Едгар Хувър - най-ефикасното оръжие на Линдън Джонсън

Едгар Хувър стои в центъра на Американския век като статуя, инкрустирана в мръсотия. Неговите привърженици го възприемат като гений на далновидността. Опонентите му пък го виждат като „проклетата клоака”, по думите на съветника по въпросите на националната сигурност на президента Кенеди. Днес милиони американци го познават само като карикатура: тиранин в балетна пачка, преоблечен в женски дрехи чудак. Нито едно от тези неща не е вярно. Досиетата, отворени през последните няколко години, свалиха много пластове на митове и легенди. Те го показват в нова светлина.

Хувър не е чудовище. Той е американският Макиавели. Той е проницателен, той е хитър, той нито за миг не е спирал да наблюдава враговете си. Той е отецът основател на американското разузнаване и архитектът на съвременния държавен надзор. Всеки пръстов отпечатък в досиетата, всеки байт биографични и биометрични данни в компютърните банки на правителството дължат произхода си на него.

ФБР никога не е имало точното основание, извън президентската клетва, да се грижи за правилното прилагане на законите, и президентите винаги са изопачавали в своя полза ограниченията на тази клетва още от Първата световна война. Те нареждат на Хувър да преследва не само терористи, но и пацифисти, те вземат на мушка героите на Движението за граждански права редом с рицарите на ку-клукс-клан.

„И ТОЗИ ТЕЛЕФОН ЛИ ПОДСЛУШВАШ?”

„Едгар, не те чувам добре. Какъв е проблемът? И този телефон ли подслушваш?” – пита президентът на Съединените щати.

„Не, редно е да кажа „не” – със сподавен смях отговаря Хувър. – Аз ви чувам перфектно, сър” – казва той на Линдън Джонсън, който всъщност записва на магнетофон водения разговор.

Тази вечер, на 27 февруари 1964 г., Джонсън е президент от деветдесет и седем дни. Всеки изгрев донася нова серия кризи, които кацат като сутрешни вестници на веранда. Тази нощ горещата тема е туристическото градче Сент Августин (парк със сцени от историята на САЩ във Флорида – бел. прев.), опустошено от убийци расисти, и взривяването на Източната крайбрежна железница във Флорида. Л. Б. Джонсън нарежда на Хувър да се заеме със случая с железницата. „Няма да толерирам взривяване на хора с бомби”, казва той.

Джонсън разчита на Хувър повече от всеки друг президент. Той се опира на него, когато става дума за въпроси от националната сигурност, за външна политика и политически интриги и сипе възхвали до небесата в лицето му. Някои от ласкателствата му са просто сладки приказки, но други са очевидна истина. Той иска да вярва в Хувър, за него това е нещо като въпрос на религия.

Новият президент заявява тържествено предаността си към Хувър. „Ти си мой брат – казва му той, седмица след като Джон Кенеди е убит. – Имам в теб по-голямо доверие, отколкото на всеки друг.”

Техните политически отношения се култивират така внимателно, както Розовата градина на Белия дом, в която двамата стоят рамо до рамо в петък, на 8 май 1964 г., на церемонията в чест на директора. Идващата събота бележи четиридесетгодишнината на властта на Хувър. А Новата година ще дойде с неговия седемдесети рожден ден и с пенсионирането му по силата на федералното законодателство. На този ден Джонсън подписва постановление, с което се заобикаля законът. Хувър ще бъде директор, докато умре.

„Дж. Едгар Хувър е символ – казва президентът в онзи слънчев следобед. – Той е героят на милиони почтени граждани и анатема на злото..., което би могло да разруши нашия начин на живот, и на хората, които биха могли да ни навредят и да ни унищожат. Едгар Хувър е мой близък приятел от тридесет години, а от деветнадесет е и мой съсед. Знам, че обича кучето ми, и мисля, че се отнася към мен поне малко като към съсед, и съм горд и щастлив през този следобед да се присъединя към народа в отдаването на почест към този тих, скромен и великолепен слуга на обществото.”

