната популярност баснописецът и художникът ще придобият именно след скандала с “Люти чушки”, защото след слуха малкото книжле е разграбено от книжарниците. 

Кой точно подшушва на Първия за приликата между свинската опашка и неговия подпис, сигурно ще остане тайна, ако в нечии късни мемоари истината не излезе наяве. Наредено е всички бройки да бъдат иззети от книжарниците и библиотеките.

И чак тогава се появява първата публична оценка. Тя е на Давид Елазар, зав отдел “Пропаганда и агитация” при ЦК на БКП. Той изпраща докладна записка до Секретариата на ЦК, в която пише, че книгата

“Люти чушки” е извършила

“нагла диверсия

от страна на авторите,

а издателство “Български художник”, по-специално директорът Борис Ташев, е проявил политическо късогледство и безотговорност”, и то “точно когато все повече се надига контрареволюционната и ревизионистична вълна в Чехословакия”.

На свое заседание на ГК на БКП в София критиката и оценките са убийствени: “Авторите по същество преминават в редиците на нашите врагове!”. Радой Ралин и Борис Димовски не се признават за виновни и са наказани партийно със “строго мъмрене с последно предупреждение.

Комитетът за наука, изкуство и култура (КНИК) спешно свиква разширено съвещание с всички директори, партийни секретари, главни редактори на издателствата в София и провинцията, както и на вестници, списания, на радиото, телевизията и др.

Председателят на комитета Павел Матев недоумява “как са се намерили хора, които да допускат такова отношение към Тодор Живков”.

През 1993 г., когато излиза второ издание на “Люти чушки”, директорът на издателство “Български художник” Борис Ташев пише в предговора: “По нареждане “от горе” 20 000 екземпляра се изгарят в печатницата, но поради силната тяга на комина из околността хвърчат полуизгорели книги. Учениците от съседното училище ги събират, а на другия ден прекопирват част от илюстрациите и масово ги разпространяват. 

Започнах тази история със среща на двамата автори с хора на Тодор Живков, която е по-скоро весела. При срещата на Живков с Георги Марков и режисьора Асен Шопов обаче първият ръководител буквално освирепява.

За тази среща Валентин Караманчев, дългогодишен шеф на книгоиздаването в България, твърди, че е без аналог в българската история и препечатва в книгата си “Патила и страдалчества на книги и люде” задочния репортаж на писателя Георги Марков “Среща с Т. Живков”.

На 8 декември 1968 г. Георги Марков води приятеля си, режисьора Асен Шопов, при Живков. Шопов е изгонен от Театъра на народната армия и пратен в Бургас.

И Марков иска чрез Първия да го върне в София. Живков вдига телефона и нарежда на Павел Матев да направи каквото трябва.

“Другарю Живков - казва Марков, - много ви благодаря... За нас сте...” И тук Живков рязко го прекъсва - с твърде странен глас: “За вас... Знаете ли какво съм аз за вас?!”

Вади от чекмедже на бюрото си книжката “Люти чушки”, отваря на страницата с прасето (Марков го нарича свиня) и я тика пред очите му.

Докато той се чуди какво всъщност става, Живков грабва един бял лист, вади писалка и се подписва. После поставя листа с подписа си до разтворената страница и посочвайки свинята, силно развълнуван, казва: “Това съм аз, а това е моят подпис” - и с разтреперени пръсти посочва опашката на свинята. 

“Ето какво съм аз за вас!”,

казва Живков с болезнена

горчивина

Марков казва, че доколкото познава двамата автори, те никога не биха се решили на такава евтина шега. Живков казва: “А Радой е идвал толкова пъти тука. Седял е точно там, където вие седите, и сме разговаряли с него за всичко... и ето сега...”

Случаят “Люти чушки” приключва с уволнението на директора на издателството Борис Ташев, заместника му и още няколко души. На всичките е удържана по една работна заплата.

А двамата чешити продължават да опъват нервите на властта. През 1976 г. във вестник “Народна младеж” излиза интервю с двамата, взето от Пенка Чернева, зам. главен редактор на вестника.

Темата животът и реализацията на младите хора в България. Мнението на двамата се различава от партийните “дела и документи”. Заради това интервю Чернева е уволнена от вестника.