В края на ноември бившият британски дипломат и консултант по бизнес дипломация Шон Риардън гостува в България по покана на Българската търговско-промишлена палата и Софийския форум за сигурност. Риардън е анализатор в най-големия аналитичен център на Холандия – Клингендал. В София той се срещна с представители на българския бизнес, смесени и чуждестранни палати, браншови организации и институции, които имаха възможност да зададат своите въпроси и да закупят книгата на г-н Риърдън „Новата дипломация” на КК „Труд” на български език, както и да получат автограф. В книгата авторът прави анализ на промените в глобалния свят, които имат отражение и върху всички аспекти на дипломацията. В откъса, който ви предлагаме, проследява промените, които се налагат да бъдат извършени върху „културната” и „публичната” дипломация.
ПУБЛИЧНА ДИПЛОМАЦИЯ
„Нежната власт действа, като убеждава другите да следват или ги кара да се съгласят с норми и институции, водещи до желаното поведение. Нежната власт може да се основава на привлекателността на нечии идеи или на способността да се подрежда такъв дневен ред, който отговаря на предпочитанията на другите.”
Джоузеф Най, „Обречени да водят: променящият се характер на американската мощ”
Представянето на нацията винаги се е смятало за важен елемент от дипломацията. Но в традиционната дипломация на него се отдаваше ограничено значение. Редица сектори от традиционната дипломация работеха срещу тази дейност. Реалистичната дипломатическа школа пренебрегва както вътрешните действия на други държави, така и значението на ценностите в международните отношения. Външната политика е преследване на национални интереси, с известни ограничения, но винаги с използване на средствата, които са на разположение. Външната политика се решава във външните министерства и след това се налага, доколкото е възможно, в други държави. Ролята на дипломатите е да убеждават други дипломати, да приемат пакети от предварително взети решения. Преговорите са всъщност бартерен процес, целящ да се постигне минималното приемливо и за двете страни. Когато това не действа, по-силната страна заплашва или прилага своята по-голяма сила, за да осигури споразумението.
Тук няма място за участие на чуждестранната общественост или дори на политическите елити в истински дебат. Вътрешният политически дебат, воден в чужди държави, представлява интерес само като източник на информация, но намесата или ангажирането в него е забранено от принципа за ненамеса във вътрешните работи на други страни. Също така не съществува възможност и за участие в даден дебат пред собствена публика или дори пред политическия елит. Външната политика се решава и се прилага в херметически запечатания свят на професионалните дипломати. Официалните съобщения, доколкото съществуват, са просто упражнения в пропаганда, предназначени да покажат превъзходството на определено национално становище. Националната промоция, доколкото съществува, е ограничена в рамките на спорадични търговски презентации или културно-дипломатически визити. В общи линии културната промоция, включваща представяне на ценности, е оставена в ръцете на такива организации като Британския съвет, ЮСИС или Гьоте институт и не се разглежда като сериозна част от дипломацията.
На практика това беше подходът към външната политика, който никога не даваше задоволителни резултати. Представянето на едно външно министерство и на политическата му позиция никога не се получава достатъчно добре и е съмнително дали другите ще го възприемат. Първо, служителите от посолството трябва да подготвят почвата, най-малкото заедно със свои колеги от различни отдели на министерството. Самите министерства трябва да се справят с достатъчно важни проблеми. Но в една съвременна демокрация дори добре поставените служители и министри никога няма да приемат политическа позиция в национален политически дебат, която се намира в противоречие с общите насоки на властта. Нито пък да допуснат пропагандистки или популистки подход към съобщения, който би накърнил репутацията на страната. „Гласът на Америка или радио „Свободна Европа” например работеха успешно по време на Студената война само заради това, че съветската пропаганда беше дори още по-бездарна и очевидно нечестна. Навсякъде те бяха смятани за пропагандни органи дори и когато съвестно отразяваха събитията. Противно на това, „Световната служба” на Би Би Си се радваше на по-голяма репутация само заради факта, че се дистанцираше от външното министерство и британското правителство.
