Комитетските пари в Ловеч – 4 килограма златни перпери и лири?

Книгата на Росен Янков „Предателите на Левски и безсмъртието на поп Кръстьо” породи голям интерес и много спорове по изложените идеи и хипотези. Основните разминавания с тезите на историци и почитатели на делото на Апостола е тезата за предателството – от съратници и сподвижници на Левски до наши съвременници. Тук ви предлагаме две глави от книгата, посветени на опитите да се изчисти името на поп Кръстьо.

Четиринайсета глава

КОЖАР ИЗРОВИЛ ИМАНЕТО НА ЛЕВСКИ

Намереното злато оневинява поп Кръстьо, смята музеен шеф в Ловеч

10 ноември е щастлив ден за България, но и за поп Кръстьо. На тази дата през 1989 г. пада комунизмът, а през 1973 г. е изровена една торба злато и благодарение на нея от челото на попа пада позорното клеймо на предателя. С времето обаче стана ясно, че всъщност нито комунизмът е паднал, нито позорът.

На този ден един отруден човечец намира в Ловеч 1364 златни монети с общо тегло 3,95 кг, от които не взема нито една. Животът му си продължава тихо и през октомври 2011 г. Радой Христов Добрев умира на 81 г. В града се говори, че отишъл в рая, понеже не се полакомил за златото. Историята му описа местната журналистка Росица Христова.

В дъждовното ноемврийско утро 43-годишният Радой, работник в кожарската фабрика „Велур”, копае за основи на нова къща. Получил е право на строеж на ул. „Марин Поплуканов” 17 точно срещу музея „Васил Левски” във възрожденския квартал Вароша. Радой събаря старата постройка там и лопатата му удря в полуизгнили кожени дисаги. Дърпа рязко и от тях се посипват жълтици.

Съседи после разказват, че чули викове и Радой хукнал при главния архитект на Ловеч Матей Герджиков. Онзи го успокоил, двамата сипали монетите в леген и ги измили на дворната чешма. После Радой се обадил в участъка. Милиционерите, разбира се, иззели
монетите с протокол.

Етнографът Миладинка Макавеева излага друга версия за онази дъждовна неделя. Според нея Радка и Радой Добреви дошли по обед в музея и съобщили, че при копаенето на основите намерили 3 ръждиви капсули с жълтици. Тогава Макавеева правела със свои колеги експозиция в Драсовата къща.

„Ние бяхме първите, които видяхме пръснатите монети и съобщихме на директора на музея Емил Найденов и на МВР. Находката събрахме в една бакърена тенджера и я пренесохме в канцеларията на музея. Аз ги изчистих и броих до 100, но не можах да продължа пред блясъка на златото”, пише Макавеева в книгата „Нови искри от старо огнище”.

„Като се разчу за златото, шефът ни извика с фотографа Радослав Димитров и нареди да вървим да търсим Радой”, разказва пред Росица Христова колегата й Кольо Станчевски. Той единствен писал за находката в окръжния вестник „Заря на комунизма”. Първо отиват във фабриката, където Радой работел от 20 години. На портала им казали: „Ааа, Радой Златния ли търсите – не е тук.” Тогава Станчевски и фотографът отиват в милицията да снимат жълтиците.

„За пръв и за последен път в живота си видях злато накуп. Бяха го сложили върху кадифен плат на някакво бюро. Монетите не бяха патинирани, а блестяха чисти и мамещи”, спомня си журналистът. Дежурният офицер разказал, че Радой се примолил да му дадат поне три жълтици – по една за него, жена му и дъщерята. „Ми ти защо не си взе бе, човек”, попитал го офицерът. Но му отказал,защото монетите вече били заведени под номера.

Градът бръмва като разжужан кошер. Едни викат „браво”, но за повечето Радой е глупак, загубеняк, че и циничен прякор му лепват.

