Целта на книгата „Война и сила през ХХІ век” на Пол Хърст е да разгледа евентуалните насоки на развитие в държавната власт, въоръжените конфликти и естеството на международната система през ХХI век. Във фокуса на трета глава е бъдещето на войната. Обсъжда се съотношението на силите между големите държави. Акцентира се на модерната тема, че главните конфликти на бъдещето са „новите войни”, водени в границите на държавите, и че ролята на водещите западни сили ще се изразява в намеса за запазване на човешките права. Революцията във военното дело се оценява с оглед на големите промени във военните технологии в резултат на нови технологии. Пълното въздействие на тези промени няма да се усети веднага, но те могат да доведат до сериозни промени в съотношението на силите, тъй като може да облагодетелстват защитаващите се и да дадат възможност на по-малките да се мерят със САЩ. Разглежда се и евентуалното влияние на екологичната криза върху бъдещите конфликти и бъдещето на Китай като потенциален съперник на САЩ.
Новите войни?
Въпросите около интервенцията са: още много държави ли ще рискуват да станат парии, защото грубо нарушават човешките права на гражданите си, и дали след Босна и Херцеговина Западът ще се оттегли и ще се стреми, когато е възможно, да избягва подобни ангажименти. В случая е опасно да се правят изводи въз основа на близката история, да се приема, че старите войни са част от миналото и че основната цел на Запада е да се оборудва политически и оръжейно, за да води новите войни на хуманитарна интервенция. Концепцията на новите войни даде живот на нова литература, голяма част от която е дело на радикални и леви коментатори, които виждат в Босна и Косово примери за справедлива военна намеса. Най-влиятелни сред тях са Майкъл Игнатиеф и Мери Калдър.
В работата си Калдър систематично обосновава концепцията си за нови войни и за доктрина за намеса, затова е добре да й обърнем повече внимание. Според нея новите войни са политически феномен на епохата след Студената война, който се състои от три елемента. Първият е, че политическите лидери в разпадащите се държави използват политиката на самоопределение, като се възползват от страховете на дадена група от населението, за да я противопоставят на друга. Това изобщо не е възраждане на традиционния национализъм, а сепаратистка и хищническа политика, която поквареният елит упражнява, за да остане на власт и да натрупа богатство. Вторият елемент е децентрализиране на насилието, войната се води от милиции и престъпни групи, както и от редовните войски, и е насочена главно срещу отхвърлените от населението групи. Третият елемент е развитието на глобализирана военна икономика: подобни фалирали държави в новия международен строй имат рухнали икономики и елитът им разчита на грабежи и продажба на суровини на световния пазар, за да се задържи.
В този случай има няколко проблема. Не е лесно по този начин да се разграничи старият от новия национализъм. Множество по-ранни националистически борби включват съзнателно етническо прочистване и последвала съзнателна смяна на населението. По време на Гръцко-турската война (1921 – 1922) например са извършени нечувани зверства, масово експулсиране и преместване на население и от двете страни. Милиции и групировки са водили много националноосвободителни борби, особено на Балканите. По време на Гръцката война за независимост голяма част от действията са били водени от албански разбойници за гръцката страна и от нередовна войска за турската. Децентрализацията на военните по време на граждански войни е била съвсем нормално нещо, като местата и политическите сили, които са събирали собствени милиции, са се променяли: Испанската гражданска война е добър пример за това.