През последните години дипломатическите служби започнаха да признават това и вече се наблюдава ново съсредоточаване върху публичната дипломация. Въпреки това много дипломати не признават значението й и тя остава в периферията на интересите на повечето дипломатически служби. Основното предимство на публичната дипломация е, че посредством участие в определени политически и социални дебати в дадена чужда страна тя може да създаде интелектуален и политически климат от полза за нацията, която тя представя. Целта е, когато едно посолство предложи специфични политики, политическият елит и водещите политици в дадената държава вече да мислят в същата посока. Средствата за постигане на това са в широк диапазон – включват конференции, семинари, вестникарски интервюта и статии, както и допускане политически служители да се стремят активно да влияят в своите интернет мрежи. Иновативни програми в тази връзка наскоро бяха развити от британските посолства в Европа. В Испания например поредица от семинари върху общи политически теми и по-специфични политически сфери, създаването на първоначален интерес към Третия начин (понятие, отразяващо разнообразни политически позиции, опитващи се да съчетаят политиците от дясно и ляво, като представят синтези от дясна икономика и лява социална политика. – бел. прев.), повиши авторитета на британското посолство и помогна да се намали в някаква степен предишното френско-германско доминиране върху испанското политическо мислене. В този контекст, както твърдят Лиънърд и Ноубъл, посолствата трябва да бъдат снабдени с нови средства, за да се превърнат „в лобиращи и разменящи политики организации, свързващи през границите политически партии и мозъчни тръстове; използващи политически партии и мозъчни тръстове, за създаване на благоприятно публично и политическо пространство; наблюдаващи активно вътрешната политика на други страни и свързвани с различни НПО – с цел промяна в общественото мнение”.
Но както сочат Лиънърд и Ейлексън, тези програми, дори и когато са успешни, достигат само най-много до 2 – 3 процента от населението, малка част от хората, формиращи общественото мнение. Без да се подценява това постижение, което e нов етап в развитие на западната дипломация, съвременната дипломатическа парадигма изисква нещо едновременно по-широко и по-дълбоко, което да промени целия подход към дипломацията, а не само да е поредната притурка към традиционния начин на действие.
В рамките на постмодерния свят премахването на границата между вътрешна и външна политика, нарастващото значение на медиите (както електронни, така и интерактивни), по-широкото участие на хората в глобалните НПО и комплексната мрежа от нови правителствени и неправителствени играчи в международните работи означава, че днес публиката е нещо повече отпреди. Това значение се изразява в две посоки: правителствата, на каквото и да е равнище, трябва да спечелят подкрепа и легитимност от вътрешната общественост за своите външнополитически позиции; също така трябва да спечелят и чуждестранните обществени мнения, ако желаят да си осигурят съгласие със своите позиции и от страна на техните правителства. Това не е просто случай за участие в дебат по определени политически проблеми. Националният имидж и репутация също имат значение (вече разгледахме това в търговския свят). Скандинавските правителства се радват на много по-голямо доверие от НПО и широката публика заради дългосрочната им репутация на поддръжници на човешките права (което отчасти обяснява ролята на норвежкото правителство в преговорите по Споразумението от Осло за Близкия изток, от което европейските страни с по-традиционна роля в Близкия изток като Британия и Франция бяха изключени).
