Мариус Куркински изкушава политиците да отидат на театър

Известният актьор и режисьор провокира и театралното съсловие с постановката "Изкуството на комедията" на Едуардо ди Филипо в МГТ "Зад канала"

Мариус Куркински излезе с режисьорска премиера в МГТ “Зад канала” - пиесата на Едуардо де Филипо “Изкуството на комедията”.

Кои са плюсовете и минусите на този проект?

Мариус вече е свой човек зад канала, след като даде работа на тукашните артисти със сума постановки. Човек от тяхната черга, той усеща вибрациите на душите им и е мечта за репетиции и общуване. Битието му на режисьор пък, макар той всячески да го подценява, му позволява да поддържа нужната интелектуална висота на погледа към сцената и актьорите.

Позволявам си този увод, защото “Изкуството на комедията” безхитростно намеква за основната си тема - майсторството на актьора, и то в неговата комедиантска практика. Цялата първа част на спектакъла е заета от

диалог върху

същността на театъра

и мястото на артиста

в него

Ако на някого му досади, си е за негова сметка.

Петър Калчев се справя с тежка роля, задължаваща го да играе на сцената от първия до последния миг. Той е новият префект на градчето и някои по-пробивни жители го атакуват с посещение и подмазване. Прекрасна възможност за игрова процесия от различни типове и щения. Де Филипо обаче се отклонява от типичното си умение на завързване на смешни ситуации и се впуска в напоителен сериозен диалог между префекта и лидера на местния театър Кампезе (Христо Пъдев) относно

значението на театъра

в обществото

и мъките на професията на артиста. Не се съмнявам, че одата в защита на сценичното изкуство е звучала мелодично в ушите на Мариус и той е оставил тя да се лее достатъчно дълго време. Погледната от друга гледна точка, тази измама с очакванията на театрала, свързана с името на автора и пиесата, трябва да се преглътне със самоирония и разбиране. Понякога диалогът заприличва на медийна дискусия за театралната реформа, но какво сме виновни, като сме обременени от напъните на медиите да възкресяват тази дискусия, щом липсват политически и криминални новини. Байгън вече!

И така, Христо Пъдев, екзотичен и несмешен,

напразно навива

префекта да отиде

на театър

Все едно че на сцената е български политик. Тогава актьорът прави нещо, вече типично за Де Филипо. Той се обзалага с префекта, че няма да познае дали следващите просители са реални, или са артисти, които ще му представят поредния етюд. Най-после настъпва часът на играта, така че и зрителите са въвлечени в сценичния ребус. Изреждат се лекар (Евгени Будинов), учителка (Василена Атанасова), аптекар (Георги Костадинов), свещеник (Герасим Георгиев-Геро, най-смешен, каквото и да направи) и двама провинциалисти (Стела Ганчева и Владимир Димитров).

Всичките се оплакват

от различни

махленски неуредици, които са разбираеми единствено за тях самите, така че в главите на префекта и неговия помощник (Владимир Зомбори) настъпва пълен хаос. Те продължават да вярват, че пред тях артисти им разиграват сценки и дори аптекарят умело се прави на умрял. Кой твърди, че театърът не е велико изкуство?