Идвал ли е Иисус по нашите земи? Бил ли е посветен в орфизма? Има ли връзка между Перперикон и Микенската цивилизация? Чие е мумифицираното тяло, носещо белези от разпъване приживе на кръст – прободени китки, чупени и зараснали глезени, следа от копие под реброто, в саркофага в Розенвал, провинция Кашмир? Това са част от въпросите, които поставя Никол Данева в книгата си „Шифърът на кръста” на издателство „Труд”.
ЧАСТ 11
За пътуването към Перперикон и за славните му дни
Седми обратен коридор
Вече стана дума, че за да изпълни своята мисия, човекът Иисус трябва да е получил някъде някакво обучение. Видяхме приликата между него и легендарния Орфей. Ако Христос бе изцяло митологична фигура, тази приемственост лесно би могла да получи своето обяснение, прилагайки теорията за архетиповете в общественото съзнание и постановката за синкретизма в религиите. Но убеждавайки се, че е имало такъв човек, реално живял преди две хиляди години, бяхме изправени пред необходимостта да признаем, че в процеса на неговото митологизиране и обожествяване ранните християни (които са знаели и за все още практикуваните мистерии) са имали всичките необходими предпоставки, за да забележат и изтъкнат твърде силната връзка Орфей – Христос. И са го направили не от умозрителен синкретизъм, а защото на практика са наблюдавали и отчели тази връзка както в учението, така и в характеристиките на двата образа.
Тогава не можем да не си зададем отново въпроса: щом някой толкова много прилича на някого, възможно ли е тази прилика да е била вследствие на съзнателно придържане към определена линия на поведение? Вече видяхме как Иисус преднамерено е изпълнявал пророчествата, заявявайки, че върши нещо, защото така било казано...
Но доколко все пак е било възможно за един млад евреин, живеещ в новозаветна Палестина, да дочуе отнякъде за тракийския певец Орфей, да получи сведения за неговото учение – и сам да избере пътя си на негов последовател? Евангелията мълчат за годините на съзряване на Иисус (тук трябва да отбележа, че тъй наречените Детски евангелия, описващи ранните години на Иисус, са съставени доста по-късно, през III – IV в., и не се базират на никакви факти). Въпреки липсата на информация ние можем поне на някои от въпросите да дадем отговори от историческа гледна точка.
Още от времето на Александър Велики и неговите походи елините започнали да се разселват от своите претъпкани полиси и острови, устремявайки се към новите територии. Без да се налагат на местното население, при тази експанзия по новите земи гърците изграждали свои градове, които поради придобивките си и начина на живот се превръщали скоро във всеобщ притегателен център (съседната на Галилея област се наричала Декаполис заради десетте гръцки града, разположени на изток от река Йордан). Любопитните към всичко непознато гърци се интересували от мъдростта на новите си съседи – все древни народи, с които общували на всички нива. От друга страна, на местното население също не му било никак трудно да възприеме някои нововъведения в своите порядки, тъй като във всяка от религиите в региона имало главен бог-цар, богиня на плодородието и още куп други съответстващи си богове. Така много от местните обичаи постепенно били забравяни и подменяни с чуждоземни. Евреите обаче правели изключение. За разлика от другите народи те успели през вековете на чуждо владичество (египетско, вавилонско, римско) да запазят уникалността на своята култура – и това най-вече се дължало на поклонението им на един-единствен бог, доста строг и нетърпящ неподчинение, както и на стриктното спазване на хилядолетната традиция. Самите евреи пък се разселили из целия елинистичен свят, в Александрия имало дори цял квартал, чиито обитатели се радвали на благополучие и просперитет – тоест не подлежи на съмнение, че взаимното опознаване било пълно.
И така, връщайки се в новозаветните времена, откриваме достатъчно основания за следното твърдение: да, не е било невъзможно Иисус в младостта си да дочуе за Орфей и орфизма. А мястото, където отраснал, давало още повече възможности за това. Родната му Галилея в Евангелията неведнъж е наричана „езическа” (Мт. 4:15) и това никак не е случайно. Там живеели доста заселници, при това не само от съседна Финикия и Сирия. За разлика от околните пустинни области климатът и географските особености в Галилея били значително по-благоприятни, а хората били по-приветливи и дружелюбни. На юг, в тъй наречената Долна Галилея, а също и край богатото на риба Галилейско езеро растели лози и смокини, маслинените гори в централната част осигурявали ценния зехтин, занаятите носели приход, най-вече се търсели грънчари и строители, пък и морето не било далеч, което било от значение за търговията. Областта била гъсто населена, с много пътища и различни възможности за препитание. Ето защо мнозина са били привлечени от тази благодатна земя, а живеещите там евреи отдавна съществували съвместно с гърци (елини), придошли още преди няколко века.
При тези обстоятелства никак не е чудно, че галилеяните били по-различни от съплеменниците си и че възторжената им религиозност успявала по най-хармоничен начин да се съчетава с любопитство и почит към мъдрото гръцко образование (дали тази отвореност към новото не е била онази по-съществена от пророчествата причина, която накарала Иисус да започне именно оттук пътя на своето служение?). И на тези им увлечения отначало дори не се гледало с лошо око, стига всеки правоверен да спазвал еврейската Тора, да посещавал редовно Храма и да живеел според Закона на Мойсей, както бил разтълкуван от книжниците.
Чуждото влияние навлизало и по други пътища. В резултат на амбициозните строителни планове на Ирод Велики на близкия средиземноморски бряг бил построен великолепен град по римски образец с огромно пристанище, амфитеатър, бани и всякакви други придобивки. Това била бляскавата Цезарея (Кесария), където не било изключение за никого да се запознае с някои страни на гръко-римската култура. Самият Рим се бил възползвал от духовното богатство на Елада, развивайки своята митология и философия на базата на древногръцките митове и класическата гръцка философска мисъл, а за по-издигнатите римски граждани било въпрос на чест да владеят гръцки език. Римски облик имали също и назованият на името на императора град Тибериас (Тиверия) на Галилейско море (познато още като Тивериадско море), както и онази част от Йерусалим, където живеел Ирод Велики.
По стъпките на баща си тръгнал и Ирод Антипа, който получил образование в Рим под покровителството на самия император и който решил да възроди главния град в подвластната му Галилея – Сепфорис, разрушен по време на бунтовете през 4 г. пр.Хр. Той се намирал недалеч от сегашния Назарет, на около десетина километра, и също бил преустроен по римски образец – с голям амфитеатър, внушителни обществени сгради, покрит пазар, водопровод, бани. За подобно мащабно строителство бил необходим трудът на голям брой надничари-строители. И ако правилно сме разтълкували думата tekton като „майстор”, „строител”, с която се определя професията на бащата Йосиф, много е вероятно юношата Иисус заедно с него да е работил по строежите, да е пътувал и да е бил в контакт с многобройните гръцки заселници, а оттам да е научил и някои приказки от тяхната митология.
Ще отбележа, че мнозина от изследователите отхвърлят версията за дърводелския син. Признава се като добре обосновано твърдението, че Иисус се е родил най-вероятно през периода 5 – 8 г. пр.н.е., което ще рече, че по времето на градежите в Сепфорис той е бил достатъчно голям, за да работи на тях (един от учените, които лансират тази версия, е видният археолог и изследовател на библейската история Джеймс Табор, чиято книга „Династията на Исус” е безценна при съставяне на обективно мнение за новозаветна Палестина и потеклото на Иисус).
И дори не е нужно да правим повече догадки, защото има един много интересен факт в подкрепа на нашата теза, а именно: самите евреи все по-охотно се ползвали от новите придобивки – като римските бани например. При това без много-много да се смущават от статуите на чуждите богове, покрай които им се налагало да минават. А би трябвало, защото според еврейската религия тези чужди „истукани” представлявали опасен и заразителен пример на идолопоклонничество. Като резултат от това засилващо се верско нехайство свещенослужителите се видели най-сетне принудени да издействат забрана за посещенията на подобни места, където, освен да се видят езически статуи, съществувала още и голямата опасност да се чуят кощунствени езически речи, приказки и идеи.
Гърците, и особено римляните, които нямали практика да преследват завладените народи заради вярванията и обичаите им, към които били толерантни, налагали преди всичко ред и спазване на законите, плащане на данъците и почитане на владетеля. Евреите обаче, попадайки под владичеството на Рим, изисквали да имат всички права като граждани на империята, без при това да участват в гражданските церемонии, влизащи в противоречие с техните религиозни възгледи. И най-вече с изискванията на техния ревнив и гневлив Господ на Силите, който не допускал никакво идолопоклонничество и въздигане на кумири. А не бива да се забравя, че римският император задължително трябвало навсякъде в империята да бъде почитан като бог. Любопитен факт е, че само първият император, Октавиан Август (63 пр.Хр. – 14 сл.Хр.), не допускал това приживе, макар сам да наричал себе си Divi Filius, Син на Божествения. След него всеки от цезарите вече бил обожествяван, достатъчно е да си припомним Калигула или Нерон, а Домициан дори сам се величаел като бог. И всяко пренебрегване на този божествен императорски статут жестоко се преследвало. Като ответна мярка една от първостепенните задачи на равините станало налагането на изключително строги правила в изповядването на юдаизма. Някъде по това време, когато Иисус възмъжавал, те забранили изучаването на гръцката философска мисъл. И точно от собствените им разпоредби, съхранени в исторически документи, става ясно доколко елинизмът е бил пуснал широки корени. Самият факт, че е била издадена подобна забрана, е изключително показателен: никой не забранява нещо, което го няма!