„Отидохме на строежа да го снимаме. Викнах и се появи едно огромно женище. Кого търсите бе, сопнато ни попита. Рекох, Радой търсим да го снимаме, че е честен човек. Пък тя ми отвърна: То целият град разбра, че е глупав. Айде сега го снимайте, та да видят, че е и грозен”, разказва Станчевски, смеейки се. Той описва Радой като нисък и съсухрен, а жена му като негов антипод – стърчала две глави над него и съседи се глумели, че го носи под мишница.
От 1364-те монети най-много са махмудиите. Има и римски на императорите Теодосий и Хонорий от IV век, венециански, фламандски и австрийски монети.
„Последната емисия обаче е от 1867 г., което ми дава основание да разгърна една теза”, казва Иван Лалев, директор на музея в Ловеч. В изградената от Васил Левски организация една от водещите фигури е Марин Поплуканов. А родовата му къща е била близо до мястото, където са открити жълтиците. „Тези пари са на организацията. За тях идва Левски и оттогава насетне те се търсят в Ловеч”, казва Лалев.

Според историка убийството на слугата на чорбаджи Денчо на 14 август 1872 г. води до обиски по къщите и някои революционери напускат града. Месец и половина по-късно са арестувани Марин Поплуканов и Димитър Пъшков. След 14 дни ги пращат в София, а после на заточение. Според Лалев се знаело от различни документи, че парите от другите комитети са носени в Ловеч. Левски се разпореждал с тях, но съхранението им било поверено на Марин Поплуканов.

Поп Лукан, бащата на Марин, е знаел, че има комитетски пари и по всяка вероятност двамата са се разбрали да бъдат скрити, т.е. заровени. При повторното завземане на Ловеч от Реуф паша на 15 юли 1877 г. обаче са изклани около 2000 ловчалии, между които и поп Лукан. И той отнесъл в гроба си тайната къде е скрито златото, смята Лалев.
След Освобождението ловчалии започнали да питат какво е станало с парите им – притежавали бележки, че са давали за делото. Поп Кръстьо се оправдавал, че у него имало 500 жълтици и ги дал на Левски. Останалото държал Марин Поплуканов. Семейството на поп Лукан пък обяснявало, че няма никакви пари, разказва Лалев.

Това хвърлило съмнение върху поп Кръстьо, че като касиер на комитета е присвоил златото, смята Лалев. За да се оневини, попът пратил дописка до в. „Марица” в Пловдив. Но допуснал грешката заедно с нея да прати и касовата книга, в която били вписвани всички дарения. Те не стигат до вестника, защото по това време Марин Поплуканов е областен управител и разпоредил кореспонденцията на поп Кръстьо да минава през него. Писмото и книгата вероятно са унищожени, предполага Иван Лалев. Така поп Кръстьо изпаднал в невъзможност да докаже правотата си. „След това нещастно стечение на обстоятелствата и ред недоразумения той става изкупителна жертва”, убеден е историкът.

Щом Радой вади златото, из Ловеч тръгват слухове. Иманяри плащат на жителите на Вароша само и само да ги пуснат в дворовете да търсят още богатства с металотърсачи. Така и не откриват нищо. Според градската мълва след години Радой отишъл при врачката в с. Славщица. С влизането му тя казала, че се е отървал от голямо зло. Жълтиците били прокълнати и ако ги бил задържал, щели да затрият семейството му.
„Велур” награждава Радой със 100 лв., а след месец държавата му връчва орден „За гражданска доблест”, пише Христова. Общината пък включва къщата му сред паметниците на културата и на практика я е построила. Това са облагите на откривателя на съкровището.
Златните монети се съхраняват в трезора на БНБ в София. Лалев обяснява, че е спокоен – те са защитени от посегателство. Музеят в Ловеч плаща годишна такса за пазенето им, тъй като в него няма условия за съхранение на 4 килограма злато.

Левски плащал с перпери? Хайде бе!

Колкото и да е предпазлива, хипотезата на Лалев за изровено комитетско имане в Ловеч все пак си е нескопосана. Тя е симптом за най-типичното професионално заболяване на българските историци – да го наречем кабинетна асфиксия.
При него историкът става жертва на спарения въздух в кабинета си. Кръвообращението му не се вентилира нормално и в резултат мозъкът прави не само погрешни, но и смехотворни заключения. Ако излезе и отиде да огледа мястото, върху което разсъждава, ако се допита до специалисти в други области (в случая нумизмати, архитекти, военни и др.), дробовете му ще се напълнят с кислород и съзнанието му ще се проясни. Такъв човек изведнъж ще види очевидното, което дотогава е убягвало не само на него.