Повечето от новите войни на Калдър страдат от стари проблеми още от времето на колониалната епоха или на мирните договори след Първата и Втората световна война. Кризата в бивша Югославия се корени в мирния договор от 1918 година. Тази държава е била изкуствено сътворена на територията на Сърбия, която е била нестабилна преди 1939 година, раздирана от гражданска война през Втората световна война и възстановена от комунистическия режим след 1945-а. Този режим е бил налаган дори при Тито с опити да се овладеят конфликтите между различните националности чрез федерализиране на държавата и даване на голяма автономия с конституцията от 1974 година. Краят на тази бавна балканизация идва с разпадането на комунистическата автокрация. Демократизацията изважда на бял свят конфликтните политически сили в югославското общество. Демокрацията изисква политическа хомогенност. Хората трябва да се чувстват сигурни при управлението на партия, която не са подкрепили. Това едва ли е било така при злостната политика, водена между елита на държавите в югославската федерация, дори и без безскрупулен демагог, като Слободан Милошевич, който си играеше с етническото напрежение, но това не е негово откритие. Благодарение на бързите и решителни действия на Европейския съюз през 1991 година гражданската война бе спряна, но Европа не е способна на такива решителни действия и не разполага с военна сила.
Ако вземем други примери, като Афганистан, Ангола и Сомалия, ще видим разединени общества и слаби държави, разпокъсани от последиците на политиката на суперсилите или на по-силните си съседи. Въоръжени сили, като талибанските или УНИТА, са били създадени, за да се дестабилизира властта. В общества без силен социален ред или интегрирана икономика, които да действат като спирачка на военните формирования, политическата власт наистина излиза от дулото на оръжието. Малките групи въоръжени хора имат несъразмерен ефект. Тези проблеми не са нови, нещо повече – чуждата намеса в тези конфликти е била проведена в класически клаузевицки стил като продължение на политиката с други средства.
Други войни пък по никакъв начин не са „нови”, както изглеждат. Войната в залива бе провокирана от класическа политика на междудържавна агресия. Огромното несъответствие на резултата в края на войната само отчасти се дължи на напредналите технологии, а основната причина е в съчетанието на слаба стратегия, липса на оперативна компетентност и нисък дух в иракската армия. Макар израелците да не са имали високотехнологични сензори или стриктно насочени боеприпаси, Шестдневната война през 1967 година завършва със също толкова зашеметяваща победа и със силно несъответстващи загуби. Сред стратегическите грешки на Саддам Хюсеин по време на Войната в Залива са провалът да изчака да натрупа адекватен запас от оръжия за масово поразяване и пасивното изчакване на мобилизацията на коалиционните сили на съюзниците в Кувейт. Човек се пита какво е можел да постигне Ирак с купища оръжия в ръцете на добре мотивирана армия под предводителството на един Джиап (генерал от Виетнамската народна армия и политик – бел. ред.) или Ариел Шарон. Можеше да нападне столицата на Саудитска Арабия. Саддам Хюсеин направи фатална грешка, като сметна, че му е позволено да превземе Кувейт. Иракската армия беше неспособна да провежда сложни маневрени операции. Срещу Иран тя водеше основно статична отбранителна война, като използваше огнево превъзходство. Слабото обучение и ниската мотивация сред запасняците, които съставляват основната част от иракската армия, бяха неизбежни предвид политическата система на Саддам Хюсеин. Тя разчиташе на изключителен контрол над политическата власт от страна на малоброен елит и на наложена политическа пасивност на населението. Войната в Залива несъмнено щеше да доведе до иракско поражение, щом САЩ разположеха войските си, но в никакъв случай нямаше да се стигне до клане.
Примерът с Косово показва, че не е задължително съвременните оръжия да унищожат военните формирования с лекота дори при значително въздушно превъзходство. Добре прикритите и добре окопали се войски трудно се унищожават. Слободан Милошевич разчиташе също като Саддам Хюсеин да заграби територия и да се противопостави на войските на НАТО да го прогонят оттам. Но не е очаквал толкова мащабни натовски бомбардировки над граждански цели в Сърбия, нито пък е допускал, че НАТО ще планира наземно нападение, ако въздушното не успее. Въпреки всеобщата сръбска опозиция на съюзническите въздушни атаки на коалиционните сили Милошевич нямаше достатъчно политическа подкрепа в страната, за да продължи кампанията в Косово. Накрая въпросът бе сведен до това, коя от двете зле обмислени първоначални стратегии ще се реализира първа – стратегията на Милошевич, който разчиташе на натовската неохота да го прогони със сухопътни войски, или стратегията на коалиционните сили, които разчитаха на демонстрацията на въздушна сила, без да имат ясна алтернатива, как ще действат в случай на неуспех.
