Режисьорът Стефан Команадарев се върна от САЩ, където направи рекламна кампания на филма си “Съдилището” - българският кандидат за номинация за “Оскар” за чуждоезична лента. Това е вторият опит на Командарев да спечели най-престижното отличие в света на киното. Преди 5 г. филмът му “Светът е голям и спасение дебне отвсякъде” стана първата българска лента, която влезе в краткия списък с деветте най-добри чуждоезични филма на престижните награди.
- Върнахте се преди дни от САЩ, какво стана там, г-н Командарев?
- Аз заминах на 20 октомври – първо бях 6 дни в Индианаполис, където се проведе големият кинофестивал Hеartland Film Festival. Нашият филм спечели голямата награда в него.
И там си беше битка – имахме 5 прожекции, като след всяка имаше сесии за въпроси и отговори. Пет филма бяха номинирани, имаше дълга церемония по награждаването. На нея петимата режисьори бяхме на сцената и ни интервюираше известен телевизионен водещ, пред когото всички се кланяха. Накрая се оказа, че печелим голямата награда. Това дойде много навреме. Веднага
по всички медии в
САЩ се заговори за
филма преди
прожекциите му за
членовете на
Американската
филмова академия Другото важно нещо е, че тази награда ни даде и пари. Това ни позволи да разширим бройката на прожекциите и рекламната кампания. Всъщност направихме абсолютния таван за парите, с които разполагахме – шест плюс една прожекции на филма, плюс тази, която е задължителна. В България често ме питат журито за оскарите не гледа ли всички филми. Аз започвам да обяснявам, че журито официално се състои от 5873-ма членове. Това са продуценти, сценаристи, хора от всички филмови професии, които са заети. Лос Анджелис е огромно място. Оттам насетне всяка държава се опитва да осигури колкото се може повече прожекции на различни места, но така, че да е удобно на тези хора – членове на академията.
- Къде бяха прожекциите на “Съдилището” пред членовете на академията?
- В престижни кина, например имахме две прожекции в “Ландмарк тиатър”, прожекция в “Сохо хаус”, “Уилдшир скрийнинг рум” – все места, които са важни и не са евтини.
Имахме прожекция,
която струваше
10 000 долара
- Защо е толкова скъпа, какво влиза в тази цена?
- Включва пакет - в него влизат паркингът, защото членовете на филмовата академия няма да дойдат, ако няма осигурен паркинг, наемът на зала. Обикновено към това, както беше в “Сохо хаус”, има малък кетъринг – вода или чаша вино за след прожекцията. Имахме и прожекция, която струваше 500 долара.
Всичко зависи от мястото, времето – примерно правихме специално в Малибу прожекция, защото немалка част от членовете на академията живеят в Малибу. След това в ресторанта на моите близки и роднини Васко и Юлето направихме нещо като коктейл за членовете на филмовата академия. Аз спях в къщата на Васко и Юлето, за да пестим пари.
- С колко пари разполагахте?
- От момента, в който ни избраха да бъдем българския кандидат за “Оскар”, през моето заминаване плюс парите от наградата от Индианаполис,
разполагахме с
60 000 долара, които
вложихме по
най-разумния начин Имахме доста рекламни карета в най-важните издания – “Холивуд рипортър”, “Върайати”, “Дедлайн” и още няколко.
- Колко членове на академията успяха да изгледат “Съдилището” в САЩ?
- Със сигурност 400-500 души. Реално гласуващите за чуждоезичен “Оскар” са към 700-800. Така че ние успяхме да организираме да дойдат голямата част от тези хора. Получи се така, че това, което американците наричат мълва, тръгна. Дори на последната прожекция, която беше вечерта преди да си замина – 19 ноември, шефката на рекламната ни агенция се хвана за главата, защото имаше рекорден брой членове на филмовата академия. Тя ми каза: “Такова нещо за първи път виждам – толкова много хора.” Имаше страхотни статии в тези списания, интервюта с мен, доста страхотни отзиви за работата на Асен Блатечки.
- Той също се присъедини към вас в САЩ?
- Да, за осем дни и присъства на 3 прожекции. И се радваше на голям интерес, много харесаха работата му. Непрекъснато задаваха въпроси за този прословут епизод от 6 минути и половина, в който той самият разказва живота си. Дори
великият режисьор
Тед Кочев, с когото
станахме близки,
в момента търси
агент на Асен
- Как стана срещата с Тед Кочев?
- По негова инициатива. Той е бил на първата прожекция, която е затворена за нас, и много е харесал филма. Оттам насетне се е свързал с нашата агенция и така стана самият контакт. Той ме покани първо на гости у тях в едно разкошно имение на върха на хълмовете на Бевърли хилс. След това дойде на втора прожекция и беше поканил и свои приятели. После бяхме с Асен на обяд у тях. Последната вечер, преди да си замина, ходихме да вечеряме в ресторант в Бевърли хилс. Той е изключително чист, духовен, прекрасен човек.
- Говорихте ли за България?
