Защитата на безопасността на държавата е на ръба на закона

„История на ФБР. Врагове” е история на Федералното бюро за разследване в качеството му на тайна разузнавателна служба. Ние мислим за ФБР като за полиция, която арестува престъпници и поддържа върховенството на закона. Но тайното разузнаване срещу терористи и шпиони е първата и най-важна мисия на Бюрото днес и това се отнася за по-голямата част от последните сто години.

Тайните агенти могат да бъдат закононарушители; техните традиционни методи включват подслушване на телефонни разговори, монтиране на „бръмбари” на всевъзможни места и незаконно проникване с взлом. В продължение на десетилетия Бюрото обслужва националната сигурност чрез изопачаване, заобикаляне и нарушаване на закона.

„Врагове” е хроника на вековния постоянен конфликт относно поведението на тайното разузнаване в една отворена демокрация и на решителната схватка между националната сигурност и гражданските свободи – сага на нашата борба да бъдем едновременно и свободни, и в безопасност.

От автора

ПАРАНОЯ

През пролетта на 1949 г. Съединените щати са най-могъщата сила на земята. „Те яхнаха света като Колос – пише един британски историк през същата година. – Никоя друга сила, в никой момент от световната история, не е притежавала толкова разнообразно и толкова огромно влияние върху други държави.”

Британската империя е рухнала. Съветският съюз е загубил двадесет милиона души във войната. Китай тъне в хаос, докато комунистическата армия напредва към столицата му. Германия и Япония са разбити и се намират под окупация. Съединените щати притежават половината от световното богатство, половината от материалното производство, две трети от машините и единствения атомен арсенал. И все пак, преди да изтече годината, те ще загубят своя монопол върху атомната бомба и с тази загуба ще дойде и чувството за засилена опасност на най-високите нива в правителството.

Хувър разбира, че съветският шпионаж е проникнал в ЦРУ, в Пентагона, в Министерството на правосъдието и в самото ФБР.

Годината започва с наелектризиращо разкритие на „Венона”. Петнадесет нови дешифрирани съветски телеграми от времето на войната описват жена, която е била на служба в Икономическия военен отдел на Министерство на правосъдието в Ню Йорк през 1944 г. Тя се е преместила във Вашингтон през 1945 г., за да заеме друга длъжност пак в правосъдното министерство – много по-добра, от съветска гледна точка. Работи в отдела за регистрация на чуждестранни лица във взаимодействие с ФБР, проследявайки политическите тайни агенти на чуждите сили.

Кодовото й име е Сима. „Тя създава впечатление за много сериозна, скромна, умерена млада жена, която е идеологически близка до нас” – съобщава нейният вербовчик от КГБ.

ФБР бързо стига до решението, че само една жена в министерството пасва на профила на Сима. Името й е Джудит Коплон. Тя има разрешение за достъп до засекретените записи на ФБР в Досиетата на чуждестранните лица, златна мина от данни, регистриращи проследяването на съветски шпиони и американски комунисти.

Хувър трябва да избере стратегия, която да използва срещу нея. Бюрото бързо се задейства. То вече е вътре в операцията на съветския шпионаж и я наблюдава в развитие.

Първо започва подслушване на дома и офиса на Коплон, на дома на родителите й и на Валентин Губичев, който работи в Ню Йорк в Обединените нации и на когото тя телефонира. Той със сигурност е съветски шпионин. Петдесет агенти извършват денонощен мониторинг и записват подслушаните разговори. После Боб Ламфър от ФБР измисля едно „ужилване”. Той създава фалшив документ, доказващ, че един адвокат на „Амторг”, съветската търговска мисия в Ню Йорк, е информатор на ФБР, и успява да го вмъкне като примамка в потока от документи, които Коплон вижда в процеса си на работа в Министерство на правосъдието. Тя го открадва.

ФБР подслушва как Коплон планира пътуване до Ню Йорк, за да се види с Губичев. Агентите отиват при заместник-министъра на правосъдието Пейтън Форд, за да издействат постановление за задържане. Той им заявява, че нямат достатъчни доказателства. И казва, че Коплон може да бъде арестувана само ако бъде заловена в момента на предаване на засекретени документи на агент на чуждо разузнаване. На 3 март 1949 г. Коплон се качва на влака до Ню Йорк. Екип от агенти на ФБР тръгва след нея. Коплон и съветският шпионин забелязват, че ги следят. Тя така и не му предава документите. Въпреки всичко ФБР ги арестува, макар и без постановление.

Коплон е изправена на два процеса: единият през април, по обвинение в кражба на тайна информация във Вашингтон, а вторият, през ноември, по обвинение в шпионаж в Ню Йорк. И двата се оказват пълна катастрофа за Хувър и ФБР.