Доктрината на Калдър за новите войни има предимството да е последователна и ясна. Тя се насочва към система на хуманитарна намеса, която ще наложи космополитни правила и ще създаде в засегнатите страни „острови на цивилизацията”, които ще бъдат подкрепени от транснационални институции. За подобен процес ще са необходими „космополитни законоприлагащи сили”, които да „заздравят космополитния режим”. Повечето военни хуманитарни намеси са имали неясни цели поради смесени мотиви. Калдър твърди, че опитът да се запази мирът между враждуващите страни в Босна е бил грешка. Тя заявява, че страните на са били еднакво легитимни политически и че войната не е автентичен конфликт на националности – по-скоро е неравностойно състезание между онези, които подкрепят ценностите на цивилизацията, и онези, които разчитат на политиката за подбуждане на омраза и засилване на отхвърлянето.
Подобна космополитна политика би била катастрофална. Според нея носителите на „цивилизоваността”, на добрите обноски трябва да бъдат избрани и покровителствани политически и икономически, като това се подкрепя с външна сила. Кой ще определи кои са космополитите? Това е левичарската версия на политическото мислене в стил „добрите срещу лошите”, което доведе до катастрофа в Сомалия. Като цяло лошите са различни видове, а добрите са твърде малко или твърде пръснати, за да стане възможно политически основаното на тях решение. Интелигенцията в Сараево никога не е била реална основа за политическите решения в Босна. Силите, които се намесват, обикновено трябва да се справят с местните силни политици. Дори ако са лоши или груби, такива политици може да бъдат убедени или принудени да вземат решение, което ще сложи край на конфликт, както Клинтън принуди лидерите в Дейтън. За международна политика по човешките права, която не оставя място за компромиси и без колебание и неизменно криминализира политическите лидери, ще бъде невъзможно да ги накара да се помирят. Решенията на Великите сили да се справят с онези, които са на власт, може да са лоши, но „космополитните правоприлагащи органи” ще обърнат почти цялото човечество срещу човешките права. Разрешаването на проблемите в света след края на Студената война сигурно надхвърля военния капацитет или гражданската политическа воля на Запада. Той е принуден през идните години да поддържа сериозен военен гарнизон в Босна и Косово. Колко още подобни ангажимента ще поеме? Трябва да създадем доктрина, която повечето държави в света ще приемат и която ще се основава на по-широк набор от национални традиции на цивилизованост и приемливи стандарти на международно поведение. Това няма да е лесно, но международни стандарти, които идват в кутия с надпис „произведено в Америка”, няма да се приемат добре. Това е от особено значение, тъй като историята на американските интервенции през последните петдесет години едва ли показва, че в повечето случаи са били безкористни или водени в името на свободата. Калдър несъмнено ще се съгласи с това, но проблемът с твърдението й, че в повечето случаи само Съединените американски щати са способни на ефективни миротворчески действия, остава.
Западът трябва да се намесва по възможност по-рядко – само когато няма други възможности и човешките жертви при ненамеса ще са особено сериозни. Дори тогава действията ще са смекчени от сметки за съразмерността, защото никой не защитава сериозно влизането във война с Русия заради спасяването на чеченците, или с Китай заради освобождаването на Тибет. Трябва да се има също предвид, че много кланета и войни не могат да бъдат предотвратени. Масовата сеч в Руанда едва ли щеше да се избегне дори при своевременни действия. Геноцидът беше планиран и разпален от политиците, но не беше създаден от въздуха. Дълбочината на междуобществените вражди доведе до масово участие в кланетата. При намесата на външна армия трудно щяха да бъдат спрени селяни, които избиват съседите си с риба пангасия. Неспособността на Великобритания да спре жестокото насилие между отделните общности по време на оттеглянето й от Индия през 1947 година е доста голяма. Намесата ще си остане такава, каквато е била през ХIХ век – смесица от реална политика и морал. Ненамесата може да донесе известни ползи, както знаят много народи, които са били обект на намесата на Запада, като анголците например.