Следователно мисълта, че Иисус в младостта си е могъл да влезе в контакт с гърци и/или римляни, да се запознае с легендата за Орфей, да чуе за езическите мистерии и посланията на орфизма, е напълно допустима.
Дали обаче е имал шанса да стигне някъде, където би могъл да получи и съответните знания, или с други думи – да бъде посветен в орфизма?
Изглежда, сведенията на Целз за обучението на Иисус в магьосничество по време на престоя му в Египет не са били чак толкова неоснователни, защото и от Талмуда получихме потвърждение, че е бил съден за вършене на магии и богохулство. От друга страна, обиколките му из земите на Палестина и съседните области издават, че е бил човек, свикнал да пътешества. И навярно в периода на своята младост не е посетил единствено Египет...
Къде другаде Иисус би могъл да получи още подобни тайни познания? И могъл ли е в онези времена жител на малоазийския регион да дочуе именно за светилището на Перперикон, един от центровете на тракийския орфизъм? Нека поразсъждаваме в тази насока.
Мнозина са си задавали въпроса къде е ходил Иисус през онези „изгубени” години, за които липсват сведения в Евангелията. През шейсетте години на миналия век се заговори доста усилено, че Иисус вероятно е бил в Тибет или Индия, това стана след бума на увлечението по източните философии. Пак по същото време се заговори и за гностицизма, който пък придоби популярност с намирането на ръкописите от Наг Хамади. Така бяха забелязани някои паралели между източните вярвания и учението на Христос, особено в гностическия му вариант. Иначе и преди се е знаело за руския пътешественик Николай Нотович, за доста повърхностните му и преразказани сведения за някой си пророк Иса, за когото бил чувал от тибетците...
Книгата на Нотович „Неизвестният живот на Иисус Христос” се появила в края на ХIХ в. във Франция и предизвикала първоначално сензация сред изследователите, но като цяло тези негови предположения не били достатъчно издържани и не се наложили, тъй като липсвали каквито и да било исторически документи. Според Нотович младият Иисус бил пристигнал в Индия по пътя на коприната заедно с група търговци, изучил там хиндуистката религия и Ведите, получил познание как да изцелява чрез молитви и умения да прогонва злите духове, обладали човека. После обаче влязъл в конфликт с брахманите, защото според него „Бог не делял хората на касти”, върнал се в Юдея, за да проповядва, и когато бил разпънат, не умрял на кръста, а с помощта на Йосиф Ариматейски и специални йогистки техники бил успял да оживее и да изчезне заедно с майка си Мария и някой си Тома, като отново забягнал на изток, проповядвайки в Пакистан и Индия, където живял чак до 52-рата си година. Като доказателство се привеждало наличието по тези места на общности, изповядващи религия, представляваща екзотична смесица от християнство и ислям. Това са накратко предположенията на Нотович. Без нито едно фактологическо доказателство в подкрепа на тезата му, защото и посочените от него вярвания сред онези изолирани общности могат да се обяснят по друг начин, а именно с миграцията в тези земи на подложените на гонения християни.
Тук няма да се впускам в дълги обяснения за същността на будизма, нито за спецификата на тибетския будизъм, нито в разсъждения за кармата, пътуването на душите през различните бардо-състояния, Гледката и т.н. – това са достатъчно познати будистки термини (на заинтригуваните от тази материя препоръчвам сред купищата литература да обърнат по-специално внимание на Тибетската книга на мъртвите). Темата е значителна и ще ни отведе съвсем встрани от разглежданите въпроси. Езотериката обаче не е привилегия само на източната мисъл, както и вярата в прераждането, както и стремежът към намиране на пътя към духовното усъвършенстване и просветление – заради които постановки всъщност се лансира и версията за обучението на Иисус в Тибет.
Но ако си припомним наученото дотук в нашия съвместен път из Лабиринта, няма как да не забележим следното: Иисус не проповядва прераждане и следване на кармата, а следсъществуване в някакво блажено място! Ето защо, ако може да се намери някаква
прилика между източните философии и учението на Иисус, тя се дължи не на пренесени в него заемки от хиндуистката религия, а на препратки към езическите мистерии и тракийския орфизъм, съдържащи подобни идеи. Точно тях разглеждахме досега и видяхме достатъчно много паралели. Важно е да се отбележи още, че тези идеи в тракийския орфизъм са възникнали по-рано във времето от индийските – в най-старите индийски творения, това са „Ведите”, идеята за реинкарнацията дори не е лансирана, а „Упанишадите”, в които за пръв път се говори за пътуването на душата, се появяват едва през VII в. пр.Хр., т.е. доста след Орфей! А мистериите са основани от Орфей значително по-рано, някъде през ХIII в., като орфизмът още с възникването си е развил идеята за посмъртното блаженство и връщането към нов живот в някакво задгробно царство...
Ето защо наличието на известна доза езотеризъм в гностическите вярвания свидетелстват именно за връзката Орфей – Христос, а не Буда – Христос, нито Кришна – Христос. И макар да има индийски изображения, на които Кришна е представен свирещ на духов инструмент, заобиколен от животни, няма християнски изображения на Иисус като Кришна! Никой от ранните християни не е оприличавал Учителя/Спасителя по този начин. А тогава хората също са пътували. Религиозните вярвания на съседите са били известни. И ако Иисус е посещавал Индия, за да почерпи от нейната мъдрост, все някой би отбелязал още в онези ранни времена евентуалната прилика в ученията, още в зората на християнството – а това не е станало...
И все пак някаква връзка с Индия може да съществува, оттам вероятно идват и неправилно изтълкуваните от Нотович сведения. Тя обаче се развива не в периода на обучението на Иисус, а значително по-късно. Ето защо тук няма да се спирам по-подробно на набиращата напоследък сила хипотеза, че Христос не е издъхнал на кръста, а бил изпаднал в клинична смърт, от която бил изваден с помощта на някакви специални мазила. Съвсем накратко ще спомена, че според тази версия той избягал в източна посока, за да се установи заедно с майка си и „близнака” Тома първо някъде в Пакистан, а после той самият продължил към Индия, където живял и проповядвал до 80-годишна възраст. В подкрепа на тази хипотеза се сочат текстове от мюсюлмански хроники от IХ – Х век, в които се разказва за някой си проповедник Иса по начин, който може да се отнесе към Иисус. В тях се казва още, че човекът накуцвал (а на Иисус са му били строшени глезените). В допълнение има и един доста съществен факт: в Розенвал, провинция Кашмир, съществува саркофаг, който е обект на поклонение. Той съдържа мумифицираното тяло на мъж, носещо белези от разпъване приживе на кръст: прободени китки, чупени и зараснали глезени, следа от копие под реброто... Историята е интересна и напълно възможна, а в светлината на изказаните от мен предположения за човека Иисус, търсил и получил посвещение в орфическите тайнства – дори логична. Ако е загубил любимата си ученичка и съпруга Мария Магдалина и сина си три години след раждането му, за което би могло да свидетелства епитафията от една надгробна плоча, съхранявана в Археологическия музей в София, той би могъл да се отправи към някое от индийските кралства, избирайки да живее някъде, където има сходни на орфизма вярвания и където за разлика от тракийските земи няма опасност от нашествие на римските легиони...
Подобна хипотеза изисква отделно изследване, което е извън рамките на тази книга, поради което в настоящото изложение повече няма да се занимаваме с нея. Нека продължим по нашия път, дирейки следите на изгубените Иисусови години преди неговото появяване като проповедник и йерофант в Палестина.
Тук има и друг момент. Когато се търси мястото, където Христос би могъл да получи някакво обучение, добре е да се вземе предвид инфраструктурата на империята, тоест да изследваме докъде са водели тогава удобните римски пътища. Да се потърси някое място, за което доста младият все още Иисус би могъл наистина да чуе, но до което би могъл и сравнително лесно да стигне.
Една бърза историческа справка ни запознава с мрежата от магистрали, изградени от римляните, а нека си припомним и поговорката, съществувала още в онези времена, която гласяла, че всички пътища водят към Рим. Ако погледнем картата на римските пътища, можем да определим дори маршрута, който би довел Иисус в Родопите. Видно от името й, Виа Марис (Морски път) следвала крайбрежната ивица, тръгвайки от Александрия и минавайки през Тир и Сидон. Тази магистрала стигала чак до проливите при град Бизантиум (днешен Истанбул). Оттам по Виа Егнациа можело да се продължи на запад, заобикаляйки Родопите от южната им страна, и продължавайки към Виа Апиа, която извеждала към столицата на света – Рим. Имало и още една удобна магистрала, Виа Диагоналис, предшественица на сегашната магистрала Тракия. И по тези пътища се е пътувало с всички допустими за онези времена удобства...
И тъй като ние пък пътуваме из коридорите на нашия въображаем Лабиринт, срещаме се изневиделица зад един завой с още едно видение, което ни отпраща назад във времето, представяйки ни едно вероятно пътуване на младия Йешуа към тракийското светилище в сърцето на Родопа планина...