Коплон несъмнено е шпионка. Но ФБР е нарушило закона, опитвайки се да я обвини. Бюрото е подслушвало незаконно телефонните й разговори с нейния адвокат. При първия процес един специален агент на ФБР, изправен на свидетелската скамейка, отрича, че Коплон е била подслушвана – лъжа, която по-късно бива разкрита.

После, за най-голям ужас на Хувър, съдията допуска като доказателство доклади на ФБР, свързани с търсенето на информация за съветския шпионски кръг – а това застрашава тайнствеността на „Венона”.

За да опази разузнавателните тайни на ФБР от разкриване пред съда, на 29 юли 1949 г. Хувър въвежда нова вътрешна процедура за сигурност. Тя е известна като „Юнската поща” – ново скрито място за записи от подслушване на телефони, сгради, незаконни прониквания с взлом и потенциално експлозивни доклади от най-секретни източници. „Юнската поща” не се складира или индексира в централния архив на ФБР, а се пази в тайна стая за документи, далеч от любопитни очи или външни лица.

Централата на ФБР издава писмена заповед за унищожаване на „всички административни архиви в местния клон в Ню Йорк” – имайки предвид записите от телефонното подслушване на Коплон – „с оглед предстоящото провеждане на процеса й”. Писмената заповед съдържа бележка със синьо мастило „О.К. – Х”.

Въпреки всички усилия на Хувър, съществуването на записите от подслушването е разкрито на втория процес – проникване в още един слой на тайните на ФБР. После същият онзи специален агент, който е излъгал на първия процес, признава, че е изгорил въпросните записи.

Коплон е призната за виновна, но присъдата не издържа. Съдия Лърнд Хенд, който гледа делото при обжалването на Коплон, отхвърля решението на по-долната инстанция, с което тя е осъдена на двадесет и пет години затвор. Той публично порицава Хувър – рядко събитие в американската юриспруденция. По думите на Боб Ламфър от ФБР, който е водил разследването, директорът е бесен заради „цялата афера Коплон – особено заради падането на присъдата”. Съдията напомня на ФБР, че забраната на Върховния съд за подслушване на телекомуникации все още е в сила. Тя се базира на „широки съображения за морала и благото на обществото”. Арест без постановление е незаконен. Доказателства, събрани при незаконен арест, не се приемат – те са „плод на отровно дърво”. Съдия Хенд пише също и че защитата трябва да има правото да идентифицира първоначалния „конфиденциален информатор” на ФБР по казуса. Този източник, разбира се, е „Венона”, най-дълбоката тайна на американското разузнаване.

ФБР отново е хванато в нарушаване на закона. За първи път след рейдовете през 1920 г. адвокати, учени и журналисти открито оспорват пълномощията, които Хувър упражнява. Почти всички са съгласни, че ФБР трябва да има възможността да подслушва телекомуникации, когато разследва държавна измяна, шпионаж и саботаж. Естествено, записите могат да помогнат за залавяне на шпиони. Но освен това се отварят пощи, претърсват се домове и офиси, крадат се документи и се монтират подслушвателни устройства без правно постановление – напълно стандартно поведение за ФБР и напълно незаконно. Дори и в разгара на Студената война свободното общество гледа с подозрение на тайната полиция.

„Следователно и Русия знае”

Хувър все по-силно притиска агентите си да разбият съветския шпионаж.

Американските ловци на шпиони регулярно се консултират с Питър Дюър, главния представител на Британската задгранична разузнавателна служба MI6 във Вашингтон. През август 1949 г. Дюър предава някои от последните дешифровки на „Венона” от ФБР към шефовете на британското разузнаване в Лондон.

Сред тях има и една телеграма от преди пет години, която съдържа дословен цитат от натурализиран британски поданик, изтъкнат атомен физик, на име Клаус Фукс, който е работил по Манхатънския проект. Тя доказва, че Фукс е служил като съветски агент в Лос Аламос, докато Америка е разработвала бомбата. Първокласен теоретик и отявлен комунист, успял да избяга от хитлеристка Германия, той се оказва най-добрият източник на секретна информация за Съветския съюз по отношение на атомната бомба. А също и за нейния много по-мощен наследник, водородната бомба. До 7 септември 1949 г., снабдени с доказателства срещу д-р Фукс, британците се опитват да решат как да го арестуват и да го осъдят, без да разкриват „Венона” като източник на сведенията си.

На 20 септември ЦРУ пуска доклад, в който се казва, че руснаците вероятно няма да произведат атомно оръжие през следващите четири години. Три дни по-късно Труман обявява пред света, че Сталин притежава бомбата. Американски самолети са уловили радиоактивен прах от тайните съветски изпитания. Балансът на страха се променя.