Революцията във военното дело
Ако от новите войни отправим поглед към новите оръжия, централна тема на дискусията за военните сили след края на Студената война ще бъде революцията във военното дело. Дебатите за революцията се водят на високо ниво в САЩ, като се съсредоточават върху бъдещите стратегии, военната организация и насоката на новите военни разработки и инвестиции. Всъщност революциите във военното дело са приети като доктрина от Пентагона. Основното в дебатите за революциите във военното дело е, че съществуващите сили до голяма степен са остарели. Армията на Съединените щати е организирана около платформи: самолети, кораби и танкове. Но основните предимства на Америка са в събирането на разузнавателна информация, в комуникациите и високоточните управляеми оръжия. Водещите защитници на революцията във военното дело твърдят, че командването, контролът, комуникациите и разузнаването подлежат на бързо развитие до такава степен, че да разсеят мъглата във войната, като дадат възможност на висшите командири да видят бойната ситуация, а на по-младшите – да водят комплексен огън, когато пожелаят. Основаващите се на информация стратегии изискват изравняване на йерархията и интегриране на войските, което ще изгради настоящите структури и военни поделения като далеч не толкова оптимални.
Мартин Либицки разграничава три фази на развитие в революцията във военното дело: войната поп-ап (явявам се неочаквано, изскачам, изниквам – бел. ред.), примката и войната на огнените мравки (fire-ant (англ.) – огнена мравка – бел. ред.). Първата се основава на стелтове и датчици, при които се разчита на защитно прикритие на собствените войски, докато се идентифицират позициите на вражеските армии и се поразят с точни оръжия. Такова е днешното положение, което е резултат от стремежа на САЩ за качествено предимство пред СССР. Вторият вид война се основава на обединяване способностите за събиране на информация и обработката й, съчетани в определяща вражеските сили мрежа, която насочва икономичните прецизни оръжия към тях. При нея с относително малки формирования може да се постигнат много високи поразяващи резултати. При войната на огнените мравки датчиците и оръжията се обединяват. Платформите стават вторични. Бойното поле ще бъде осеяно от малки, интелигентни, въоръжени с муниции датчици, които могат да работят като събирачи на информация с високо ниво на повторение с цел компенсиране на грешките.
Ако приемем това разделение за ориентир, излиза, че революцията във военното дело едва-що е започнала. Ситуацията във военното дело днес много прилича на положението от 20-те години на ХХ век. Армиите на повечето държави, в това число на САЩ, са остарели, базирани на платформи, като танкове и свръхзвукови изтребители, които с времето ще стават все по-уязвими, но продължават да поглъщат значителна част от бюджета. Това ще забави развитието на зараждащите се технологии, освен ако не се направи сериозен опит да се отклонят разходи от отбраната и да се насочат към тях. САЩ са наясно, че са изправени пред такъв избор, но срещат трудности да насочат силите си в тази посока без подкрепата на корпорациите. В последния най-пълен преглед на перспективите на революцията във военното дело до 2020 година Майкъл О’Ханлън с право предупреждава, че много от необходимите за осъществяването й големи технически пробиви не може да се постигнат бързо, а някои – дори и изобщо. Затова никога няма да бъде възможно датчиците да осигуряват идеална информация от бойното поле. О’Ханлън стига до заключението, че по-смелите претенции на защитниците на тази революция трябва да се пренебрегнат. Все пак скептицизмът му пропуска възможността новите технологии да си взаимодействат и да се родят други нови технологии, като тези от третата фаза на Либицки. Дори и тогава О’Ханлън защитава линията за сдържани и реалистични придобивки за новите основни платформи, които в момента се развиват, и за акцентиране върху развитието и разработките.