... Напускайки родните места, Йешуа бе стигнал сравнително бързо до земите на Тир и Сидон, където магистралата, носеща красивото име Виа Марис, поемаше по крайбрежната ивица. Големият пристанищен град го впечатли не по-малко от Александрия. Научи интересни неща от историята му, чу и за славния храм на финикийците, където се извършвали чудеса... Остана в Тир толкова време, колкото му бе необходимо, за да намери подходящи спътници, като пренебрегна открилата се пред него възможност да пътува с търговски кораб. Щеше да му спести много време и усилия, но той предпочете да се присъедини с магаренцето си към един неголям керван. Искаше да види не само повече нови места, но и да опознае живота на повече хора, да открие общото в разнообразието им, да потърси човешкото и доброто дори у презрените ам ха-арец, защото вярваше, че у всекиго го има...
Насочвайки се по римския път все на север и северозапад, премина през цветущи градове и през бедни селища, пръснати в пустинни местности, срещна се с много хора, които въпреки разликите във вярванията и обичаите си бяха все пак толкова еднакви в страданията, стремежите и желанията си... Най-сетне стигна проливите и излезе при град Бизантиум на друг път, Виа Егнациа. Той пък се извиваше като змия, следваща залязващото слънце, все на запад, гонейки Виа Апиа – най-главната от всички магистрали, водеща към Рим, провъзгласения за столица на света град, откъдето идваха толкова беди за народа му...
На новите господари не можеше обаче да им се отрече едно важно умение – организираха изключително добре всичко, с което се захващаха, пък било то строителство или правораздаване. Римските пътища бяха добре изградени и добре означени, поддържани, безопасни и снабдени през определени разстояния не само с охранителни постове, кладенци и странноприемници, а дори и с такова удобство, като крайпътни слънчеви часовници, та човек да си направи сметката къде е и колко му остава да върви. Пътуването по тях бе бързо и дните се нижеха по тях неусетно, ала дотам, където отиваше, тези магистрали все още не бяха успели да стигнат...
... И след Бизантиум, като прекоси за няколко дни приграничната провинция Европа, наложи му се да слезе от удобната Виа Егнациа и да поеме по неизвестни и неохраняеми пътища. В една от последните римски странноприемници бе разпитал накъде да продължи, бе случил на разбрани и разговорливи спътници, които дори се впуснаха в различни истории за прорицалището, което търсеше. Така научи, че дотам води друг, местен път, прокаран от онези странни и диви племена, онези варвари, траките, дето са дотолкова необуздани и непредвидими, че все още се опъват на легионите ни, ама и туй ще е до време, да закриля Юпитер нашия божествен император, но няма как, трябва да признаем: вещи са в предсказанията, по-вещи дори и от Делфийския оракул, тъй заявиха събеседниците му. По него, по този път, казаха те, бил минал онзи македонец Александър, дето незаслужено му викат Великия, щото със смъртта му и империята му се разпаднала, та минал той, казват, точно оттам, когато принесъл върху варварския олтар жертва, за да научи и изпита съдбата си на завоевател, после така и станало, както му предрекли там жреците, макар походите му да завършили безславно, колкото и далеч да бил стигнал, чак до Индия и Вавилон, защото там си и погинал в разцвета на силите, защото не може никой да се мери с нас, слава на легионите ни... Затова и бащата на нашия цезар, божественият Октавиан Август, пак там заслужено получил известие за бляскавото бъдеще на сина си, който наистина стана, както всички знаем, първият наш император и укрепи всичките ни граници, и разби пиратите в моретата, и макар да минаха трийсет години оттогава, още се помни как победи Антоний, дето се бил залюбил с онази египетска царица Клеопатра, била опасна жена, казват, и тъй присъедини към империята ни Египет и създаде гвардията, и добри заплати ни даде, че и земи ни даде, на нас, ветераните, да възхвалим цезаря и Юпитер за това, и да пием за негово здраве, за здравето на Божествения Август, щото, казват, бил на смъртно легло, заявиха те и надигнаха отново чашите...
Йешуа им благодари и в ранни зори тръгна към неизвестността. Тесният път се виеше сред планината, навлизайки все по-навътре в дебрите й. Младият мъж напредваше, изпращан добре от случайно срещнати зверове и хора, и учудвайки се все повече на някакво недоловимо със съзнанието, но силно и ярко усещане за нещо прастаро и първично, нещо волно и витаещо в самия въздух, пропит с горски аромати. Тази загадъчна земя наистина бе все още свободна, все още неподвластна на новите римски порядки... Земя, която не бе успял да покори никой, нито онзи войнолюбец, Александър Македонски, нито дори свирепите римски легиони, които тя някак успяваше да държи далеч от древното си сърце. (Населената с траки планинска област Родопа последна от тракийските земи става римска провинция, като до 45 г. сл.Хр. е все още независимо царство.)
А може би в това се криеше и една от причините, тласкаща го да разбере кое даваше несломимата сила на тези хора, пък били те и идолопоклонници...
Какво би видял преди две хиляди години пътникът, пристигнал в Скалния тракийски град, наричан днес Перперикон?
Земята ни има много древна история. Тук е обитавала велика средиземноморска цивилизация, съвременница на минойския Крит и на Троя. Специалистите я определят като прототракийска. А от легендите знаем, че траките дори са били съюзници на троянците. В „Илиада” Омир описва с какво непознато за онези времена великолепие пристигнал край Троя тракийският цар Резос – на бял кон, в златна колесница, с блестящи като слънцето златни доспехи. Спомнете си също и тракийската златна чаша на троянския цар Приам, която той дал като откуп за Хектор – нея пък бил получил в дар, когато гостувал по земите на траките.
И легендите не лъжат – тогава хората наистина много са пътували. А вече има научни доказателства, че тези две древни култури, тракийската и критско-микенската, са имали връзка помежду си: на скалистия Перперикон са намерени плочки с критско писмо, както и двуостри брадви лабрис, характерни за онзи период. Открити са странни малки вдлъбнатини, образуващи кръг, ръчно издълбани в камъните край Скалния град – такива вдлъбнатини се срещат още само на Цикладските острови и на остров Крит, те са характерни за минойските ритуали. Предназначението им не е изяснено, но паралелите са очевидни.
Перперикон представлява голям архитектурен комплекс, изграден върху стръмен, но широк скален връх в близост до град Кърджали. Заселването му датира още от новокаменната епоха, някъде към края на шестото хилядолетие преди новата ера. През неолита там се изгражда мегалитно светилище, а през бронзовата епоха в периода ХVIII – ХII в. пр.Хр. е първият му голям разцвет, от което време датират и връзките с Крит и Микена. Впоследствие градът бил обитаван от тракийското племе сатри, чиито жреци обаче били от племето беси, които според античните свидетелства били „вещи в предсказанията”.
Освен като прорицалище Перперикон бил известен и с тракийския златен рудник, разположен недалеч от комплекса (близо до сегашното село Стремци) – той е първият и най-големият на Балканите. Траките не само били извънредно умели рудокопачи, като извличали и оползотворявали най-пълноценно метала от рудата, но спазвали и редица норми, които, погледнато от наше време, служели и за опазване на околната среда. За тях пещерата била свещено място, утроба на Майката Земя, която те почитали. Според вярванията им тя зачевала от Слънцето, има дори една сакрална пещера близо до Перперикон, чието обредно предназначение е недвусмислено – при равноденствие слънчевият лъч прониква до дъното на тази скална Утроба и огрява, „осеменява” лоното й... Според вярванията на траките всичко, което расте вътре в земята (като металите), е нейна рожба – също както ембрионът за майката. Рудните образувания растат и съзряват в подземния мрак бавно, много по-бавно, отколкото живите организми. И ако им се даде достатъчно време, могат да се превърнат в най-съвършения метал, така мислели тогава древните, включително траките.
Ето защо извличането на рудата от недрата на земята се схващало като някаква преждевременна операция, като извличането на ембрион от утробата. И към нея трябвало да се пристъпва след спазване на редица ритуали – пречистване, постене... И разбира се, молитва под формата на някакъв вид медитативни или други култови действия за умилостивяване на боговете, чийто гняв можел да им отнеме живота чрез срутване или отровни изпарения. Рудокопачите навлизали в сакралното пространство на Майката Земя, в най-забранената зона, влизали в контакт със самото подземно царство. Затова там, където са били рудниците на траките, като правило е имало и светилища. И обратното. Там, където има светилища, е много вероятно да е имало и рудници.
Както пише Херодот, траките са били най-многобройният народ в древността след индийците. Горди и самоуверени, изключителни индивидуалисти с развито чувство за лично достойнство и свободолюбив дух, те били известни в древния свят с военните си умения, като проявявали при това толерантност към подчинените племена и народи, били чувствителни както към собствените си свободи, така и към чуждите. И освен дето пеели хубаво, те живеели в хармония с природата, имали дълбоки познания за лечебните свойства на билките, практикували магии...
И връщайки се с тези разсъждения назад във времето, трябва да признаем, че с великолепието си техният свещен Скален град със сигурност е поразявал въображението още отдалеч. Дворецът е бил изсечен направо в скалите, на площ от около 10 000 квадратни метра, като са наброени около 50 помещения само на първия етаж, нагоре той се е издигал на още три-четири етажа. Използван е бял камък и сигурно е изглеждал фантастично, погледнат отдолу. Блестял е на слънцето като брилянт. Крепостните стени били дебели три метра, имало е голямо стълбище, вътрешен двор, множество помещения, крипта с Малък и Голям некропол, в който имало саркофази – тук няма да се спирам върху мистерията с тяхното изчезване, само ще напомня, че първият сериозен изследовател на Перперикон е археологът Иван Балкански, който умира при загадъчни обстоятелства, а изключително ценната тетрадка, в която водел своите бележки, също безследно изчезнала (историята му е описана в романа ми „13 рози”)...