Така постъпват криминалистите. Задължително те правят не един, а поне два огледа на мястото на произшествието. Назначават и експертизи, които да се извършат от вещи лица в различни области. Така постъпват и журналистите. За да създадат добра статия, те отиват на мястото на събитието, записват си стотици подробности и наблюдения и разпитват колкото може повече свидетели, експерти и длъжностни лица. Т. нар. телефонна журналистика (статии от разговори по телефона) винаги страда от кабинетна асфиксия и е повърхностна, неточна, а много често и невярна.
Българският историк обаче или се гнуси, или не е дорасъл до идеята за нтердисциплинарно изследване. Той не осъзнава, че трябва да работи в екип с учени от други области. Резултатите от това понякога са толкова плачевни, че самата история губи характера си на наука.

В музея, ръководен от Лалев, съвсем доскоро не подозираха, че Пази мост е истински мост, а не само местност край Ловеч, където Левски е имал съдбоносна среща с две заптиета на път за Къкрина. Узнаха го от един драматург – Константин Илиев, благодарение на негова статия в централния печат. А мостът е само на 6 км от музея.

Намерените монети, макар да са заприходени в музея, се пазят в БНБ и едва ли някога са били разглеждани от неговия шеф. Той би видял, че само около 1/3 от тях са турски. Другите са сечени от Древния Рим или във Венеция по времето на дожите. Има и австрийски минцове и френски монети отпреди революцията. Така че тази торба с пари е по-скоро нумизматична колекция, но в никакъв случай касова наличност от членски внос на бедните революционни комитети на Левски.

По нищо не личи и Лалев да се е допитал до експерти от БНБ или поне до Йосиф Аврамов, автора на труд за историята на парите по българските земи. Щеше да узнае, че „имането на Левски” е било с колосана за времето си стойност. Една златна монета се е равнявала на 100–115 гроша в зависимост от теглото. Следователно то е възлизало на поне 136 400 или дори на 156 860 гроша. За сравнение обраната сума в Арабаконак е доста по-малка – 125 000 гроша, но само в дребни монети. Като тегло те са над 700 кг и пренасянето им се оказва непосилно за четата на Димитър Общи. От тях обаче в касата на комитета в Ловеч не постъпва нито грош. Как ли тогава се е натрупало „имането на Левски” и защо той не го е отнесъл към Влашко? А се знае, че е треперел за всеки грош народна пара и че е заловен само с 4500 комитетски гроша.

В милиционерския протокол за изземването има опис на всяка монета. Изводът от евентуалното негово проучване би бил, че това са монети извън обращение по времето на Левски. А фактът, че са сечени преди 1867 г., всъщност е довод в подкрепа на колекционерския им подбор и против хипотезата на Лалев.

Протоколът обаче изобщо не уточнява откъде точно са изровени монетите. Затова един свидетел твърди, че са от двора на поп Лукан, а друг – също компетентен, че са от съседен двор, отделен от Поплукановия с улица. Има и още разминавания: Дали монетите изпадат от рухнал дувар, в който според писателя Георги Мишев поп Лукан лично ги бил зазидал? Или кожарят Радой и жена му са ги откопали от пръстта? Дали са били в кожени дисаги или в гилзи от снаряди, с каквито поп Лукан няма как да е разполагал преди Руско-турската война, в която обаче е убит? Нито Мишев, нито Лалев си дават труд да проверят и колко пъти е препродаван Поплукановият имот, кои са били собственици преди кожаря Радой и дали там не е живял един общински чиновник-нумизмат, както се твърди.

Вижда се, че ловешката интелигенция в лицето на Лалев и Мишев няма сигурни сведения какво е станало в града само преди 40 г. Как тогава да е наясно за събития от преди 140 години? Но пък колкото по-освободен си от фактите, толкова по-далече стигаш в хипотезите.