Ще бъдат необходими най-малко трийсет години, за да може революцията във военното дело да достигне пълния си потенциал. През това време в резултат от друга революция в изчислителната техника, развитието на нанотехнологиите (машини от молекулярни решетки) и по-нататъшното развитие на роботиката ще стане възможно да се реализират редица интелигентни оръжия. Малки, но смъртоносни субмуниции, микро- и нанооръжия ще може да се пренасят в големи количества от ракети „Круз”, от управляеми ракети или дистанционно пилотирани машини. Подобни дистанционно пилотирани машини и ракетни системи ще работят като „автобуси” за новите умни и малки въоръжени сензори. Създаването на терминатор също може да стане възможно. Това е способен на ограничен брой автономни движения интелигентен робот, който е проектиран да замести конвенционалната пехота на опасни и труднопроходими места, като градове и джунгли. Платформите ще станат транспорт за подобни системи, а хората ще управляват и ще обслужват малка част от самолетите и корабите. Дизайнът на новите транспортни платформи за бойни системи сигурно ще бъде заимстван от гражданските самолети и товарните кораби. Платформите ще станат по-евтини, сензорите ще се умножат, а компютърната сила ще насити бойното поле. Това ще означава, че скъпоструващата и силно централизирана информационнообработваща система, като Иджис (Aegis (англ.) – егида, щит, броня; закрила, покровителство (англ.). Името на водеща частна компания за охрана с офиси във Великобритания, САЩ, Ирак, Афганистан и Бахрейн – бел. ред.) и въздушната предупредителна и контролна система (AWACS – Airborne Warning And Control System (англ.) – бел. прев.), ще загубят до известна степен днешната си важност за американската армия при изпълнението на операции.
Армиите на революцията във военното дело ще са съставни и ще имат относително малък състав. Ще могат да се придвижват бързо до всяка част на света и благодарение на тях хората, които са свързани с тях, няма да бъдат излагани на каквато и да е смъртна опасност. Това е в полза на Съединените щати и им дава възможност да преодолеят ограниченията при употребата на наземни сили. Постгероичната армия би премахнала едно ограничение, но би поставила друго, тъй като войната вече няма да е битка. Идеалната информация, ниският риск от загуби за едната страна биха сложили край на войната в Клаузевицкия й смисъл; тя вече няма да е морална битка и вече няма да включва „търкания”. Употребата на сила ще е като изтребване на вредители. Повече от ясно е как обществото ще реагира на терминаторите и наноботите, които безмилостно избиват врага си. Подобни системи ще дадат възможност на Съединените щати да преодолеят отвращението на американското общество към жертвите му, паднали в чуждите войни, но ще ги изправи пред опасността да загубят медийната война, ако подобни технологии доведат до тежки загуби сред невинното гражданско население. Ефективността на въздушните сили в Косово и в Сърбия бе намалена от подобни проблеми, а грандиозните инциденти с убийства на граждани по погрешка едва не костваха загубата на пропагандната война за коалиционните партньори и замалко не отвориха пукнатини в НАТО. Едва ли дори най-сложните сензори ще могат да виждат в дълбочина в сградите или надеждно да различават граждани от войници.
Освен това технологичното предимство може да не остане изключително на страната на САЩ. Едва ли ще е трудно и други държави да развият интелигентните мини и микрооръжия. Обикновено Китай разработва микрооръжия. Подобни оръжия може относително бързо да се разположат предварително и да създадат труднопреодолима гъста отбранителна мрежа. Затова не е лесно да се каже дали революцията във военното дело ще облагодетелства отбраната или защитата, напредналите или по-малко развитите държави. В първите фази предимството най-вероятно ще е на страната на настъплението и на САЩ. Само те могат да си позволят да развият системи като Aegis, благодарение на които американските кръстосвачи могат да проследяват до сто мишени и да произвеждат огън едновременно по няколко, и то на голямо разстояние.