Едно от помещенията е наречено „стаята на принцесата” заради чудния изглед, имало още много други зали, както и скален трон, обърнат към слънцето, и огромен кръгъл олтар – предполага се, че е представлявал светилище на Дионис. В Двореца постъпвала вода, а под праговете има дупки – обитателите му са имали уникална канализационна система, включваща покрити улеи и отводнителни шахти, която според изследователите и сега би могла да работи. Крепостта имала и водопроводна система с две водохранилища. Личат следите от подемен механизъм, чрез който е извършвано снабдяването на Двореца с провизии. В западната част на комплекса, наречен Акропол, имало изграден втори важен център: втори дворец, базилика, преустроена в една от първите на полуострова църкви, останки от улици и сгради, колонади и портици, каквито били изграждани само в култови комплекси с голямо значение, фортификационни съоръжения още от бронзовата епоха... А тъй нареченият „циклопски” градеж от огромни каменни блокове, с които била издигната Южната порта, е характерен точно за минойската цивилизация (както изобщо цялата водопроводна система).
Тези открития от последните години с право дават основания на изследователя на Перперикон, археолога проф. Николай Овчаров, да заяви, че Източните Родопи са люлката на тракийската цивилизация, а комплексът е бил не само светилище и култов център, но и мощен, важен град още от най-дълбока древност. Недалеч в Татул се намира още едно светилище, поради особената му конструкция археолозите го наричат Гробът на Орфей.
Градът процъфтявал в продължение на векове. След известен упадък през IV в. сл.Хр. заради нашествието на готите той се възродил наново, като станал административен център за средновековната област Ахридос (ХIII – ХIV в.), бил е дори епископски център. Богатата кореспонденция с Константинопол, за която свидетелстват намерените множество сребърни печати, доказва значителното положение и особения статут на Перперикон през Средновековието. За владетелите било въпрос на чест да го притежават – за него са водени войни, дълго време е бил лична собственост на византийския император, а българският цар Иван Александър го завладява през 1343 г. От това време са допълнително изградените отбранителни съоръжения, кули, християнски храмове в околността...
Със сигурност Скалният град не е разкрил все още всичките си тайни, но от намереното е видно, че Перперикон още с възникването си наистина е бил един уникален, великолепен център от културно, религиозно и търговско значение в продължение на векове, дори хилядолетия.
Но дали Перперикон е бил дотолкова известен, че за него да се знае далеч отвъд пределите на земите ни?
Да, така е било. И не само заради златния рудник. Славата му, най-вече заради прорицалището, била надхвърлила разстоянията, за което има исторически свидетелства. За голямо тракийско прорицалище говори например Светоний Транквил в „Животът на дванайсетте цезари”. Според него именно там било предречено бъдещето на първия римски император, а знак за това били високо изригналите пламъци при извършеното върху олтара на Дионис жертвоприношение. За известното в античността прорицалище пише също и Херодот, като уточнява, че „то се намирало на висок връх в планината. С прорицанията в светилището се занимавали бесите; жрица давала предсказания точно както в Делфи, няма нищо различно”.
За тракийското светилище на Дионис споменава и Макробий, а римският географ и картограф от първи век Клавдий Птолемей пише в съчиненията си за град Пергамон (Пергамос), който се намирал някъде в Източните Родопи, някъде по средното течение на непозната за него голяма река. Други селища с толкова древна история в този регион няма, край Перперикон тече малката рекичка Перперек, но съвсем наблизо е пълноводната Арда...
И така, изводът сам се налага: не е било невъзможно за един млад и любознателен евреин от новозаветна Палестина да научи легендата за Орфей, дори да възприеме някои от посланията му. Той би могъл да научи за мистериите и за тайните общества на орфиците още в родината си, да осъществи контакт с хора, посветени в орфизма, като за целта дори би могъл да стигне безпрепятствено по римските пътища доста близо до най-известното по негово време тракийско светилище в Източните Родопи. Разположено върху все още свободна от римско владичество земя (което също не е за пренебрегване, след като се запознахме с бунтовните настроения сред юдеите), то било обвеяно с легенди за извършени там пророчества...
Има ли обаче доказателства за тези наши предположения?
Ако очаквате исторически документи за идването на Иисус тук, някакви хроники, артефакти и т.н. – ще ви разочаровам. Няма такива. И няма как да има, защото при турското нашествие в края на ХIV в. Перперикон е бил сринат до основи. Няма как да бъдат открити подобни текстове и сред хилядите ръкописи, съхранявани в тайните библиотеки, собственост на Църквата – както на Ватикана, така и на Цариградската патриаршия. Ако съществува някъде такъв документ, то това би било най-строго охраняваната тайна. При условие, разбира се, че нещо е оцеляло след Никейския събор, защото един подобен текст е в пълно противоречие с Евангелията и би заплашил из основи наложения канон.
И ако не мога да твърдя със сигурност горното, то в случая мога да задавам въпроси.
Разбира се, възможно е Иисус да е бил обучен в орфизъм и другаде – никой не знае къде е възмъжавал Христос... Но внимание: нито край Рим, нито край Александрия, нито в Пакистан или Индия, а точно над нашия Кърджали и в близост до Скалния град, се издига връх, наречен още от прастари времена Исусов! Бях безкрайно потресена, когато го видях изписан на географската карта – при това съвсем недалеч от Перперикон. А после се качих на него и тогава потресът ми беше още по-голям. Гледката оттам е изумителна. Вижда се надалеч, вижда се целият язовир Студен кладенец, ширнал се като огромно езеро, зад което се издигат заоблените ридове на Родопите... А преди две хиляди години долу се е извивала пълноводната Арда, разляла се нашироко в плодородната долина. Представих си как младият Иисус е седял може би дори на същия камък... И видяното в някаква степен му е напомняло родните места – защото дори тракийското име Арданес е съзвучно с името на другата река, Йордан... И вятърът, който непрекъснато са възкачва от долината и носи всякакви аромати, и надига смутни мисли за далечната родина – той все така е вял през хилядолетията, разбунвайки духа на странника. Сигурно това е било любимото му място...
Но да оставим фантазиите и да се върнем в настоящето. В нашето съвремие на този връх има изградена телевизионна кула, има и охраняем военен обект – което показва, че местоположението му е стратегическо. Но най-интересният факт е, че този връх се е наричал Исусов от прастари времена, още от годините, когато живеещите в околността българи се самоопределяли в своята вяра като ариани. А пък арианите са имали по-особено отношение към Иисус... В следващата глава ще се запознаем с вярванията им, тук само ще спомена, че ако в цялата Римска империя след приемането на християнството и налагането на канона арианите са били ликвидирани като неортодоксални течения още през V в., то в околността на Перперикон (които тогава съвсем не са били затънтен край!) те по неведом начин са оцелели и са продължили да изповядват своята вяра чак до началото на ХVII в., т.е. повече от хиляда години! Което за онзи период е било просто изумително... Едва тогава били изселени със султански ферман, а на мястото им дошли турски заселници. Защо и как се е запазило толкова дълго арианството там? Няма отговор. Моите скромни усилия стигат дотук, нека нататък се произнесат специалистите.
Факт е обаче, че придошлите по тези места заселници турци възприели от предишните обитатели името на върха и продължили да го наричат Исаклъ-тепеси, което на турски значи Върхът на Иса, Исусов връх. А трябва да знаете, че мюсюлманското население никога не дава и не запазва случайни названия!...
За мюсюлманите Иисус е един от почитаните и славни пророци, пратени от Аллах. Според Корана той е син на Мариам, „знатен в земния живот и в отвъдния, и един от приближените на Аллах”. Казват още за него, че е „словото на истината, в която се съмняват”, наричат майка му праведна и непорочна, но отхвърлят божествената му природа, защото според тях на Аллах не подобава да се сдобива със син. И затова в Корана е казано, че Иса е човек, пророк, дошъл да благовести за пратеник, който щял да дойде след него. Този пророк бил Мохамед, последният и най-великият. Преди него Аллах пращал и други, но те не били достатъчно добре чути от хората, които все изопачавали посланието. Това са същите онези Ной, Авраам, Мойсей, които те наричат Нух, Ибрахим, Муса. Между впрочем според мюсюлманите Аллах спасил Иса от евреите, които не му повярвали. Вместо него бил убит друг човек, направен от Всесилния да прилича на Иисус, който като пророк бил възнесен на небето...
И тъй като в тази част на пътешествието ни аз вече не разполагам с преки доказателства, а само задавам въпроси, ще попитам отново: къде другаде има Исусов връх? Защо е наречен така още в древността и защо това е било толкова важно, че името му успяло да устои на всички превратности? Може ли топонимията в този случай да ни дава някакви препратки към умонастроенията на обитателите в тази област? Защо хора от различни националности и вероизповедания (едното обявено за противно на църковните догми, а другото в онези години дори враждебно настроено към християнството) упорито са продължили през вековете да наричат именно така този връх, именно Исусов (и само по времето на социализма е бил преименуван на връх Свобода)?
Отговорете си сами. И тогава може би като мен ще стигнете до извода, че предположението за присъствието на Иисус по нашите земи не е чак толкова безоснователно...
За да имаме още база за разсъждения, ще се запознаем с вярванията на хората, обитавали тази местност, арианите. Но това ще стане в следващата част от пътя ни.