„Тази проклета клоака, Дж. Едгар Хувър”

Хувър подклажда страховете на президента, че Робърт Ф. Кенеди и верните му хора искат да си върнат Белия дом. Джонсън не може да понася тази мисъл. Той си сътрудничи с Хувър, за да отлъчи правосъдния министър от властта, като го игнорира и подминава с мълчание и с лъжи.

„Един от проблемите в работата с президента беше, че той си имаше тази проклета клоака, Дж. Едгар Хувър, току до бюрото му – казва съветникът по въпросите на националната сигурност МакДжордж Бънди, човек на Кенеди, който продължава да служи и страда под управлението на Л. Б. Джонсън. – Като повечето вещи политици и той имаше слабост към информация изпод чаршафите.”

Л. Б. Джонсън записва няколко мъчителни разговора с Р. Ф. Кенеди малко преди той да напусне, за да се кандидатира за Сената като представител на щата Ню Йорк.

„Господин Хувър отива в Джаксън, Мисисипи. Разбрах, че те имат назначена пресконференция там – казва Робърт Кенеди на Линдън Джонсън. – Ако му бъдат зададени въпроси за комунистическата ситуация във връзка с Движението за граждански права, и отговори на някои от тях в стила на меморандумите си, той би могъл да причини доста проблеми в цялата страна.”

Л. Б. Джонсън отговаря: „Добре. Искате аз да говоря с него ли?”

Р. Ф. Кенеди се поколебава и се обърква. Огорчението се чува ясно: „Както казах и преди, това е доста трудно за мен...”

Няколко дни по-късно: „Мартин Лутър Кинг отива в Грийнууд, Мисисипи, тази вечер и ще произнесе реч пред масов митинг – казва Р. Ф. Кенеди на президента. – Ако бъде убит, това ще създаде какви ли не проблеми – той просто ще е мъртъв, но ще има много други видове проблеми.”

Л. Б. Джонсън предлага Кенеди да нареди на Хувър да пази Кинг.

Правосъдният министър казва, че той няма властта да казва на Хувър да прави каквото и да е: „Аз вече нямам никакво вземане-даване с ФБР. Това е много трудна ситуация.”

„Той изпраща всякакви доклади до вас... за мен, че заговорнича за разни неща – казва Кенеди на президента, – заговорнича за сваляне на правителството със сила... че ръководя преврат.”

Джонсън изразява възмущение и неведение относно тези доклади. Това не е последната лъжа, която той ще каже на Кенеди за отношенията си с Хувър.

„Господин Джонсън винаги е разпознавал силата и знаеше как да я използва – казва „Деке” Делоуч, новоназначената свръзка на Хувър в Белия дом. – По това време Хувър беше на гребена на вълната и господин Джонсън знаеше как да го използва. Те не бяха свързани от голямо лично приятелство по каквито и да е измерения на въображението. Помежду им имаше политическо недоверие, но и двамата се нуждаеха един от друг.”

„Ние се готвим да обявим война”

Линдън Джонсън концентрира информацията и властта в Овалния кабинет по-добре от всеки друг президент след Франклин Рузвелт. Той адмирира начина, по който Хувър използва тайните сведения. А самият той използва ФБР като политическо оръжие по начини, по които никой друг президент до този момент не го е правил.

Джонсън се нуждае от помощта на Хувър, за да използва всеки грам от своята президентска власт – да упражнява своето политическо влияние колкото е възможно по-пълно и по-тайно; да сдържа комунистическата заплаха, както чуждестранна, така и местна; да дебне своите приятели и врагове в Конгреса и Върховния съд, да държи блюдолизците от левите либерали под контрол и да унищожи драконите от крайната десница.

Л. Б. Джонсън никога не е използвал властта си по-ефективно от случая, в който нарежда на Хувър да унищожи ку-клукс-клан в Мисисипи, червено-бяло-синя война срещу терористи на Клана, които палят църкви и училища там.

Брук Маршал, ръководител на отдела за граждански права в Министерство на правосъдието, си спомня как Л. Б. Джонсън е казал, че в битката участват „три върховни власти: „Участват Съединените щати, участва щатът Мисисипи, участва и Дж. Едгар Хувър.” За да се овладяват и трите, е нужна комбинация на брутална сила и изключителен финес. Линдън Джонсън успява да го направи.