Публичната дипломация се свързва не само с готовността за участие в дебат. Тя е вплетена също така в целия начин, по който се формулира политиката. Традиционният стил за формиране на политика в херметично запечатаното външно министерство и след това представянето й като fait accompli – с възможност за леко пооправяне, за да се прокара все пак, няма да намери общи точки нито със съвременната публика, нито с новите играчи в международните отношения, било то правителствени, неправителствени или корпоративни. Формулирането на една нова политическа парадигма трябва да показва чие е оригиналното допълнение, в което са участвали или са консултирали други играчи по време на процеса на политическо формулиране. Както изтъква Ливингстън: „Дипломацията на интернет мрежата изисква умението да се ангажират и дори да се приспособяват алтернативни възгледи, противоречащи мнения и доказателства, а не да се правят настойчиви опити за тяхното надвикване, както е при мегафонната дипломация”. Това е честа практика във вътрешната политика, където ред важни играчи биват консултирани и включвани в политическия процес. Кръгът от подобни играчи – НПО, неофициални групи, бизнес, свръхнационални, национални и поднационални управления – е още по-широк, когато става въпрос за външна политика. Определено този процес изисква много време. Той обаче няма да сработи, ако външната политика реагира само на момента и за кратковременни срокове. Намирането на точния подход все още е стимул за дълготрайна, устойчиво активна външна политика.
Ако публичната дипломация е основен елемент в отношенията между постмодерните държави, тя е еднакво важна и в отношенията с модерния и домодерните светове. Традиционният подход в отношенията към тях ще има като резултат само управление на повече кризи, политически/военни намеси, повече протекторати и нарастваща асиметрична съпротива. Алтернативният дългосрочен подход, основан на участието на максимален брой постмодерни държави, или – погледнато по друг начин – активно представящ ценностите на либералните пазарни демокрации, означава централна роля на публичната/нежна дипломация, включително и в дневния ред по въпросите на сигурността. Постмодерната схема не може да бъде налагана. Населението и политическите класи трябва да бъдат убедени в предимствата на живота в постмодерна държава и активно да се надяват, че ще го постигнат. Тя също не може да приема еднакви форми във всеки културен контекст. Разширението на постмодерния свят ще променя и характера му. Западът невинаги е прав. Това включва далеч по-широк подход към публичната дипломация, отколкото обсъждания досега. Той трябва да цели предизвикването на дебат и обмен на широк кръг културни и политически ценности. Използването на публичната дипломация за утвърждаване на гражданско общество би трябвало да стане важен (ако не централен) елемент в западната дипломация.
Промоцията на гражданско общество включва широк кръг от сфери на дейност. Ценностите не са абстрактни политически или културни групи, а са вградени в конкретната практика, стигаща до обществото. В рамките на политиката тя надхвърля формалните демократични структури по подготовката и обучението на политици и бюрократи, тя ги запознава с идеите и реалността на публичната служба, с прилагането на практики, които елиминират корупцията, както и със залагането на политически партии, които действат по демократичен и граждански път, а не например по етнически коловози. Що се отнася до обучението, то изисква подготовка на преподаватели и администратори, включване на родителите, набавяне на финансови ресурси и обмяна на програми с училища от Запада (включително използването на видеоконферентно оборудване и други технологии, които допринасят за гражданското обучение на децата на Запад). В икономически план това означава да се дава превес на МСП (малки и средни предприятия) и на инвестиционния капитал, особено що се отнася до млади предприемачи, стимулиране на обмен между МСП и капиталови инвеститори от Запад, изграждане на бизнес инкубатори, осигуряващи техническа и друга поддръжка за подобни нови предприемачи и помагащи на правителствата да осигурят пространство, в което МСП могат да действат, защитени от хищничеството на конгломерати от барони-грабители. Само по този начин мнозинството от хората могат да участват в икономиката и нейните успехи. В медийното пространство това означава обучение на политици, журналисти и чиновници в реалността на свободната преса, която е независима от правителствена намеса.
Ясно е обаче, че промоцията на ценности се простира значително по-далеч от възможностите на дипломатическите служби. Традиционните посолства и разбира се, културни центрове като Британския съвет или Гьоте институт засега не са приспособени към по-широки дейности. Те рядко назначават или използват пиар специалисти. Техният профил не е достатъчен дори да повлияе значително за имиджа на страната им, върху други обществени слоеве, освен върху най-тясна политическа класа. Няма американско посолство, което да се състезава с Холивуд или „Кока–Кола”, както няма и британско посолство, което може да се конкурира с Роби Уилямс или „Манчестър Юнайтед” (или, от негативната страна, с футболните хулигани) за оформяне на националния имидж сред по-широка публика.