Из „Шифърът на кръста”
Книгата можете да поръчате тук!Идвал ли е Иисус по нашите земи? Бил ли е посветен в орфизма? Има ли връзка между Перперикон и Микенската цивилизация? Чие е мумифицираното тяло, носещо белези от разпъване приживе на кръст – прободени китки, чупени и зараснали глезени, следа от копие под реброто, в саркофага в Розенвал, провинция Кашмир? Това са част от въпросите, които поставя Никол Данева в книгата си „Шифърът на кръста” на издателство „Труд”.
ЧАСТ 11
За пътуването към Перперикон и за славните му дни
Седми обратен коридор
Вече стана дума, че за да изпълни своята мисия, човекът Иисус трябва да е получил някъде някакво обучение. Видяхме приликата между него и легендарния Орфей. Ако Христос бе изцяло митологична фигура, тази приемственост лесно би могла да получи своето обяснение, прилагайки теорията за архетиповете в общественото съзнание и постановката за синкретизма в религиите. Но убеждавайки се, че е имало такъв човек, реално живял преди две хиляди години, бяхме изправени пред необходимостта да признаем, че в процеса на неговото митологизиране и обожествяване ранните християни (които са знаели и за все още практикуваните мистерии) са имали всичките необходими предпоставки, за да забележат и изтъкнат твърде силната връзка Орфей – Христос. И са го направили не от умозрителен синкретизъм, а защото на практика са наблюдавали и отчели тази връзка както в учението, така и в характеристиките на двата образа.
Тогава не можем да не си зададем отново въпроса: щом някой толкова много прилича на някого, възможно ли е тази прилика да е била вследствие на съзнателно придържане към определена линия на поведение? Вече видяхме как Иисус преднамерено е изпълнявал пророчествата, заявявайки, че върши нещо, защото така било казано...
Но доколко все пак е било възможно за един млад евреин, живеещ в новозаветна Палестина, да дочуе отнякъде за тракийския певец Орфей, да получи сведения за неговото учение – и сам да избере пътя си на негов последовател? Евангелията мълчат за годините на съзряване на Иисус (тук трябва да отбележа, че тъй наречените Детски евангелия, описващи ранните години на Иисус, са съставени доста по-късно, през III – IV в., и не се базират на никакви факти). Въпреки липсата на информация ние можем поне на някои от въпросите да дадем отговори от историческа гледна точка.
Още от времето на Александър Велики и неговите походи елините започнали да се разселват от своите претъпкани полиси и острови, устремявайки се към новите територии. Без да се налагат на местното население, при тази експанзия по новите земи гърците изграждали свои градове, които поради придобивките си и начина на живот се превръщали скоро във всеобщ притегателен център (съседната на Галилея област се наричала Декаполис заради десетте гръцки града, разположени на изток от река Йордан). Любопитните към всичко непознато гърци се интересували от мъдростта на новите си съседи – все древни народи, с които общували на всички нива. От друга страна, на местното население също не му било никак трудно да възприеме някои нововъведения в своите порядки, тъй като във всяка от религиите в региона имало главен бог-цар, богиня на плодородието и още куп други съответстващи си богове. Така много от местните обичаи постепенно били забравяни и подменяни с чуждоземни. Евреите обаче правели изключение. За разлика от другите народи те успели през вековете на чуждо владичество (египетско, вавилонско, римско) да запазят уникалността на своята култура – и това най-вече се дължало на поклонението им на един-единствен бог, доста строг и нетърпящ неподчинение, както и на стриктното спазване на хилядолетната традиция. Самите евреи пък се разселили из целия елинистичен свят, в Александрия имало дори цял квартал, чиито обитатели се радвали на благополучие и просперитет – тоест не подлежи на съмнение, че взаимното опознаване било пълно.
И така, връщайки се в новозаветните времена, откриваме достатъчно основания за следното твърдение: да, не е било невъзможно Иисус в младостта си да дочуе за Орфей и орфизма. А мястото, където отраснал, давало още повече възможности за това. Родната му Галилея в Евангелията неведнъж е наричана „езическа” (Мт. 4:15) и това никак не е случайно. Там живеели доста заселници, при това не само от съседна Финикия и Сирия. За разлика от околните пустинни области климатът и географските особености в Галилея били значително по-благоприятни, а хората били по-приветливи и дружелюбни. На юг, в тъй наречената Долна Галилея, а също и край богатото на риба Галилейско езеро растели лози и смокини, маслинените гори в централната част осигурявали ценния зехтин, занаятите носели приход, най-вече се търсели грънчари и строители, пък и морето не било далеч, което било от значение за търговията. Областта била гъсто населена, с много пътища и различни възможности за препитание. Ето защо мнозина са били привлечени от тази благодатна земя, а живеещите там евреи отдавна съществували съвместно с гърци (елини), придошли още преди няколко века.
При тези обстоятелства никак не е чудно, че галилеяните били по-различни от съплеменниците си и че възторжената им религиозност успявала по най-хармоничен начин да се съчетава с любопитство и почит към мъдрото гръцко образование (дали тази отвореност към новото не е била онази по-съществена от пророчествата причина, която накарала Иисус да започне именно оттук пътя на своето служение?). И на тези им увлечения отначало дори не се гледало с лошо око, стига всеки правоверен да спазвал еврейската Тора, да посещавал редовно Храма и да живеел според Закона на Мойсей, както бил разтълкуван от книжниците.
Чуждото влияние навлизало и по други пътища. В резултат на амбициозните строителни планове на Ирод Велики на близкия средиземноморски бряг бил построен великолепен град по римски образец с огромно пристанище, амфитеатър, бани и всякакви други придобивки. Това била бляскавата Цезарея (Кесария), където не било изключение за никого да се запознае с някои страни на гръко-римската култура. Самият Рим се бил възползвал от духовното богатство на Елада, развивайки своята митология и философия на базата на древногръцките митове и класическата гръцка философска мисъл, а за по-издигнатите римски граждани било въпрос на чест да владеят гръцки език. Римски облик имали също и назованият на името на императора град Тибериас (Тиверия) на Галилейско море (познато още като Тивериадско море), както и онази част от Йерусалим, където живеел Ирод Велики.
По стъпките на баща си тръгнал и Ирод Антипа, който получил образование в Рим под покровителството на самия император и който решил да възроди главния град в подвластната му Галилея – Сепфорис, разрушен по време на бунтовете през 4 г. пр.Хр. Той се намирал недалеч от сегашния Назарет, на около десетина километра, и също бил преустроен по римски образец – с голям амфитеатър, внушителни обществени сгради, покрит пазар, водопровод, бани. За подобно мащабно строителство бил необходим трудът на голям брой надничари-строители. И ако правилно сме разтълкували думата tekton като „майстор”, „строител”, с която се определя професията на бащата Йосиф, много е вероятно юношата Иисус заедно с него да е работил по строежите, да е пътувал и да е бил в контакт с многобройните гръцки заселници, а оттам да е научил и някои приказки от тяхната митология.
Ще отбележа, че мнозина от изследователите отхвърлят версията за дърводелския син. Признава се като добре обосновано твърдението, че Иисус се е родил най-вероятно през периода 5 – 8 г. пр.н.е., което ще рече, че по времето на градежите в Сепфорис той е бил достатъчно голям, за да работи на тях (един от учените, които лансират тази версия, е видният археолог и изследовател на библейската история Джеймс Табор, чиято книга „Династията на Исус” е безценна при съставяне на обективно мнение за новозаветна Палестина и потеклото на Иисус).
И дори не е нужно да правим повече догадки, защото има един много интересен факт в подкрепа на нашата теза, а именно: самите евреи все по-охотно се ползвали от новите придобивки – като римските бани например. При това без много-много да се смущават от статуите на чуждите богове, покрай които им се налагало да минават. А би трябвало, защото според еврейската религия тези чужди „истукани” представлявали опасен и заразителен пример на идолопоклонничество. Като резултат от това засилващо се верско нехайство свещенослужителите се видели най-сетне принудени да издействат забрана за посещенията на подобни места, където, освен да се видят езически статуи, съществувала още и голямата опасност да се чуят кощунствени езически речи, приказки и идеи.
Гърците, и особено римляните, които нямали практика да преследват завладените народи заради вярванията и обичаите им, към които били толерантни, налагали преди всичко ред и спазване на законите, плащане на данъците и почитане на владетеля. Евреите обаче, попадайки под владичеството на Рим, изисквали да имат всички права като граждани на империята, без при това да участват в гражданските церемонии, влизащи в противоречие с техните религиозни възгледи. И най-вече с изискванията на техния ревнив и гневлив Господ на Силите, който не допускал никакво идолопоклонничество и въздигане на кумири. А не бива да се забравя, че римският император задължително трябвало навсякъде в империята да бъде почитан като бог. Любопитен факт е, че само първият император, Октавиан Август (63 пр.Хр. – 14 сл.Хр.), не допускал това приживе, макар сам да наричал себе си Divi Filius, Син на Божествения. След него всеки от цезарите вече бил обожествяван, достатъчно е да си припомним Калигула или Нерон, а Домициан дори сам се величаел като бог. И всяко пренебрегване на този божествен императорски статут жестоко се преследвало. Като ответна мярка една от първостепенните задачи на равините станало налагането на изключително строги правила в изповядването на юдаизма. Някъде по това време, когато Иисус възмъжавал, те забранили изучаването на гръцката философска мисъл. И точно от собствените им разпоредби, съхранени в исторически документи, става ясно доколко елинизмът е бил пуснал широки корени. Самият факт, че е била издадена подобна забрана, е изключително показателен: никой не забранява нещо, което го няма!
