Оставката – билет за най-високия пост в държавата

Безспорно събитие № 1 на 1989 г. е пленумът на ЦК на БКП на 10 ноември. На него управлявалият почти еднолично България в продължение на 33 години Тодор Живков е свален от поста генерален секретар на ЦК на БКП. Мястото му се заема от Петър Младенов, дотогава член на Политбюро на ЦК на БКП и министър на външните работи.

Идеята за смяна на Живков битува в партийните среди от доста време. Но през 1989 г. тя набира скорост и е доведена до победен, според изпълнителите й финал. Сред главните участници са четирима висши лидери на БКП – Петър Младенов, Андрей Луканов, Георги Атанасов и Добри Джуров, косвено – генералният секретар на ЦК на КПСС Михаил Горбачов и посланикът на СССР Виктор Шарапов.

Всички тези събития подробно са описани в книгата „10 ноември. Превратът” от Боян Трайков. Струва си по-възрастните да си припомнят, а по-младите да се запознаят с главните герои в тях.

Първият се разграничава пръв

24 октомври 1989 година. Заседание на Политбюро. Без предизвестие отсъства Петър Младенов. Обясняват си го със заболяване. В ранния следобед при Продан Стоянов в кабинета му в ЦК идва сътрудник на Петър Младенов и му връчва лично на ръка плик от името на шефа си. Стоянов отваря писмото. Външният лист е до него: „Драги Продане, прочети и предай на другарите.” Другите страници са адресирани до членовете на Политбюро, Секретариата и Централния комитет на БКП.

Продан Стоянов чете с нарастващо внимание и учудване. След автобиографичното си представяне Петър Младенов констатира, че Тодор Живков е довел страната до дълбока икономическа, финансова и политическа криза, че със своята политика на неискреност и дребни хитрувания е успял да изолира България от света, че сме стигнали дотам да се изолираме дори от Съветския съюз... Петър Младенов изказва убеждение, че е крайно време с тези въпроси да се занимаят Политбюро, Централният комитет и партията и трябва да се знае, че българският народ вече отдавна и открито се занимава с тях. Едно от изреченията гласи: „С това мое писмо моля да считате, че съм подал оставката си от двата поста.”

В социалистическите служебни отношения Продан Стоянов не е чувал, а сега за пръв път вижда подаване на оставка. Но не хуква презглава към кабинета на Живков, за да му тресне тази бомба. Разумен и уравновесен човек, той спокойно обмисля прецедента. Воден не само от уважение, но и от приятелски чувства към Младенов, той решава да задържи писмото и да направи опит да предотврати това политическо харакири на Петър. Обажда му се и го посещава, като го уверява, че никой няма да узнае за писмото и за неговото съдържание, Продан Стоянов съветва и убеждава Петър Младенов да си го прибере обратно и да не влиза в тази опасна конфронтация, която, трябва със сигурност да се предполага, няма да приключи само с неговото освобождаване от Политбюро и от длъжността министър на външните работи.

Петър Младенов благодари за грижата, но отказва връщане назад. Той обяснява, че писмото не е израз на възбуда, а е обмислено много спокойно, решението му е непоколебимо, и настоява то да бъде веднага предадено на Живков и разпространено на тези, които трябва да го получат. Продан Стоянов разбира, че писмото не е плод на афект вследствие на вчерашното грубо отношение на Живков към Петър преди обяда му с американския посланик Сол Полански, а е използван поводът и в основата на тази решителна реакция има нещо по-друго, нещо много по-сериозно. И си тръгва с противоречиви мисли.

Въпреки и да е започнал малко да се догажда, Продан Стоянов още не знае какво колело е започнало да се върти и че това колело, с това писмо, трябва да получи един силен и най-важното – открит тласък. Именно открит, тъй като, стане ли писмото известно на членовете на Централния комитет, на практика това означава на цялата общественост.

Постъпката на Петър Младенов е суперрискована, но и много необходима. Той знае, най-малкото се досеща, че е определен за следващия Първи, следователно би било добре той първи да се разграничи от Тодор Живков, и то по един ярък и достоен начин. Така ще си създаде име и авторитет на пръв явен, партиен бунтар срещу живковизма, ще се издигне на върха на все още прикритата вътрешнопартийна опозиция. И в близките дни, когато бъде свален Живков и бъде предложен Младенов за генерален секретар, това ще се възприеме не с настроението като към някой посочен кандидат, а с положителното отношение към открития, решителен и честен поборник за нов демократичен ред в Българската комунистическа партия следователно и в Народна република България. Актът с писмото е много добре премислен, предвиден и изпълнен. Но ще успее ли докрай?