На 21 юни 1964 г., в събота, трима активисти на Движението за граждански права изчезват, след като бягат от затвора във Филаделфия, Мисисипи, с бус, следвани по петите от хората на Клана. След като се оказва, че са изчезнали, се приема презумпцията, че са мъртви. През 1964 г. в Мисисипи всеки месец стават средно по двадесет и пет убийства, пребивания, взривове и палежи, свързани с гражданските права. Но тройно убийство, и то такова, в което двама от жертвите са бели от Севера – излиза извън рамките на обичайното.

Два дни по-късно Хувър се обажда на Л. Б. Джонсън в Белия дом. „Открихме колата” – казва му той. Тя е оставена горяща на осем мили извън Филаделфия.

„Очевидно, хората са били убити” – продължава Хувър.

„Или може да са отвлечени, а не убити” – казва Джонсън със слаба надежда.

„Е, бих се усъмнил, че онези хора там са им оставили някакъв шанс – казва Хувър. – Колата е толкова опожарена и овъглена...”

„Колата още ли гори?” – пита Джонсън.

„Колата още гори – казва Хувър. – Ще имаме и още такива случаи долу на юг. Това, което ще усложни нещата, са агитаторите от негърското движение.”

Издирването започва на горещия и враждебен терен в окръг Нешоба, Мисисипи. Кланът има заклети членове, работещи в полицейския магистрален патрул на Мисисипи и в шерифската служба. ФБР има крехко присъствие в щата; няколкото старомодни агенти, които трябва да живеят и работят със служителите от щатските и местните органи на реда, никак не са ентусиазирани от идеята да образуват федерално дело за убийството на трима агитатори.

На 24 юни Джонсън шокира Хувър, като изпраща пенсионирания директор на ЦРУ Алън Дълес да говори с губернатора на Мисисипи и с шефа на магистралния патрул. Президентът успокоява и уверява Хувър: „Аз нямам по-добър приятел от теб в това правителство... Никой няма да изземе никакви функции от теб, докато аз съм жив... Никой няма да се намеси в нашето тридесетгодишно приятелство и да го съсипе.”

На 26 юни Дълес докладва резултатите на Джонсън в Белия дом. Президентът го свързва по телефона с Хувър. „Трябва да преразгледаш числеността на агентите, които имаш в този щат – казва Дълес на директора. – Опасявам се, че магистралният патрул и шерифите всъщност нямат намерение да свършат тази работа, освен ако няма кой да наднича през рамото им... Там има още половин дузина други ситуации с проблеми и е възможно да има терористични действия от всякакъв вид.”

Хувър е дълбоко скептичен. „Не мислиш ли, че това е почти свръхчовешка задача, Алън?”

Докато Джонсън слуша по спикърфона, Хувър се фокусира върху налагането на контрол над интеграционистите. „Тези хора са обучени... и смятат да живеят в домовете на цветнокожото население – казва Хувър. – Те ще провеждат митинги във всяка общност, за да дадат на членовете й образователния ценз, който те трябва да имат”, за да могат да се регистрират като избиратели по законите на Мисисипи. „Вие трябва едва ли не да сложите по един човек, по един агент до всеки от тези индивиди, когато те пристигнат в щата – казва Хувър. – Защото тази тълпа от Клана – това са членове на магистралния патрул, те са хора на Клана, много от полицейските шефове също, шерифите също.” Хувър иска контингент от щатски маршали, а не ФБР, да се разправи по еднакъв начин и с магистралния патрул, и с Националния съвет на църквите, и с черните активисти.

Джонсън се намесва в разговора и казва на Хувър да подсили персонала на ФБР в Мисисипи: „Може би ще успеем да предотвратим някои от тези актове на терор просто чрез присъствието на твоите хора там.”

Президентът се обажда на Хувър още веднъж на 29 юни. Той е поканил майката на един от изчезналите, Анди Шюрнър, в Белия дом. Хувър е нещастен. „Знаеш, че тя е комунистка – казва той на президента. – Тя и съпругът й са активни членове на комунистическата партия в Ню Йорк от години.”

Джонсън се прокашля тежко и казва, напрягайки глас: „Тя действителен член ли е?”

Хувър, с досада: „О, да, действителен член е.”