Следователно мисълта, че Иисус в младостта си е могъл да влезе в контакт с гърци и/или римляни, да се запознае с легендата за Орфей, да чуе за езическите мистерии и посланията на орфизма, е напълно допустима.
Дали обаче е имал шанса да стигне някъде, където би могъл да получи и съответните знания, или с други думи – да бъде посветен в орфизма?
Изглежда, сведенията на Целз за обучението на Иисус в магьосничество по време на престоя му в Египет не са били чак толкова неоснователни, защото и от Талмуда получихме потвърждение, че е бил съден за вършене на магии и богохулство. От друга страна, обиколките му из земите на Палестина и съседните области издават, че е бил човек, свикнал да пътешества. И навярно в периода на своята младост не е посетил единствено Египет...
Къде другаде Иисус би могъл да получи още подобни тайни познания? И могъл ли е в онези времена жител на малоазийския регион да дочуе именно за светилището на Перперикон, един от центровете на тракийския орфизъм? Нека поразсъждаваме в тази насока.
Мнозина са си задавали въпроса къде е ходил Иисус през онези „изгубени” години, за които липсват сведения в Евангелията. През шейсетте години на миналия век се заговори доста усилено, че Иисус вероятно е бил в Тибет или Индия, това стана след бума на увлечението по източните философии. Пак по същото време се заговори и за гностицизма, който пък придоби популярност с намирането на ръкописите от Наг Хамади. Така бяха забелязани някои паралели между източните вярвания и учението на Христос, особено в гностическия му вариант. Иначе и преди се е знаело за руския пътешественик Николай Нотович, за доста повърхностните му и преразказани сведения за някой си пророк Иса, за когото бил чувал от тибетците...
Книгата на Нотович „Неизвестният живот на Иисус Христос” се появила в края на ХIХ в. във Франция и предизвикала първоначално сензация сред изследователите, но като цяло тези негови предположения не били достатъчно издържани и не се наложили, тъй като липсвали каквито и да било исторически документи. Според Нотович младият Иисус бил пристигнал в Индия по пътя на коприната заедно с група търговци, изучил там хиндуистката религия и Ведите, получил познание как да изцелява чрез молитви и умения да прогонва злите духове, обладали човека. После обаче влязъл в конфликт с брахманите, защото според него „Бог не делял хората на касти”, върнал се в Юдея, за да проповядва, и когато бил разпънат, не умрял на кръста, а с помощта на Йосиф Ариматейски и специални йогистки техники бил успял да оживее и да изчезне заедно с майка си Мария и някой си Тома, като отново забягнал на изток, проповядвайки в Пакистан и Индия, където живял чак до 52-рата си година. Като доказателство се привеждало наличието по тези места на общности, изповядващи религия, представляваща екзотична смесица от християнство и ислям. Това са накратко предположенията на Нотович. Без нито едно фактологическо доказателство в подкрепа на тезата му, защото и посочените от него вярвания сред онези изолирани общности могат да се обяснят по друг начин, а именно с миграцията в тези земи на подложените на гонения християни.
Тук няма да се впускам в дълги обяснения за същността на будизма, нито за спецификата на тибетския будизъм, нито в разсъждения за кармата, пътуването на душите през различните бардо-състояния, Гледката и т.н. – това са достатъчно познати будистки термини (на заинтригуваните от тази материя препоръчвам сред купищата литература да обърнат по-специално внимание на Тибетската книга на мъртвите). Темата е значителна и ще ни отведе съвсем встрани от разглежданите въпроси. Езотериката обаче не е привилегия само на източната мисъл, както и вярата в прераждането, както и стремежът към намиране на пътя към духовното усъвършенстване и просветление – заради които постановки всъщност се лансира и версията за обучението на Иисус в Тибет.
Но ако си припомним наученото дотук в нашия съвместен път из Лабиринта, няма как да не забележим следното: Иисус не проповядва прераждане и следване на кармата, а следсъществуване в някакво блажено място! Ето защо, ако може да се намери някаква
прилика между източните философии и учението на Иисус, тя се дължи не на пренесени в него заемки от хиндуистката религия, а на препратки към езическите мистерии и тракийския орфизъм, съдържащи подобни идеи. Точно тях разглеждахме досега и видяхме достатъчно много паралели. Важно е да се отбележи още, че тези идеи в тракийския орфизъм са възникнали по-рано във времето от индийските – в най-старите индийски творения, това са „Ведите”, идеята за реинкарнацията дори не е лансирана, а „Упанишадите”, в които за пръв път се говори за пътуването на душата, се появяват едва през VII в. пр.Хр., т.е. доста след Орфей! А мистериите са основани от Орфей значително по-рано, някъде през ХIII в., като орфизмът още с възникването си е развил идеята за посмъртното блаженство и връщането към нов живот в някакво задгробно царство...
Ето защо наличието на известна доза езотеризъм в гностическите вярвания свидетелстват именно за връзката Орфей – Христос, а не Буда – Христос, нито Кришна – Христос. И макар да има индийски изображения, на които Кришна е представен свирещ на духов инструмент, заобиколен от животни, няма християнски изображения на Иисус като Кришна! Никой от ранните християни не е оприличавал Учителя/Спасителя по този начин. А тогава хората също са пътували. Религиозните вярвания на съседите са били известни. И ако Иисус е посещавал Индия, за да почерпи от нейната мъдрост, все някой би отбелязал още в онези ранни времена евентуалната прилика в ученията, още в зората на християнството – а това не е станало...
И все пак някаква връзка с Индия може да съществува, оттам вероятно идват и неправилно изтълкуваните от Нотович сведения. Тя обаче се развива не в периода на обучението на Иисус, а значително по-късно. Ето защо тук няма да се спирам по-подробно на набиращата напоследък сила хипотеза, че Христос не е издъхнал на кръста, а бил изпаднал в клинична смърт, от която бил изваден с помощта на някакви специални мазила. Съвсем накратко ще спомена, че според тази версия той избягал в източна посока, за да се установи заедно с майка си и „близнака” Тома първо някъде в Пакистан, а после той самият продължил към Индия, където живял и проповядвал до 80-годишна възраст. В подкрепа на тази хипотеза се сочат текстове от мюсюлмански хроники от IХ – Х век, в които се разказва за някой си проповедник Иса по начин, който може да се отнесе към Иисус. В тях се казва още, че човекът накуцвал (а на Иисус са му били строшени глезените). В допълнение има и един доста съществен факт: в Розенвал, провинция Кашмир, съществува саркофаг, който е обект на поклонение. Той съдържа мумифицираното тяло на мъж, носещо белези от разпъване приживе на кръст: прободени китки, чупени и зараснали глезени, следа от копие под реброто... Историята е интересна и напълно възможна, а в светлината на изказаните от мен предположения за човека Иисус, търсил и получил посвещение в орфическите тайнства – дори логична. Ако е загубил любимата си ученичка и съпруга Мария Магдалина и сина си три години след раждането му, за което би могло да свидетелства епитафията от една надгробна плоча, съхранявана в Археологическия музей в София, той би могъл да се отправи към някое от индийските кралства, избирайки да живее някъде, където има сходни на орфизма вярвания и където за разлика от тракийските земи няма опасност от нашествие на римските легиони...
Подобна хипотеза изисква отделно изследване, което е извън рамките на тази книга, поради което в настоящото изложение повече няма да се занимаваме с нея. Нека продължим по нашия път, дирейки следите на изгубените Иисусови години преди неговото появяване като проповедник и йерофант в Палестина.
Тук има и друг момент. Когато се търси мястото, където Христос би могъл да получи някакво обучение, добре е да се вземе предвид инфраструктурата на империята, тоест да изследваме докъде са водели тогава удобните римски пътища. Да се потърси някое място, за което доста младият все още Иисус би могъл наистина да чуе, но до което би могъл и сравнително лесно да стигне.
Една бърза историческа справка ни запознава с мрежата от магистрали, изградени от римляните, а нека си припомним и поговорката, съществувала още в онези времена, която гласяла, че всички пътища водят към Рим. Ако погледнем картата на римските пътища, можем да определим дори маршрута, който би довел Иисус в Родопите. Видно от името й, Виа Марис (Морски път) следвала крайбрежната ивица, тръгвайки от Александрия и минавайки през Тир и Сидон. Тази магистрала стигала чак до проливите при град Бизантиум (днешен Истанбул). Оттам по Виа Егнациа можело да се продължи на запад, заобикаляйки Родопите от южната им страна, и продължавайки към Виа Апиа, която извеждала към столицата на света – Рим. Имало и още една удобна магистрала, Виа Диагоналис, предшественица на сегашната магистрала Тракия. И по тези пътища се е пътувало с всички допустими за онези времена удобства...
И тъй като ние пък пътуваме из коридорите на нашия въображаем Лабиринт, срещаме се изневиделица зад един завой с още едно видение, което ни отпраща назад във времето, представяйки ни едно вероятно пътуване на младия Йешуа към тракийското светилище в сърцето на Родопа планина...