25 октомври, 10 часът, обичайното време за доклад на Продан Стоянов при Тодор Живков. Стоянов, който лично си е направил за себе си едно ксерокопие, носи необикновеното писмо и като знае, че Живков не обича да чете, съобщава за него и представя накратко съдържанието и смисъла му. После го подава. Живков слуша замислено и неочаквано спокойно. След кратко мълчание, без да погледне писмото, казва: „Прибери го и не го показвай на никого. Ще видим какво да правим.”

По въпроса пълна тишина – ден, два. Официално Петър Младенов е болен. От държавна гледна точка времето за „боледуване” е крайно неподходящо. След дълги двустранни дипломатически усилия, в които помага и кувейтският държавен глава шейх Джабер ас Сабах, най-после е уредена среща в Кувейт на министрите на външните работи на България и Турция. Целта е да се нормализират обтегнатите в последно време българо-турски отношения по причина на възродителния процес, изселването на много български турци – „голямата екскурзия”, и затварянето на границата за тях от турска страна. Срещата е много деликатна и изключително важна. Но Петър Младенов има „вирусно заболяване”, както съобщи пресата, и се налага за разговора с турския външен министър Месут Йълмаз да замине заместник-председателят на Министерския съвет Георги Йорданов. Всичко завършва благополучно. На 30 октомври БТА съобщи от Кувейт: „Поставено е оптимистично начало.”

В това време Тодор Живков продължава да мисли, а е възможно и да се съветва, как да постъпи с Петър Младенов. Всеки знае как би процедирал доскоро в такъв случай – къса му квитанцията и край. Но Живков с дебелите стъкла на очилата си добре вижда промяната не само на времето въобще, а и на настроенията в Политбюро. Този стил, освен че е вече неподходящ, е и противопоказен. Затова се ориентира да действа с Андрей-Ляпчевия подход „со кротце и со благо”. Определя с Петър Младенов да разговарят парламентьори – Димитър Стоянов, който е начело на Секретариата с ранг на втори човек в партията, и Пенчо Кубадински, уважаваният и влиятелен ветеран в Политбюро, а и сладкодумец. Те трябва да увещаят Младенов да си оттегли писмото, съответно оставката, и все едно нищо не е било. Живков бащински ще му прости.

Разговорът е в кабинета на Димитър Стоянов в ЦК. Петър Младенов слуша обясненията за сложността на преломното време, за предстоящите огромни реформаторски задачи, за необходимостта от крепко единство на Политбюро и на цялата партия и тем подобни другарски словоизлияния. Дипломатическата мисия завършва почти с успех. Както каза бай Пенчо: „С Петър се разбрахме.”

При това положение Живков свиква заседание на Политбюро. От името на парламентьорите говори Пенчо Кубадински. Той докладва за срещата – постигнато е съгласие Младенов да се върне на работа. Димитър Стоянов заключава – въпросът да се счита за приключен. Обажда се Милко Балев: „Поне засега.” Репликира го Георги Атанасов: „Какво значи „засега”, да държим камък в пазвата ли?” Намесва се Живков: „Аз се опасявах, че има някаква организация, но явно такова нещо няма.” И преди да закрие заседанието, Живков пита: „А оттегли ли си писмото?” Парламентьорите се затрудняват с отговора – това не е със сигурност постигнато.

Подозренията на Живков остават. Той не може да си обясни скандалната постъпка на Младенов с лични настроения и индивидуално хрумване. Корените на злото не ще да са в партията. Дълги години министър на външните работи, Младенов не поддържа тесни връзки с партийните кадри, още по-малко с областните комитети в страната. В ума на Живков постоянно се натрапва голямото приятелство на Младенов с Луканов, прави връзка със съмненията си за особените отношения на Луканов в Москва и това го притеснява. А и защо Младенов не си оттегля писмото? Ще трябва лично той да разговаря с него. Сега да потуши пожара, а после ще види...

Информацията за срещата Живков – Младенов е малко противоречива. Според Живков те са постигнали пълно съгласие за приключване на инцидента, взаимно са се извинили и едва ли не мило са се прегърнали. Според Младенов Живков му се е извинил, а той е потвърдил правотата си и е приел да продължи изпълнението на служебните си задължения след получените обещания за големи промени въобще и по-специално във външната политика.

Както обикновено истината е някъде по средата. Разговорът омекотява отношенията, без единият и другият да посипят с пепел главите си. Живков хитрува, като казва, че ще забрави станалото, Младенов също хитрува, като приема да оттегли оставката си, а не си взема писмото от деловодството. С взаимна отстъпчивост двамата спират часовника и си дават време да се подготвят и предприемат следващото премерване на силите.