Хувър разпраща агентите си из цялата страна, за да разпитат учените, които са работили с Фукс. Американците настояват британците да му повдигнат обвинение. Най-накрая, на 31 януари 1950 г., след седмици интензивни разпити в Лондон, той се пречупва. Почти в същия час Хари Труман обявява публично решението си за сглобяването на водородната бомба. Президентското решение съвпада с предупреждението на Хувър, че Фукс е имал почти неограничен достъп до секретната информация в Лос Аламос, включително и дългосрочните проучвания за водородната бомба.

„Фукс знаеше за водородната бомба не по-малко от всеки американски учен; следователно и Русия знае”, съобщава ФБР няколко дни след самопризнанията му.

ФБР отчаяно се опитва да открие останалите от кръга, които са откраднали тайните данни за бомбата. Но британските дипломати не позволяват на Бюрото да разпита Фукс преди формалното произнасяне на присъдата. Хувър нарича това забавяне грубо погазване на закона – още повече че именно британците са тези, които са препоръчали Фукс за Манхатънския проект. Изминават безценни седмици, преди ФБР да разпита шпионина. Фукс се въздържа в отговорите на много от въпросите, повечето от които са свързани с технологичния скок от атомната към водородната бомба. Но Бюрото получава това, което иска: пълна идентификация на куриера, който е бил свръзката между Фукс и нелегалния съветски шпионаж в Америка.

Той се казва Хари Голд и е агент на съветското разузнаване в Съединените щати от петнадесет години. Името му стои в досиетата на ФБР от 1947 г. Агенти от нюйоркския офис на Бюрото са разпитвали Голд и той свободно е признал, че е бил част от военновременната руска агентурна мрежа, обслужваща Елизабет Бентли. „Но след този контакт с Голд изминаха три години”, казва специалният агент на бюрото Доналд Шанън. Записът от разпита е изпратен в централата на ФБР, архивиран е и е забравен.

За свое огромно разочарование Хувър открива, че ФБР е пренебрегвало своите собствени архиви за Клаус Фукс, и то в продължение на четири години. Това са английски преводи на заловени германски военни документи, придобити от ФБР скоро след края на Втората световна война, когато Фукс все още шпионира за Съветския съюз в Съединените щати. Те разкриват, че той е известен като „комунист със сравнително важен статут”.

Провалът се дължи на даровития, но безотговорен супервайзър на контраразузнаването на ФБР Уилям К. Харви. През 1947 г. Хувър го уволнява за алкохолизъм и той постъпва в ЦРУ. Доказателството остава невидяно до момента, в който Фукс прави самопризнания.

„Вземете си бележка – пише Хувър до завеждащия въпросите на националната сигурност в Бюрото на 16 февруари 1950 г. – Ние не можем да толерираме подобни немарливи методи.”

„Това, което има конкуренцията”

КГБ знае с обезпокоителна точност как ще се развие казусът след самопризнанията на Фукс. То предрича, че Фукс ще издаде Голд, и че Голд ще издаде кръга съветски шпиони и куриери, които са работили по открадването на американските атомни тайни. КГБ се оплаква: „Това, което има конкуренцията срещу тях, е не само информация за ясното им и неоспоримо замесване в нашата работа, но и доказателства, че те са ни предавали секретни материали свързани с атомната бомба.” „Конкуренцията” е ФБР.

Информацията на КГБ идва от съветски шпионин на име Уилям Уейсбанд. Той работи в управлението на „Венона” в „Арлингтън Хол” в продължение на пет години.

Много от нещата относно Уейсбанд остават обвити в мистерия и до ден днешен, включително родното му място – Александрия в Египет? Одеса в Русия? – както и годината, в която за пръв път пристига в Съединените щати. Вероятно е обучен в Ленинската школа на Коминтерна в Москва в началото на 30-те години. Говори свободно руски, английски без акцент и доста добре – арабски. До 1936 г. работи като куриер на съветското разузнаване в Ню Йорк. През 1938 г. получава американско гражданство. Постъпва в армията на Съединените щати и служи в Сигналното разузнаване на мисии в Англия, Италия и Северна Африка.

Уейсбанд постъпва в „Арлингтън Хол” през 1944 г. като преводач от руски език. Той е много общителен и прекомерно вежлив. „В Хол той беше известен с това, че постоянно се шляеше насам-натам. Мотаеше се, бъбреше и събираше клюки – четем в тайната история за делото, подготвена от Агенцията за национална сигурност. – Освен това много умело успяваше да се нагърби с разпределянето на документи, които не засягаха работата на неговия отдел. Изключително общителен, Уейсбанд имаше широк кръг приятели. За гостите на следвоенното му сватбено тържество се говореше като за „каймака на военната криптология”. Младоженката също работи в „Арлингтън Хол”.