... Напускайки родните места, Йешуа бе стигнал сравнително бързо до земите на Тир и Сидон, където магистралата, носеща красивото име Виа Марис, поемаше по крайбрежната ивица. Големият пристанищен град го впечатли не по-малко от Александрия. Научи интересни неща от историята му, чу и за славния храм на финикийците, където се извършвали чудеса... Остана в Тир толкова време, колкото му бе необходимо, за да намери подходящи спътници, като пренебрегна открилата се пред него възможност да пътува с търговски кораб. Щеше да му спести много време и усилия, но той предпочете да се присъедини с магаренцето си към един неголям керван. Искаше да види не само повече нови места, но и да опознае живота на повече хора, да открие общото в разнообразието им, да потърси човешкото и доброто дори у презрените ам ха-арец, защото вярваше, че у всекиго го има...
Насочвайки се по римския път все на север и северозапад, премина през цветущи градове и през бедни селища, пръснати в пустинни местности, срещна се с много хора, които въпреки разликите във вярванията и обичаите си бяха все пак толкова еднакви в страданията, стремежите и желанията си... Най-сетне стигна проливите и излезе при град Бизантиум на друг път, Виа Егнациа. Той пък се извиваше като змия, следваща залязващото слънце, все на запад, гонейки Виа Апиа – най-главната от всички магистрали, водеща към Рим, провъзгласения за столица на света град, откъдето идваха толкова беди за народа му...
На новите господари не можеше обаче да им се отрече едно важно умение – организираха изключително добре всичко, с което се захващаха, пък било то строителство или правораздаване. Римските пътища бяха добре изградени и добре означени, поддържани, безопасни и снабдени през определени разстояния не само с охранителни постове, кладенци и странноприемници, а дори и с такова удобство, като крайпътни слънчеви часовници, та човек да си направи сметката къде е и колко му остава да върви. Пътуването по тях бе бързо и дните се нижеха по тях неусетно, ала дотам, където отиваше, тези магистрали все още не бяха успели да стигнат...
... И след Бизантиум, като прекоси за няколко дни приграничната провинция Европа, наложи му се да слезе от удобната Виа Егнациа и да поеме по неизвестни и неохраняеми пътища. В една от последните римски странноприемници бе разпитал накъде да продължи, бе случил на разбрани и разговорливи спътници, които дори се впуснаха в различни истории за прорицалището, което търсеше. Така научи, че дотам води друг, местен път, прокаран от онези странни и диви племена, онези варвари, траките, дето са дотолкова необуздани и непредвидими, че все още се опъват на легионите ни, ама и туй ще е до време, да закриля Юпитер нашия божествен император, но няма как, трябва да признаем: вещи са в предсказанията, по-вещи дори и от Делфийския оракул, тъй заявиха събеседниците му. По него, по този път, казаха те, бил минал онзи македонец Александър, дето незаслужено му викат Великия, щото със смъртта му и империята му се разпаднала, та минал той, казват, точно оттам, когато принесъл върху варварския олтар жертва, за да научи и изпита съдбата си на завоевател, после така и станало, както му предрекли там жреците, макар походите му да завършили безславно, колкото и далеч да бил стигнал, чак до Индия и Вавилон, защото там си и погинал в разцвета на силите, защото не може никой да се мери с нас, слава на легионите ни... Затова и бащата на нашия цезар, божественият Октавиан Август, пак там заслужено получил известие за бляскавото бъдеще на сина си, който наистина стана, както всички знаем, първият наш император и укрепи всичките ни граници, и разби пиратите в моретата, и макар да минаха трийсет години оттогава, още се помни как победи Антоний, дето се бил залюбил с онази египетска царица Клеопатра, била опасна жена, казват, и тъй присъедини към империята ни Египет и създаде гвардията, и добри заплати ни даде, че и земи ни даде, на нас, ветераните, да възхвалим цезаря и Юпитер за това, и да пием за негово здраве, за здравето на Божествения Август, щото, казват, бил на смъртно легло, заявиха те и надигнаха отново чашите...
Йешуа им благодари и в ранни зори тръгна към неизвестността. Тесният път се виеше сред планината, навлизайки все по-навътре в дебрите й. Младият мъж напредваше, изпращан добре от случайно срещнати зверове и хора, и учудвайки се все повече на някакво недоловимо със съзнанието, но силно и ярко усещане за нещо прастаро и първично, нещо волно и витаещо в самия въздух, пропит с горски аромати. Тази загадъчна земя наистина бе все още свободна, все още неподвластна на новите римски порядки... Земя, която не бе успял да покори никой, нито онзи войнолюбец, Александър Македонски, нито дори свирепите римски легиони, които тя някак успяваше да държи далеч от древното си сърце. (Населената с траки планинска област Родопа последна от тракийските земи става римска провинция, като до 45 г. сл.Хр. е все още независимо царство.)
А може би в това се криеше и една от причините, тласкаща го да разбере кое даваше несломимата сила на тези хора, пък били те и идолопоклонници...
Какво би видял преди две хиляди години пътникът, пристигнал в Скалния тракийски град, наричан днес Перперикон?
Земята ни има много древна история. Тук е обитавала велика средиземноморска цивилизация, съвременница на минойския Крит и на Троя. Специалистите я определят като прототракийска. А от легендите знаем, че траките дори са били съюзници на троянците. В „Илиада” Омир описва с какво непознато за онези времена великолепие пристигнал край Троя тракийският цар Резос – на бял кон, в златна колесница, с блестящи като слънцето златни доспехи. Спомнете си също и тракийската златна чаша на троянския цар Приам, която той дал като откуп за Хектор – нея пък бил получил в дар, когато гостувал по земите на траките.
И легендите не лъжат – тогава хората наистина много са пътували. А вече има научни доказателства, че тези две древни култури, тракийската и критско-микенската, са имали връзка помежду си: на скалистия Перперикон са намерени плочки с критско писмо, както и двуостри брадви лабрис, характерни за онзи период. Открити са странни малки вдлъбнатини, образуващи кръг, ръчно издълбани в камъните край Скалния град – такива вдлъбнатини се срещат още само на Цикладските острови и на остров Крит, те са характерни за минойските ритуали. Предназначението им не е изяснено, но паралелите са очевидни.
Перперикон представлява голям архитектурен комплекс, изграден върху стръмен, но широк скален връх в близост до град Кърджали. Заселването му датира още от новокаменната епоха, някъде към края на шестото хилядолетие преди новата ера. През неолита там се изгражда мегалитно светилище, а през бронзовата епоха в периода ХVIII – ХII в. пр.Хр. е първият му голям разцвет, от което време датират и връзките с Крит и Микена. Впоследствие градът бил обитаван от тракийското племе сатри, чиито жреци обаче били от племето беси, които според античните свидетелства били „вещи в предсказанията”.
Освен като прорицалище Перперикон бил известен и с тракийския златен рудник, разположен недалеч от комплекса (близо до сегашното село Стремци) – той е първият и най-големият на Балканите. Траките не само били извънредно умели рудокопачи, като извличали и оползотворявали най-пълноценно метала от рудата, но спазвали и редица норми, които, погледнато от наше време, служели и за опазване на околната среда. За тях пещерата била свещено място, утроба на Майката Земя, която те почитали. Според вярванията им тя зачевала от Слънцето, има дори една сакрална пещера близо до Перперикон, чието обредно предназначение е недвусмислено – при равноденствие слънчевият лъч прониква до дъното на тази скална Утроба и огрява, „осеменява” лоното й... Според вярванията на траките всичко, което расте вътре в земята (като металите), е нейна рожба – също както ембрионът за майката. Рудните образувания растат и съзряват в подземния мрак бавно, много по-бавно, отколкото живите организми. И ако им се даде достатъчно време, могат да се превърнат в най-съвършения метал, така мислели тогава древните, включително траките.
Ето защо извличането на рудата от недрата на земята се схващало като някаква преждевременна операция, като извличането на ембрион от утробата. И към нея трябвало да се пристъпва след спазване на редица ритуали – пречистване, постене... И разбира се, молитва под формата на някакъв вид медитативни или други култови действия за умилостивяване на боговете, чийто гняв можел да им отнеме живота чрез срутване или отровни изпарения. Рудокопачите навлизали в сакралното пространство на Майката Земя, в най-забранената зона, влизали в контакт със самото подземно царство. Затова там, където са били рудниците на траките, като правило е имало и светилища. И обратното. Там, където има светилища, е много вероятно да е имало и рудници.
Както пише Херодот, траките са били най-многобройният народ в древността след индийците. Горди и самоуверени, изключителни индивидуалисти с развито чувство за лично достойнство и свободолюбив дух, те били известни в древния свят с военните си умения, като проявявали при това толерантност към подчинените племена и народи, били чувствителни както към собствените си свободи, така и към чуждите. И освен дето пеели хубаво, те живеели в хармония с природата, имали дълбоки познания за лечебните свойства на билките, практикували магии...
И връщайки се с тези разсъждения назад във времето, трябва да признаем, че с великолепието си техният свещен Скален град със сигурност е поразявал въображението още отдалеч. Дворецът е бил изсечен направо в скалите, на площ от около 10 000 квадратни метра, като са наброени около 50 помещения само на първия етаж, нагоре той се е издигал на още три-четири етажа. Използван е бял камък и сигурно е изглеждал фантастично, погледнат отдолу. Блестял е на слънцето като брилянт. Крепостните стени били дебели три метра, имало е голямо стълбище, вътрешен двор, множество помещения, крипта с Малък и Голям некропол, в който имало саркофази – тук няма да се спирам върху мистерията с тяхното изчезване, само ще напомня, че първият сериозен изследовател на Перперикон е археологът Иван Балкански, който умира при загадъчни обстоятелства, а изключително ценната тетрадка, в която водел своите бележки, също безследно изчезнала (историята му е описана в романа ми „13 рози”)...