- Говорихме много за България – интересува се. Той е бил един-единствен път – някъде към края на 1989 г. Говорихме за неговите корени, семейството му, което е било тук. Разказа ми как неговите родители са бягали в началото на ХХ век от районите надолу, където са били въстанията срещу турците – в Родопите, в Македония. Как турците са избили цялото му семейство и баща му е бил дете и е
оцелял под труповете,
правейки се на умрял
Показваше ми плакати от времето, когато е бил на 6 г. в Канада – как е участвал в театрални постановки, на които баща му е бил режисьор. И всички те на български, той ги пази в рамки, покрити със стъкло. Подържах малко “Златната мечка”, която е спечелил през 1985 г. Пихме с жена му българско вино. Наш приятел е голяма винарска изба и тя ни изпрати 3 кашона българско вино. На този коктейл, който беше в ресторанта на Васко и Юлето, имаше българско бяло и червено вино. Всъщност останаха няколко бутилки, една от които подарих на Тед Кочев.
- За какво говорехте с хората след прожекциите на “Съдилището”?
- На тези сесии се налагаше организаторите да идват и да ни прекъсват, защото имаше много въпроси. Обикновено се предвижда около половин час за тях, а ние откарвахме по над 45 мин. Отзивите бяха страхотни, имаше много въпроси, свързани с бежанската криза, въпреки че тя не е основното в сюжета, но я има. Това, което всички разказваха, е, че темата за бежанците не стои самоцелно, а е част от много силна и емоционална история за отношения между баща и син. Това е най-голямото преимущество на филма – че е емоционален, въздействащ, вълнуващ и хората му вярваха и го разбираха. Така че се наслушахме на всякакви суперлативи.
Според мен Асен вече вижда оскари на хоризонта, но аз съм реалист и знам, че в надпреварата са 82 филма, че има много геополитика и другите страни имаха несъразмерно много повече пари за рекламна кампания, докато ние се оправяхме с ресторанта на Юлето и Васко.
- Имаме ли шансове за “Оскар”?
- Винаги имаме. Но дори нищо да не стане, аз съм доволен от това, което направихме – и от наградата в Индианаполис, и от кампанията. Седим достойно. Важно е да има някакъв регламент и всяка година българският филм, който отива там, да има възможности и всяка година да се прави тази кампания. Примерно ние с нашата кампания, за която всички казаха, че е била качествена, сме постлали за филма догодина, който български режисьор ще представи там. Аз
имах разговор с
майката на
Леонардо ди Каприо,
която беше на прожекция на филма и след това беше на вечерята в Малибу. Тя е много известен продуцент, много хареса филма. Тя ми каза, че за първи път гледа български филм. Добре, преди 5 г. моят филм беше в шортлистата, ѝ казах. Тя ми отговори, че няма спомен да го е гледала, и пита как се казва. Заглавието не е лесно и би трябвало да се помни: “Светът е голям и спасение дебне отвсякъде”, тя пак не можа да се сети. Разказах ѝ, че става въпрос за дядо табладжия, който отива да вземе внука си, да го спаси, от Германия и се връщат с колело. Тя ми каза: Аз съм гледала този филм, той е прекрасен, как ще е български. Така че
всяка година
българският филм
трябва да има
присъствие,
да има прожекции,
да има рекламата в специализираните издания, да има интервютата, защото, ако се прекъсне 1-2 години, пак трябва да се почне от нулата. А смисълът е да има постоянност и натрупване, защото това е пътят към трайните и сериозни резултати.
- Как му се стори на Асен Блатечки в САЩ?
- Когато отидохме за прожекция в “Сохо хаус”, и двамата си глътнахме езиците, защото това е уникално място. Към 50 човека могат да се съберат в залата, но само избрани.
- Вярно ли е, че сте станали кум на Асен Блатечки, който се оженил в САЩ, както писаха жълти издания?
- Това са пълни глупости. Аз чета и не вярвам на очите си. Не мога да си представя какви хора седят и си измислят такива неща – била дошла Диляна Попова, имало и бебе, това са абсурди. На нас с Асен ни беше толкова натоварено – ние отидохме, за да вършим работа.
- Вярно ли е, че има правила за общуване с членовете на Академията?
- Всяко нещо е регламентирано. Членовете на академията нямат право да гледат филма за първи път на друго място освен на голям екран в кинозала. Но след като вече са го гледали, чак тогава имаме право да им дадем диск, ако иска, и т.нар. прескит. Освен това нито един от екипа на филма няма право да бъде на първата задължителна прожекция. Всичко е изключително строго регламентирано и това се знае от пиар агенцията.
- Предсказахте ли бежанската криза със “Съдилището”?
- Питаха ме много за това, включително и в Америка.
Нищо не съм
предсказал за
бежанската криза
Но аз съм в тези райони – ивайловградските, от 2002-2003 г., когато заснех първите си документални филми - “Азбука на надеждата” и “Хляб над оградата”. И тогава ги имаше тези бежанци. Оттам дойде идеята да ги има по-късно и в “Съдилището”. Като го снимахме през есента на 2011 г. пак ги имаше, естествено, не в този мащаб, в който са сега. Всичко, което е във филма, е нещо, което сме видели, няма нищо измислено. Много се забавляваха в Щатите на всички прожекции на два кадъра във филма, в които цистерната на Асен Блатечки е пълна с бежанци, минава през табела, на която пише: “село Одринци” и там някой със спрей е написал Мексико. Всички бяха впечатлени, но аз им казвам, че това си седи там от 2002-2003 г. Не са го направили нашите художници. И много хора по тези бедни райони си докарваха пари от каналджийство и това се знаеше.
Коментари (0)
Вашият коментар