Звезделин Минков помни уроците на Георги Парцалев

Правило първо: най-великото актьорско оръжие е паузата

“Няма да бързаш да говориш, като излезеш на сцената. Карай бавно, да има време думата да отиде до слушащия, той да я възприеме, да изчакаш думата да се върне при теб, да си я прибереш в джоба - ще ти потрябва и друг път. Тогава ще продължиш, ще говориш бавно. Още нещо - паузата е най-великото актьорско оръжие. Виж как: Той разкъса дрехите му, извади ножа, вдигна го и точно в този момент... (пауза) звънна телефонът. Всички очакват да кажеш, че го е забил, но не. Огромен урок.”

Това е един от уроците на големия Георги Парцалев, който актьорът Звезделин Минков не е забравил и днес.

Без да е учил

актьорско

майсторство,

Парцалев не

спестявал нищо

от огромния опит на сцената пред по-младия си приятел.

Този и други спомени Звезделин Минков е събрал в книгата си “Малки спомени за големия Парцалев”. От този и много други уроци е почерпал, когато и сега гради своите скечове или моноспектакли. Най-новият е “Монолог на един разгневен мъж”.

“Написах го сам, в него има автобиографични елементи и измислици. Подредил съм 45 минути смях и накрая 5 минути, от които зрителят излиза с навлажнени очи. Защото този смях ала Чарли Чаплин е най-качественото нещо, такъв смях правеше Парцалев.

И днес имаме добри комици, но без да ги обиждам, смехът, който сега се прави, е повърхностен, елементарен - това искат хората. Аз, като правя спектакъл, вкарвам смях, но трябва да има и философия, да има жал, тегоба, сълзи. Отчаян е народът, а хуморът избледнява - какво стана, спънах Пенка, както си вървеше, и падна. Удари си бузата, тя се изду и почват да имитират Пенка с ударената буза и хората се смеят. Това е външен смях, елементарен. Парцалев казваше: “Смехът е най-сериозното нещо”, разказва Звезделин.

Актьорът е известен като най-добрия имитатор на Тодор Живков. Открил тази си дарба навръх рождения ден на Живков - 7 септември 1974 г. Тогава бил на 15 г. и трябвало като участник в градския духов оркестър в родния Козлодуй да свири пред Живков при откриването на АЕЦ.

“Построиха дървена естрада, 10 хил. души се събраха, бай Тошо се качи по скърцащите стъпала, 6 микрофона сложени пред него, и започна речта си.

Тогава слушах внимателно, още същата вечер успях пред майка ми вкъщи да изимитирам тази реч. При мен важното е, че попивам всичко и не го украсявам. То при Живков нямаше и нужда да се украсява, всичко бе цветисто”, допълва Звезделин.

По онова време той нямал и понятие от внимание, концентрация, общуване с партньора - все неща, които по-късно щял да учи във ВИТИЗ в класа на проф. Елка Михайлова.

“Имам един роман, написан засега само на чернова - “Животът на един артист”. Съвсем суров е текстът. Основното в живота на артиста е любовта. Повечето колеги обичат да цитират тоя или оня, че и “колегата Шекспир”, пък аз имам своя мисъл. Хрумна ми: “Любовта е краткото припламване на току-що запалената свещ. А обичта е бавното и дълго изгаряне в годините.”

Твърдя, че всяко нещо, което се прави с любов, е качествено, а което се прави без любов, е имитация. Тук няма противоречие - аз съм известен като имитатор, но дори и когато имитирам, го правя с любов. Имитирам не само жест, мимика, походка, маниер, глас - имитирам начин на мислене”, разкрива Минков.

“Един Велко Кънев, царство му небесно, винаги би използвал специфична дума, която друг не употребява. Навремето

Петър Слабаков

имаше едно

характерно ъъъ и

казва: “Слушай, ва...”

Това “ва” не може да го каже Георги Черкелов, защото той е интелигент, философ.

Тодор Колев, и на него царство му небесно, казваше: “Съжалявам, че го няма тоз хубав струмент, сигулката.” Сигулката - понеже пунтира циганина, който свири с цигулка, отива му да каже така.

Не можеш това да дадеш на Никола Анастасов, при него е друго - шопското. Срещам го миналата година и му викам: “Бате Кольо, помниш ли как те имитирах години наред с онова “Три седмици кисна в тоя асансьор...”, а той: “Звезди, вече съм на 83, ако опитам да го направя като теб, ще се наакам.”

И тук идвам до Георги Парцалев с неговото меко говорене: “В наше село направиха една чушма.” Ако кажеш чешма, няма да е Парцалев.

Така беше и с Тодор Живков, имаше си свои лафове. Млого вместо много, кимиони вместо камиони и т.н. И за него нищо не си измислях, затова и просъществувах в най-опасните години. Обикалях из страната с програми, а като се напиеха вечерта в ресторанта по банкети, първият секретар на партията, шефът на МВР и кметът ме канеха да ги разсмивам.