Едно от помещенията е наречено „стаята на принцесата” заради чудния изглед, имало още много други зали, както и скален трон, обърнат към слънцето, и огромен кръгъл олтар – предполага се, че е представлявал светилище на Дионис. В Двореца постъпвала вода, а под праговете има дупки – обитателите му са имали уникална канализационна система, включваща покрити улеи и отводнителни шахти, която според изследователите и сега би могла да работи. Крепостта имала и водопроводна система с две водохранилища. Личат следите от подемен механизъм, чрез който е извършвано снабдяването на Двореца с провизии. В западната част на комплекса, наречен Акропол, имало изграден втори важен център: втори дворец, базилика, преустроена в една от първите на полуострова църкви, останки от улици и сгради, колонади и портици, каквито били изграждани само в култови комплекси с голямо значение, фортификационни съоръжения още от бронзовата епоха... А тъй нареченият „циклопски” градеж от огромни каменни блокове, с които била издигната Южната порта, е характерен точно за минойската цивилизация (както изобщо цялата водопроводна система).
Тези открития от последните години с право дават основания на изследователя на Перперикон, археолога проф. Николай Овчаров, да заяви, че Източните Родопи са люлката на тракийската цивилизация, а комплексът е бил не само светилище и култов център, но и мощен, важен град още от най-дълбока древност. Недалеч в Татул се намира още едно светилище, поради особената му конструкция археолозите го наричат Гробът на Орфей.
Градът процъфтявал в продължение на векове. След известен упадък през IV в. сл.Хр. заради нашествието на готите той се възродил наново, като станал административен център за средновековната област Ахридос (ХIII – ХIV в.), бил е дори епископски център. Богатата кореспонденция с Константинопол, за която свидетелстват намерените множество сребърни печати, доказва значителното положение и особения статут на Перперикон през Средновековието. За владетелите било въпрос на чест да го притежават – за него са водени войни, дълго време е бил лична собственост на византийския император, а българският цар Иван Александър го завладява през 1343 г. От това време са допълнително изградените отбранителни съоръжения, кули, християнски храмове в околността...
Със сигурност Скалният град не е разкрил все още всичките си тайни, но от намереното е видно, че Перперикон още с възникването си наистина е бил един уникален, великолепен център от културно, религиозно и търговско значение в продължение на векове, дори хилядолетия.
Но дали Перперикон е бил дотолкова известен, че за него да се знае далеч отвъд пределите на земите ни?
Да, така е било. И не само заради златния рудник. Славата му, най-вече заради прорицалището, била надхвърлила разстоянията, за което има исторически свидетелства. За голямо тракийско прорицалище говори например Светоний Транквил в „Животът на дванайсетте цезари”. Според него именно там било предречено бъдещето на първия римски император, а знак за това били високо изригналите пламъци при извършеното върху олтара на Дионис жертвоприношение. За известното в античността прорицалище пише също и Херодот, като уточнява, че „то се намирало на висок връх в планината. С прорицанията в светилището се занимавали бесите; жрица давала предсказания точно както в Делфи, няма нищо различно”.
За тракийското светилище на Дионис споменава и Макробий, а римският географ и картограф от първи век Клавдий Птолемей пише в съчиненията си за град Пергамон (Пергамос), който се намирал някъде в Източните Родопи, някъде по средното течение на непозната за него голяма река. Други селища с толкова древна история в този регион няма, край Перперикон тече малката рекичка Перперек, но съвсем наблизо е пълноводната Арда...
И така, изводът сам се налага: не е било невъзможно за един млад и любознателен евреин от новозаветна Палестина да научи легендата за Орфей, дори да възприеме някои от посланията му. Той би могъл да научи за мистериите и за тайните общества на орфиците още в родината си, да осъществи контакт с хора, посветени в орфизма, като за целта дори би могъл да стигне безпрепятствено по римските пътища доста близо до най-известното по негово време тракийско светилище в Източните Родопи. Разположено върху все още свободна от римско владичество земя (което също не е за пренебрегване, след като се запознахме с бунтовните настроения сред юдеите), то било обвеяно с легенди за извършени там пророчества...
Има ли обаче доказателства за тези наши предположения?
Ако очаквате исторически документи за идването на Иисус тук, някакви хроники, артефакти и т.н. – ще ви разочаровам. Няма такива. И няма как да има, защото при турското нашествие в края на ХIV в. Перперикон е бил сринат до основи. Няма как да бъдат открити подобни текстове и сред хилядите ръкописи, съхранявани в тайните библиотеки, собственост на Църквата – както на Ватикана, така и на Цариградската патриаршия. Ако съществува някъде такъв документ, то това би било най-строго охраняваната тайна. При условие, разбира се, че нещо е оцеляло след Никейския събор, защото един подобен текст е в пълно противоречие с Евангелията и би заплашил из основи наложения канон.
И ако не мога да твърдя със сигурност горното, то в случая мога да задавам въпроси.
Разбира се, възможно е Иисус да е бил обучен в орфизъм и другаде – никой не знае къде е възмъжавал Христос... Но внимание: нито край Рим, нито край Александрия, нито в Пакистан или Индия, а точно над нашия Кърджали и в близост до Скалния град, се издига връх, наречен още от прастари времена Исусов! Бях безкрайно потресена, когато го видях изписан на географската карта – при това съвсем недалеч от Перперикон. А после се качих на него и тогава потресът ми беше още по-голям. Гледката оттам е изумителна. Вижда се надалеч, вижда се целият язовир Студен кладенец, ширнал се като огромно езеро, зад което се издигат заоблените ридове на Родопите... А преди две хиляди години долу се е извивала пълноводната Арда, разляла се нашироко в плодородната долина. Представих си как младият Иисус е седял може би дори на същия камък... И видяното в някаква степен му е напомняло родните места – защото дори тракийското име Арданес е съзвучно с името на другата река, Йордан... И вятърът, който непрекъснато са възкачва от долината и носи всякакви аромати, и надига смутни мисли за далечната родина – той все така е вял през хилядолетията, разбунвайки духа на странника. Сигурно това е било любимото му място...
Но да оставим фантазиите и да се върнем в настоящето. В нашето съвремие на този връх има изградена телевизионна кула, има и охраняем военен обект – което показва, че местоположението му е стратегическо. Но най-интересният факт е, че този връх се е наричал Исусов от прастари времена, още от годините, когато живеещите в околността българи се самоопределяли в своята вяра като ариани. А пък арианите са имали по-особено отношение към Иисус... В следващата глава ще се запознаем с вярванията им, тук само ще спомена, че ако в цялата Римска империя след приемането на християнството и налагането на канона арианите са били ликвидирани като неортодоксални течения още през V в., то в околността на Перперикон (които тогава съвсем не са били затънтен край!) те по неведом начин са оцелели и са продължили да изповядват своята вяра чак до началото на ХVII в., т.е. повече от хиляда години! Което за онзи период е било просто изумително... Едва тогава били изселени със султански ферман, а на мястото им дошли турски заселници. Защо и как се е запазило толкова дълго арианството там? Няма отговор. Моите скромни усилия стигат дотук, нека нататък се произнесат специалистите.
Факт е обаче, че придошлите по тези места заселници турци възприели от предишните обитатели името на върха и продължили да го наричат Исаклъ-тепеси, което на турски значи Върхът на Иса, Исусов връх. А трябва да знаете, че мюсюлманското население никога не дава и не запазва случайни названия!...
За мюсюлманите Иисус е един от почитаните и славни пророци, пратени от Аллах. Според Корана той е син на Мариам, „знатен в земния живот и в отвъдния, и един от приближените на Аллах”. Казват още за него, че е „словото на истината, в която се съмняват”, наричат майка му праведна и непорочна, но отхвърлят божествената му природа, защото според тях на Аллах не подобава да се сдобива със син. И затова в Корана е казано, че Иса е човек, пророк, дошъл да благовести за пратеник, който щял да дойде след него. Този пророк бил Мохамед, последният и най-великият. Преди него Аллах пращал и други, но те не били достатъчно добре чути от хората, които все изопачавали посланието. Това са същите онези Ной, Авраам, Мойсей, които те наричат Нух, Ибрахим, Муса. Между впрочем според мюсюлманите Аллах спасил Иса от евреите, които не му повярвали. Вместо него бил убит друг човек, направен от Всесилния да прилича на Иисус, който като пророк бил възнесен на небето...
И тъй като в тази част на пътешествието ни аз вече не разполагам с преки доказателства, а само задавам въпроси, ще попитам отново: къде другаде има Исусов връх? Защо е наречен така още в древността и защо това е било толкова важно, че името му успяло да устои на всички превратности? Може ли топонимията в този случай да ни дава някакви препратки към умонастроенията на обитателите в тази област? Защо хора от различни националности и вероизповедания (едното обявено за противно на църковните догми, а другото в онези години дори враждебно настроено към християнството) упорито са продължили през вековете да наричат именно така този връх, именно Исусов (и само по времето на социализма е бил преименуван на връх Свобода)?
Отговорете си сами. И тогава може би като мен ще стигнете до извода, че предположението за присъствието на Иисус по нашите земи не е чак толкова безоснователно...
За да имаме още база за разсъждения, ще се запознаем с вярванията на хората, обитавали тази местност, арианите. Но това ще стане в следващата част от пътя ни.
Из „Шифърът на кръста”
Книгата можете да поръчате тук!
Коментари (0)
Вашият коментар