На 2 ноември, когато Тодор Живков приема в Държавния съвет посланиците на Лаос, Швейцария, Япония и Кипър за връчване на акредитивните им писма, на церемонията се появява официално болният и неофициално в оставка министър на външните работи Петър Младенов. Никой не забелязва някакво напрежение между Живков и Младенов. Напротив, демонстрират се взаимно внимание, усмивки и приятни обръщения, все едно че нищо не е било. С тази постъпка вече и пред обществеността Младенов фактически оттегля оставката си, макар да се разсейва за формалното оттегляне на писмото.

Посветените в случая „писмо”, а те вече не се броят на пръсти, тълкуват появата на Младенов на дипломатическата акредитация от дясната страна на Живков като негово отстъпление, защото се е уплашил. Такова е мнението и на съветското посолство според записките на Терехов. Моето становище е по-различно. Не уплаха, а прецизна оценка на положението и на предстоящите действия са накарали Младенов да предприеме този ход. Предполагам той да е съобразил: писмото вече е постигнало ефекта си сред кръга от хора, които ще решават съдбата на Живков; бидейки в Политбюро, може да работи и влияе за каузата си, а самоизолирал се във вилата, той е почти бездеен, очакващ събитията да станат без него, което ще е непростима грешка; отсъствие от Политбюро означава един глас по-малко против Живков, което при този малък състав и колебливо равновесие не трябва да се пренебрегва; как ще направлява работата на предстоящия пленум към определената цел и как ще бъде избиран за генерален секретар, ако не участва в него, и то в качеството на член на Политбюро... Сценарият много ще се усложни, направо ще се обърка и може да се провали. След крачката напред време е за крачка назад, за да се направи окончателната стъпка. Венецът му на герой няма да повехне – той не си е оттеглил писмото, оставката му продължава да е депозирана. Тя само дето още не е приета, в което време той изпълнява служебните си задължения, каквато е и практиката при такива случаи в цивилизования свят.

А защо да игнорирам напълно мнението на онези, които мислят, че Младенов се е уплашил? В това сложно и фалшиво време всичко трябва да се взема под внимание и да се допуска. Тогава се получава – с един куршум два заека. Нали се е учил на ловджийство от Живков, и то за глухари по скалите на Рила. А що се отнася до записките на Техеров, той пак заблуждава, като представя, че постъпката на Младенов не е била предварително известна, въобще че той си действал сам, както си намери за добре. Как да повярваме? Нали Младенов, като написва писмото, го прочита пред семейството си и получава пълна подкрепа, след което още в чернова го показва на Андрей Луканов. Дори само това да е, то не е ли достатъчно писмото да се знае предварително от някой друг? Във всеки случай, докато писмото на Младенов още е в касата на Продан Стоянов с нареждането „не го показвай на никого”, едно копие вече е в Москва в ръцете на посланик Виктор Шарапов, който в тези дни „случайно” е там и чака среща с Михаил Горбачов. В този смисъл симптоматично възприемам две фрази от писмото: „Стигнахме дотам, че се изолирахме дори от СССР” и „Но ако на друго не вярваме, то би трябвало да вярваме на СССР и КПСС.” Не звучат ли адресирани до Москва с подтекста: аз разобличих и обвиних Живков в антисъветизъм, имайте предвид – осигурете моята защита и действайте за неговото незабавно сваляне!

На 4 ноември българският министър на външните работи отпътува на официално посещение в Китайската народна република. Там остава кратко време, два дни и половина. И на 8-и следобед се обажда по телефона от Москва на началника на УБО Георги Милушев да му бъде изпратен веднага самолет, за да се прибере още същата вечер в София. Самолетът за членовете на Политбюро ТУ-134 е с Гриша Филипов в Прага. Милушев се чуди какво да прави, тъй като Младенов моли и настоява за незабавно прибиране. Накрая Милушев рискува – изпраща ТУ-154, личния самолет на Живков, и изпреварва с два дни тази полагаща се привилегия на генералния секретар на партията.

Любопитно е, защо Петър Младенов отива фактически само за два дни в Китай и съкращава предварително координираната с китайския си колега програма? Особено като се има предвид, че около него ври и кипи и от подготвителната работа в тези дни много зависят успехът или крахът на съдбовното начинание. Той можеше да отложи пътуването по здравословни причини. Известно е неговото „вирусно заболяване” и отлагането щеше да се приеме напълно нормално. Отговорът е в предположението, че е имал нужда да пътува и да мине през Москва, както и става. Защо? Той мълчи, по-точно твърди да е летял през Франкфурт. И никой друг не казва. Но да летиш двайсет хиляди километра за два дни в Китай, когато в България си на „живот и смърт”, не може да бъде без сериозна причина. И най-близко до разума е някаква среща в Москва. Всяко друго обяснение би прозвучало по-малко вероятно. Но в такива събития като ноемврийския преврат не може някои неща да не останат в тайна, не знам докога.

Из „10 ноември. Превратът”

Може да поръчате книгата тук!