Въпреки това директорът е започнал да изпълнява президентската заповед. „Отварям главен офис – казва той, – на пълен работен ден в Джаксън, Мисисипи, с един агент начело и с пълен щат, какъвто имаме в Ню Йорк и Сан Франциско.”

На 2 юли 1964 г. Джонсън иска от Хувър да отиде в Мисисипи и да наложи вездесъщото присъствие на ФБР. Директорът се колебае. „Каквото и да направиш, все ще си прецакан – казва Хувър. – Не можеш да угодиш и на двете страни.”

Тогава той получава пряка заповед от президента на Съединените щати.

„Никой няма да те прецака – казва му Л. Б. Джонсън. – Никой освен няколко комунисти, няколко шантави типове и няколко диваци не е против теб в тази страна. Всички са единодушни. Никой в тази страна няма респекта, който имаш ти.”

„Виж колко хора можеш да закараш там – продължава президентът. – Трябва да пуснеш петдесет, сто души по този Клан, във всеки окръг. Мисля, че дори само присъствието им може да ни спести цяла дивизия войници... Мисля, че трябва да създадеш най-добрата разузнавателна система, по-добра от тази, която имаше с комунистите. До един часа снощи изчетох дузина от докладите ти за комунистите. Те явно не могат да си отворят устата, без ти да научиш какво казват...”

„Много вярно” – казва Хувър.

Джонсън знае как да извие ръцете на Хувър: „Значи не искам тези типове от Клана да си отворят устата, без ти да научиш какво казват. Значи никой не трябва да знае, освен теб може би, но ние трябва да имаме разузнаване в този щат...”

„Ако трябва да изпратя там войски... това може да бъде ужасно опасно – казва Джонсън. – Аз имам искане за 5000 войници... Да се изпрати отряд от войската, дивизии, е просто грешка. Но аз имам предостатъчно хора от ФБР... Измисли откъде можеш да ги вземеш... Виж колко можем да поставим там другата седмица.”

„Искам да имаш същото разузнаване, каквото имаш при комунистите”, казва президентът.

Джонсън нарежда на Хувър да преследва Клана на език, който той добре разбира. Хувър се подчинява. ФБР ще преследва хората от Клана, ще проникне в редиците им, ще ги подкопава, ще ги саботира, щом Линдън Джонсън е наредил това да се направи.

„Господин Хувър никога не би променил позицията си сам, не и без принудителната заповед на Линдън Джонсън – казва Бърк Маршал. – ФБР се отнасяше с огромна неохота към всичко, което трябваше да се прави срещу Клана”. „Господин Хувър приемаше активистите на Движението за граждански права за закононарушители. ФБР беше повече от безполезно, с оглед на неговата нагласа” – докато президентът не му заповядва да си промени мнението.

Хувър назначава твърдоглавия, но високо интелигентен свой фаворит, Джо Съливан, да ръководи случая Мисисипи. Съливан избира Рок К. Мур за специален агент, който да поеме контрола. Мур е стар морски пехотинец. Необичаен брой от най-добрите млади служители на ФБР, които той изпраща в Мисисипи, са вете¬рани от войската и флота, подбрани от предните постове на ФБР из цяла Америка.

„Искам да събирате информация, като се опитате да проникнете в Клана – казва Мур на хората си. – Ние се готвим да обявим война.”

Мур обучава много от агентите, които са на първия наряд, на „техники за събиране на информация... които се използват още от дните на древните египтяни”, казва един от новобранците на име Боб Уилямс, бивш морски пехотинец, който успява да открие залите за мъчения на Клана и полетата на смъртта в обезлюдените селца по делтата на Мисисипи.

„Мартин Лутър Кинг пищеше и скимтеше, че няма достатъчно агенти янки в Мисисипи – и ето на! – озовах се в Мисисипи”, казва Доналд Дж. Чезаре от ФБР. Във Филаделфия, разсадника на Белите рицари на ку-клукс-клан, градче с около 40 000 души, „сигурно имаше между четиридесет и петдесет агенти, претърсващи цялото това място” в издирване на трупове.