Наредили една маса - уиски, еленско месо, луканки, и почват: “Имитирай ни сега Парцалев, Анастасов, този, онзи и хоп - дай сега и Нашия. Първо им казвам с неговия глас: “Вижте какво сега, аз ще ви кажа нещо, обаче, ако се засмеете, ставате съучастници - ха-ха-ха...”

Интересното беше, че кметът и шефът на меверето изстиват като статуи и с периферното зрение гледат първия на партията - ако той се засмее, и те се смеят, ако остане сериозен, гледат в земята. Е, никой не оставаше сериозен. А и на кого да ме натопят.”

Актьорът не е показвал таланта си пред Тодор Живков, макар да имал шанс да го направи. Защото Първия на 24 май винаги посещавал абсолвентите от ВИТИЗ. Гледал и тяхното представление - дипломна работа. Така направил и през 1983-а, когато завършвал Минков. На срещата след представлението се поразговорили и Живков попитал кой е зевзекът на класа.

Посочили Звезделин и той започнал с коронния си номер да имитира. Като стигнал до Тодор Колев, му дали знак да спре - било по времето, когато актьорът бе обявил, че трима Тошковци разсмиват България - той, Тошко Козарев и Тодор Живков. “Ако бях му показал как го имитирам, щеше да се смее. Само не знам после дали щях да бъда актьор”, дава си сметка днес Звезделин Минков. За него

най-трудни за

имитиране са тези,

чиито гласове не

влизат в диапазона

му, какъвто е

Стефан Данаилов

“Колоритен актьор, интересен, разнообразен, аз го харесвам, но няма за какво да се хвана - няма особеност на говора, някакъв дефект”, казва имитаторът.

Навремето, когато започвал, Димитър Туджаров-Шкумбата бил вече известен, но за всеки имало ниша в бранша, България жадувала за смях.

“Моят глас не е разпространяван на аудиокасети, както на Шкумбата. Аз бях студент в София през 1979-а, Шкумбата вече беше популярен. Още през 1974-1975 г. имаше касети, а по-късно, след като и аз станах известен, много хора си мислеха, че са мои.

Разликата между нас бе минимална - това, че той е естествен талант, не е завършил актьорско майсторство, той не шлифова нещата, а си ги кара, както му дойдат. И понеже има огромна дарба, много се смеят хората.

Шкумбата е от Петрич, аз от Козлодуй - другата граница. Прави си нещата, много е естествен и забавен. Разликата е, че няма тази школовка, която ни дава ВИТИЗ, колкото и някои да казват, че театралното образование няма значение. Е, Парцалев и Коканова нямат висше театрално, но те по-скоро затвърждават правилото”, казва Минков.

И разказва интересен случай: “Беше в Габрово. В салона на едно предприятие имитирам аз различни хора. Когато стигнах до Никола Анастасов, един

зрител се провикна

от 5-ия ред: “Не сме

толкова прости. Ти

си го записал отзад

на касетофон, оня

там какво бърничка.”

Изчервих се от кеф, обърнах се към озвучителя и го помолих да спре микрофона и да се махне от пулта. И тогава излязох отпред и с гласа на Анастасов казах: “Много ти благодаря бе, приятел, отвънка ще се видим, искам да те почерпя.”

Той, миличкият, стана прав, поиска извинение и се разплака, после почна да ми ръкопляска. След това наистина ходихме на кръчма да се почерпим. Това показва, че на хората им е омръзнало да ги лъжат.”

Днес актьорът не само обикаля страната със своето шоу, но се е заел и с нещо сериозно.

“Работя за сайт за аудиокниги. За мен това е нещо и актуално, и модерно - всяка седмица по 2 дни в софийско студио чета и записвам книги. Записах “Железният светилник”, “Крадецът на праскови”, “Чифликът край границата”, “Шинел” на Гогол. Сега започваме “Дядо Горио” на Балзак. Идеята е този, който няма време да чете, поне да слуша тези книги. Да слуша например в колата си, докато пътува. Записах и моята книга за Георги Парцалев.”

За да прави тези записи, Минков всяка седмица пътува от Стара Загора до София.

В града на липите го довела една романтична история. Пътувал той като конферансие на различни циркове, една вечер в Стара Загора влязъл да си купи бира в един магазин. Жената зад щанда - Антоанета, го познала. Припомнила му, че пр*ез 1979-а и двамата били кандидат-студенти във ВИТИЗ, но той влязъл, а тя - не. Тогава Звезделин ухажвал младата дама, дори я целунал.

После 29 г. не знаели нищо един за друг до онази вечер в магазина. Оказало се, че тя е вдовица, той - разведен. Събрали се под един покрив.

“Щастлив съм с нея!”, изповядва актьорът.

“Родил съм се на 10 ноември 1959 г. в Козлодуй. Тогава нямало днешната медицинска техника и никой не знаел предварително пола на бебето.

“Момче е”, казала мама на баща ми от прозореца на родилния дом. А той по това време бил дружбаш - активист на БЗНС, чийто символ е 4-листната детелина.

“Щом е момче, нека го наречем Детелин”, предложил баща ми. Но мама погледнала небето, което в този момент било ясно и с много звезди, и решила друго: “Нека бъде Звезделин!”