По-детайлният дневен ред на публична дипломация би трябвало да включва целия спектър от агенции или личности. Това не трябва да изненадва. Ако промоцията на ценности представя начина, по който те са вплетени във всеки аспект на обществото ни, и целта е да бъдат възприети от всеки сектор на общество в друга държава, тогава естествено е, че трябва да бъдат включени широк кръг от агенции и структури. С разширяването на интернет мрежата и последвалия виртуален крах на националните бариери всеки би трябвало да получава общата представа, да възприема имиджа на една страна и нейните ценности дори и от една чат линия или медия, така както от различните, грижливо подготвяни семинари или конференции. Дневният ред на публичната дипломация трябва да включва всички аспекти на западното гражданско общество – от управленските кръгове, академичните среди, училищата, големите НПО, бизнеса, неформалните граждански групи до отделния гражданин.
Тогава каква роля остава за правителството и посолството? Не бива да се пренебрегва таргет групата на посолството, която включва средите, формиращи мнения. Главното оправдание за по-нататъшното присъствие на местни дипломатически представителства е реалната възможност за култивиране на идеи и влияние върху политици и журналисти. Те могат също така да имат трайна роля в организацията на конференции и семинари. Но има основания да се смята, че подобни дейности се организират вече успешно и извън правителствената мрежа. Дипломатите не са професионалисти в организирането на конференции и най-добрите събития винаги са резултат от работа с външни партньори. Освен това самият факт, че една конференция е организирана от правителствено тяло, може да подкопае твърдението за нейната независимост, а оттам – нейната достоверност и отражение върху целевата публична група. Може би е по-добре посолствата да окуражават и предоставят на академични, частни или други неправителствени организации да подготвят въпросните събития вместо тях.
Подобно е положението и на правителствено равнище. Нито едно правителство не би трябвало да се заема с целия спектър от дейността на публичната дипломация. Има ключови роли за политически партии, НПО, фондации, профсъюзи, училища, частен сектор, научна общност и отделни граждани. В същото време тези неправителствени органи няма да лансират инициативите на публичната дипломация от свое име. Ролята на правителството е да представлява и координира. В идеалния случай, предвид широкия спектър на дейности и ангажирани за осъществяването им сектори от обществото, това не трябва да е ограниченото равнище на Външното министерство, а едно по-широко обемащо ниво. Тази представителна и координираща роля е описана като „каталитична дипломация”.
Ключов въпрос е на какво правителствено равнище би трябвало да се случи такава координация и промоция. Това е истина както за Бавария, Шотландия или Баската страна (или дори Калифорния), така и за Обединеното кралство или Испания (или САЩ). Разбира се, в Британия или Испания се водят все по-активни дебати по въпроса дали има обща британска или испанска култура, която техните посолства и културни центрове могат и би трябвало да представят. Но това не е достатъчно високо равнище за по-широките западни ценности. Общите ценности на гражданското общество, демокрацията и пазарната икономика не са специфични за всяка една от страните, а са общо споделени на Запад (въпреки културните нюанси между страните). Наличието на петнайсет национални програми за публичната дипломация, официално представящи общи европейски ценности, би било разхищаване на ресурси и риск, че тези, към които са отправени посланията, ще ги възприемат като конкуренция между национални ценности и чуждестранните граждани избирателно ще се спират на отделни елементи в различните програми, които им допадат. Това не само ще намали ефекта от акциите, но може в крайна сметка и да провали цялата същност на програмите. Ето защо трябва да е ясно, че ако целта е да се представят в добра светлина общи европейски ценности, координацията и представянето трябва да са на общоевропейско равнище. Освен това е необходима тясна координация с останалите страни, споделящи едни и същи ценности, за да не възникват други непредвидени проблеми като споменатите по-горе.
Из „Новата дипломация”
Книгата можете да поръчате тук!
Коментари (0)
Вашият коментар