С бързите промени в комуникациите и информационните технологии като че ще се стигне на практика до дистанционните войни. Някои защитници на революцията във военното дело си представят напълно виртуални войни с електронни войници и оръжия, които се изпращат в битката от САЩ или от отдалечени безопасни бази. Проблемът с този вид революция, излязла измежду кориците на компютърно списание, е, че се концентрира твърде много върху компютърната страна и твърде малко върху връзката между командния пункт и дистанционно пилотираната система. Подобна връзка трябва да се базира на старомодната радиовръзка, а радиовълните може относително лесно да се смущават. Оръжията с електромагнитни импулси и ядрените взривове в атмосферата могат да превърнат подобна виртуална армия в кръгла нула. В момента сателитите са много уязвими, но са от изключително значение за американската военна машина – както за разузнаването, така и за джипиес данните, на които разчитат умните оръжия, за да поразят целите си. За да могат войските след революцията във военното дело да са ефективни, тези сателити трябва да се дублират и да бъдат защитени от нападение. Космическите оръжия – както отбранителни, така и нападателни, може да се окажат най-ефективните нови далекобойни технологии. Планът на Буш за антибалистична защита е много амбициозен и загатва за неща, които отиват далеч отвъд защитата и могат да се използват и за конвенционални цели. Така армиите на революцията във военното дело ще имат специално предимство само ако са снабдени и подсигурени с набор от различни видове оръжия и сензори, включително и с пехота. Революцията може съществено да намали зависимостта от традиционните оръжия, с което по-малките армии ще станат далеч по-ефективни, но чисто виртуалната война е безсмислено рискована. Дори сложните, дистанционно управлявани оръжия ще трябва да се транспортират в близост до театъра на бойните действия и да бъдат контролирани от там, а не от хиляди километри.
Друга съществена страна на революцията във военното дело е информационната война. Тя не е нещо ново. Съществува от създаването на електронната комуникация и на сензорите и широко се е прилагала по време на Втората световна война – например за разбиване на кодове, за анализ на сигнали, за заблуда с използване на фалшиви радиомрежи, за заглушаване на сензори и на направляващи системи. В това отношение американските и британските армии водят със значително предимство, което може да компенсира недостатъчната им компетентност в наземната война. Днешната информационната война се различава по това, че може да обезвреди контролната система на сложни мероприятия, а не само да прехване и да блокира сигнал. Подобна война може да се насочи към информационните системи, контролиращи военните операции, и към системите, контролиращи гражданските дейности. Влизането във военни компютри или разбиването на системите, които контролират междубанковите трансфери, въздушния контрол и атомните електроцентрали, биха могли да нанесат огромни щети. Най-вероятно подобни ключови възли в системата имат адекватна защита, но голяма част от социалната инфраструктура не може да бъде защитена на приемлива цена. Възможно е терористите да нападнат не толкова явни цели – например контролните компютри на обществения транспорт или ежедневния интерфейс между граждани и правителство, – както например общественото осигуряване. Проблемът за напредналите страни е, че имат далеч повече обекти, уязвими на подобни атаки, от по-малко развитите им врагове. Мащабът на компютърния контрол е толкова огромен, че би било трудно цялата гражданска икономика да се защити от подобни атаки. При третата фаза на революцията във военното дело – огнените мравки, армиите ще бъдат по-малко уязвими на подобни пробиви, тъй като ще се основават на рехава информационна система без силно уязвими централни възли.
Подобни технологични иновации водят до сложни асиметрии. Ниските технологии са на разположение като възможност за противопоставяне на заплахата от информационна война. Войникът трябва бързо да се придвижи до стратегическа позиция и да застине. Друг извършва координацията с много нискотехнологични средства. Първият отговаря на сръбската стратегия в Косово, а вторият – на широко прилаганата тактика на северновиетнамската армия срещу многобройните сложни сензори на американската войска. За информационна война се достатъчни доста малки отряди. Най-трудният противник, пред който напреднала държава като САЩ може да се изправи, е много нискотехнологично общество с малко на брой елитни бойци, които действат извън граница.