Чезаре е необичайно опитен за новак на ФБР. Той идва в Мисисипи от първото си назначение в Далас, където е разследвал убийството на Кенеди. Десетилетие по-рано е бил капитан от Морската пехота на САЩ, вербуван от ЦРУ като паравоенен офицер по време на Корейската война. Едно от всичките му назначения е в Тибет, където е обучавал лоялните на Далай Лама партизански части. През 1963 г. иска да отиде в Източна Африка, но ЦРУ решава да го изпрати обратно в Азия. Чезаре напуска – и се озовава на отговорен пост в окръг Нешоба, вместо в Найроби, Кения. Защо? Защото баща му, началник на полицията в Олд Фордж, Пенсилвания, винаги е искал синът му да постъпи на работа в Бюрото.

Шефът на Чезаре, инспектор Джо Съливан, открива къде са заровени телата на тримата борци за граждански права. Съливан „беше в много дружески отношения с Мейнард Кинг, капитана на щатския магистрален патрул на Мисисипи”, казва Чезаре. Съливан никога не казва на своите подчинени откъде взема информацията си. Но Хувър знае.

Вечерта на 4 август 1964 г. Делоуч се обажда в Белия дом и прекъсва провеждащия се там военен съвет. През същия ден президентът е получил стряскащ доклад за комунистическа атака по американски кораби в залива Тонкин – фалшив доклад, но приет първоначално за истина. Фиаското на разузнаването е началният изстрел на американската война във Виетнам. Същата нощ Джонсън говори на живо по телевизията и казва на американския народ, че Съединените щати са започнали бомбардировки над Виетнам.

Той е много по-щастлив да говори с Делоуч.

– Господин Хувър искаше да ви се обадя веднага, сър, и да ви кажа, че ФБР откри трите тела на шест мили югоизточно от Филаделфия – казва Делоуч. – Претърсващата група агенти попадна на труповете само преди петнадесет минути.

– Вие най-вероятно имате представа кой е свършил тази работа? – пита Джонсън.

– Господин президент, имаме някои много сигурни заподозрени – казва Делоуч. – Имаме някои сигурни странични доказателства.

– Как открихте мястото? Получихте насоки от някой ли?

– Да, сър, някой, когото трябва да пазим с най-голямо внимание, разбира се.

– Нямате много съмнения, че това наистина са телата, нали?

– Господин президент, ние смятаме категорично, че това са телата – казва Делоуч. – Костваше ни ужасно много копаене и ровене, за да стигнем до тях.

Чрез Мейнард Кинг, който е отвел ФБР до телата, Бюрото вербува още един човек от Клана, Делмар Денис, красив двадесет и седем годишен проповедник с фотографска памет. Съливан назначава Дон Чезаре да работи с Денис. Под бялата качулка на проповедника се крие умна глава. Той помни номера на коли. Помни телефонни номера. Помни имена, дати и места. Чезаре е упълномощен да плати на Денис всичко, каквото е нужно, за да го задържи да служи като таен агент на ФБР вътре в Клана.

„Платих му близо четвърт милион долара”, казва Чезаре – сума, равняваща се на около 1,75 млн. днес – много повече от това, което някога е получавал който и да е информатор на ФБР.

Делмар Денис ги заслужава. „Той идентифицира всички служители на полицията в Нешоба като членове на Клана” – казва Чезаре. Дава имената на офицерите, които са заловили, убили и заровили агитаторите. „В частност, той даде подробни обяснения за заповедта за убийството на тримата активисти на Движението за граждански права, издадена от Сам Боуърс, който е с ранг Имперски мъдрец на Клана в Мисисипи, и насочена до клона на организацията в Нешоба, по това време ръководен от Едгар Рей Килън – казва Чезаре. – Делмар се ползваше с толкова високо доверие в Клана, че служеше не само на Бюрото, но и на самия Клан – и не само като куриер на информация, а като разпределител на финансите на организацията.”

Ще е нужно много време, за да бъдат изправени пред правосъдието хора като Килън и Боуърс. Делмар Денис ще се превърне в съсипан и обезверен човек, разкъсван от ролята си на информатор. Но с неговото вербуване ФБР е вътре в Клана на Мисисипи.

Из „История на ФБР. Врагове” от Тим Уайнър

Книгата може да поръчате тук!