Петнайсета глава

ЛОВЕЧ ИСКА СЛАВАТА, ЧИСТИ СЕ ОТ ПЕТНОТО

Оттук тръгва пълзящата реабилитация на поп Кръстьо

В Ловеч има горд консенсус между жителите, че това е Градът на Апостола. Той е съхранил и продължил делото му, запазил е спомена за него и оказва най-голяма почит към великия българин.
Левски има много паметници в България, но в Ловеч, а не в Карлово е най-големият. Също като статуята на Христос над Рио де Жанейро, той се извисява и сякаш закрилнически се надвесва над града от най-високата точка на старинния квартал Вароша. Внушението е, че именно в Ловеч Левски е Апостол, докато в Карлово просто се е родил Васил Кунчев.

По подобен начин Враца придърпва Ботев към себе си от Калофер, пак с огромен паметник, тъй като в народната памет гибелта на поета е много по-величав подвиг от раждането му.

По света има множество аналогии за подобно обсебване на великите личности. Франция се опитва да отнеме на Италия и да присвои част от блясъка на Леонардо – най-големия гений на човечеството, – тъй като той завършва живота си в замъка в Амбоаз и е погребан там. Крал Франсоа I го кани да заживее при двора му, дава му каквото поиска и го нарича свой баща. Освен символен престиж Леонардо носи на Франция и на Амбоаз огромни приходи от туристи и поклонници.
Ако за родолюбивия турист в България Левски е цяла вселена, Ловеч е нейната столица. Затова и жителите му го смятат за свой съгражданин, също както в Кюстендил гледат на Майстора.

Същевременно Ловеч гледа и да се отръска от позорното петно на предателството на Апостола. Ако поп Кръстьо някак бъде реабилитиран, петното ще се размаже между другите заподозрени, но без шанс да бъде доказано категорично. Най-добре за колективния Ловеч обаче е изобщо да се обори тезата за нечие предателство и гибелта на Левски да бъде приписана на трагичната случайност на Пази мост.
За 25 години Ловеч е извървял доста по този път. До портата към храма, в който е служил поп Кръстьо, цъфна анонимна табела. Тя казва, че той е бил борец за свободи и че „светлата му памет бе помрачавана 120 години”. Думите „предателство” и „Левски” липсват, макар контекстът да ги изисква.

През 2010 г. местният Ротари клуб се погрижи и гъсталакът около Пази мост да бъде окастрен. На пътя и от двете посоки са поставени табели със стрелки за моста. Просеката до него е подравнена, валирана и застлана с чакъл. Очаквано на табела до моста пише, че Левски е бил заловен в резултат на случайната среща със заптиетата. Тази табела обаче не е анонимна. Клубът поема отговорност за твърденията на нея.
Така тази спирка на Левски по неговия път към Голгота най-после е станала достъпна и е добила вид на свято място. Забравата над моста, за която Константин Илиев пише с такава горест, е вдигната.

Заслугата за това е най-вече на члена на клуба Любомир Банчев. Той е голям патриот на своя град и с готовност заведе екип на „168 часа” при моста. Разказа и какво според него се е случило там. Не бе изненада, че версията му изключва предателството и отдава залавянето на Апостола на „негова дребна грешка, която е обърнала колата”.
Все пак Ловеч нямаше да е столицата на Левски, ако градските му първенци от Ротари клуб не ратуваха за това най-активно. Банчев не знаеше къде е бил Гьола. Макар да се увлича от историята, като мебелен дизайнер той е човек на изкуството, а не на науката. Но за екипа бе очевидно, че е честен и безкористен. Каквато и да е историческата истина за Левски, да извадиш Пази мост от мълчанието е граждански подвиг първо на Константин Илиев, после и на Любомир Банчев.

Но Ловеч е и люлка на българската географска наука. Това е родният град на картографа Борис Караконовски, на географа акад. Атанас Иширков и на геодезиста проф. Васил Пеевски – светила, пред които доц. Александър Сарафов се прекланя. От своя архив кметството би могло да предостави планове и документи, от които да се установят с точност тогавашните граници на ловешкото землище. Така ще стане ясно доколко убедителен е бил Левски пред заптиетата на моста и някоя от версиите ще натежи повече. Такова изследване чака да бъде направено.

Из „Предателите на Левски и безсмъртието на поп Кръстьо”

Книгата можете да поръчате тук!