Затова революцията във военното дело не може да бъде нито рецепта за лесна победа, нито панацея за продължителното американско военно превъзходство. Тя няма да направи бойното поле прозрачно, а онези военни сили, които ще се стремят да избегнат сензорите, ще трябва да дадат приоритет на прикритието и да изберат дали да жертват мобилността, или концентрацията до неизвестна засега степен. Революцията ще създаде нови, по-точни и по-смъртоносни оръжия, с което ще подобри съотношението между изстреляните муниции и поразените цели, но в третата си фаза на разпръсната и децентрализирана система, основаваща се на оръжейни сензори, спокойно може да даде предимство на защитата. Това може да обърне настоящата тенденция към високотехнологични оръжия, изстреляни от платформи, в полза на подвижната война и нападението. Революцията във военното дело може да даде живот на автоматизираната война, която, за да бъде ефективна, трябва обаче да е по-груба от днешната. Дори и да се развият до нивото на терминатор, системите на революцията във военното дело ще срещнат по-големи трудности в сравнение с днес при пехотата и екипажите на платформите, докато различат войниците от цивилните. При подобна тенденция на толериране на защитата и автоматизиране на войната може да се увеличи натискът за търсене на изход от патовата ситуация под формата на оръжия за масово поразяване. Така, за да се разбие трудно подготвената отбрана, е възможно да се поощри употребата на ядрено оръжие, вместо да се засили стремежът към ефективни и точни удари, в резултат на което ядрените оръжия да станат излишни. При въздушните експлозии на ядрени оръжия може да се предизвикат електромагнитни импулси, които да унищожат електрическите вериги и да прекъснат радиовълните, като така ослепят сензорите.
Въпреки огромния напредък на биологията и генетиката като науки едва ли ще има равностойна революция в сферата на биологичната и химичната война. Тези различни видове оръжия за масово поразяване все още не се предпочитат особено пред ядрените оръжия за междудържавни битки. Най-вероятно те са и ще останат оръжия за упражняване на терор върху гражданското население. Обгазявания на граждани, както например в Халабджа, от въздушните сили на Саддам Хюсеин, ще стават на територията на страни, управлявани от жестоки правителства. Химичните оръжия имат и известен възпиращ ефект: други държави едва ли ще ги използват срещу сила, която е способна да направи и да пусне нервнопаралитичен газ например. Все пак основната цел на подобни оръжия е да се накарат противниковите армии да облекат тромавите защитни костюми и маски и да използват антидот с неприятни странични ефекти. Биологичната война е възможна, ако върху съответните болести може да се въздейства така, че да имат краткотраен ефект върху избраното население, а така също чрез имунизиране да се избегне неблагоприятният ефект върху собствените армии. Проблемът е, че повечето наистина ефективни болести е трудно да се спрат, както и че притежават ужасната склонност да мутират. Само идиот би планирал използването на супервируси с надеждата, че ефектът им може да се контролира. Проблемът е, че винаги съществува сериозен запас от политически мотивирани идиоти, а широкото разпространение на технологиите за генетично модифициране ще им осигури средствата за сравнително лесното създаване на подобни оръжия. Трябва да сме благодарни, че японската секта „Аум Шинрикио” се опита да използва нервнопаралитичен газ сарин вместо, да речем, грипен вирус, който
е смъртоносен колкото вируса, довел до епидемията през 1918 година. Химичната и биологичната война сигурно ще останат субклаузевицки, както и средство за държавен терор срещу разбунтувало се население или за терористични атаки срещу градове на Запад. Във втория случай ще бъдат обект на полицейски и ефективни медицински контрамерки вместо на широкомащабни военни операции.
Из „Война и сила през ХХІ век”
Книгата можете да поръчате тук!
Коментари (0)
Вашият коментар