От февруари 1948 г. нататък той изпраща до Москва купища информация, описваща „Венона”. Москва светкавично променя кодовете си. Съветският съюз „предприема серия от предохранителни мерки, които резултират в значително намаляване на ефективността на американската декриптираща служба”, сочи досието на Уейсбанд в КГБ. Шест седмици преди Съветите да тестват първата си атомна бомба, той съобщава, че американското разузнаване „изведнъж вече не е в състояние да чете нашите шифровани телеграми”.

Тайната история на Агенцията за национална сигурност също се занимава с тази история. „ФБР започва да съшива информацията” по въпроса защо „Венона” замлъква. Бюрото е „ужасено, когато през 1950 г. научава, че Уейсбанд е бил назначен в „Арлингтън Хол” като началник на отдела, работещ със съветските телеграми. Той е арестуван, но не проговаря. Излежава една година в затвора за неуважение на съда, след като отказва да свидетелства пред Голямото федерално жури. После работи във и около Вашингтон, като се занимава с продажби на коли и обслужване на апартаменти в продължение на шестнадесет години, до смъртта си.

Пробивът парализира напредъка на „Венона”. През следващите три десетилетия Съединените щати няма да могат да разчитат повечето тайни съветски съобщения. Ще гледат само назад, опитвайки се да дешифрират старите каблограми от 40-те години.

ФБР никога не разбира какво точно е казал Уейсбанд на съветските си покровители. Историята на Агенцията за национална сигурност дава следното заключение: „Неговият случай насади някаква параноя в бранша.”

Тази параноя поразява и ФБР. Хувър настоява Бюрото да създаде и контролира своя собствена система за тайна комуникация. „Господин Хувър не бе единственият, който не вярваше никому – казва Роналд Фъргюсън, главен криптоаналитик във ФБР. – Той се страхуваше, че в Агенцията за национална сигурност, която произвежда оборудването за шифроване на всички, може да проникнат шпиони.”

Уейсбанд е внедрен в американското разузнаване от дъното към върха. Сега съветските шпиони проникват от върха надолу.

Хувър е убеден още от самото начало, че ЦРУ ще бъде лесна мишена за съветските шпиони. През октомври 1949 г., един лицеприятен, сладкодумен служител на MI6 пристига във Вашингтон. С времето той ще персонифицира страховете на Хувър.

Ким Филби се представя на водещите светила на ЦРУ и Пентагона. Те го въвеждат в най-секретните си операции. Филби научава за плановете на ЦРУ да спуснат с парашути руски и източноевропейски емигранти и бегълци зад Желязната завеса, които да действат като шпиони, саботьори и ударни отряди срещу Съветския съюз и неговите сателити. Ранното му сдобиване с тази информация обрича на провал тези операции и донася смърт или плен на наетите от ЦРУ чужди агенти. Той научава и за контраразузнавателната дейност на ФБР и британците във „Венона”. Неговите доклади държат КГБ в течение на американския щурм по съветската шифрова система, на съдбата на Клаус Фукс и на заплахата за американските членове на атомния шпионски кръг.

Филби се движи свободно по коридорите на Пентагона, институция, която все още е в състояние на пълен хаос шест месеца след самоубийството на министъра на отбраната Джеймс Форестал, който в резултат на психично разстройство скача от прозореца на стаята си във военноморската болница „Бетесда”. Форестал е бил най-силният съюзник на Хувър в правителството на Съединените щати. Смъртта му допринася за задълбочаващото се отчаяние на Хувър от състоянието на американското разузнаване и от способността му да посрещне нарастващата съветска заплаха.

Докато Филби започва разнищването и ограбването на американските тайни, Хувър води ариергардна битка срещу бъдещия директор на ЦРУ, Алън Дълес. Все още адвокат на частна практика, Дълес е нает от Пентагона да проведе топсекретно проучване на калпавото състояние на американския шпионаж. Той възнамерява да използва доклада си до президента като опорна точка, за да издигне самия себе си начело на ЦРУ. Дълес не се е консултирал с Хувър или с ФБР по време на продължилото цяла година проучване – израз на преднамерено пренебрежително отношение. Когато Хувър успява да се сдобие чрез машинации с чернова на доклада от Пентагона, вижда, че Дълес изобщо не признава върховенството му по въпросите на националната сигурност, дадено от президента.

„Възмутително е, че ФБР е изключено”, пише Хувър.

Дълес не отговаря. След дълги усилия специален агент на ФБР успява да измъкне новия бюджет на ЦРУ от един член на финансовата комисия на Конгреса: той е скрит в седем или осем различни сметки на Пентагона. Не повече от четирима членове на Конгреса знаят за него. „Това е най-шокиращата картина на незаконно финансиране, което някога съм виждал” – пише Хувър в записките си. И нещо още по-шокиращо: ЦРУ харчи пет и половина пъти повече от ФБР.

Хувър разбира, че ще трябва да поднови битката си за властта в командването на войната срещу комунизма.

Из „История на ФБР. Врагове” от Тим Уайнър

Книгата може да поръчате тук!