Лосове, мечки гризли, комари, месоядни мухи и хищни растения дебнат в Аляска

Това е разказ за пътуването на Никол Данева до Аляска, за чудните изненади,
които тази земя крие, както и за живота на едно българско момиче, свило по волята на обстоятелствата семейното си гнездо далеч от родината. Авторката се озова в места, за които само е чела в книгите на Джек Лондон – там, където величавата дива природа е съхранила примамливия зов на първичната си мощ. Сбъдва се огромното й желание да види Аляска – резултат от поредица направени в миналото избори както от нея, така и от дъщеря й.

ОПАСНАТА АЛЯСКА

Това беше мъртъв свят, нещо повече, сив свят. Времето беше студено и ясно; в атмосферата нямаше нито влага, нито мъгла, нито изпарения; въпреки това небето беше сиво. Защото, въпреки че по небето нямаше облаци, които да помрачават блясъка на деня, нямаше и слънце, което да му даде блясък.
„Сияйна зора”, Джек Лондон

В Далечния север драматичната борба между светлината и мрака е по-осезаема, отколкото където и да било другаде по Земята. И ако през най-дългите летни дни почти няма нощ, то през зимата, и особено в началото й, денят в Аляска е много къс. Но едно е човек да знае този факт от учебника по география, и съвсем друго е да го изпита на собствен гръб. Мадлен ми показа откъде при тях минава по небосвода зимният път на слънцето – докато изникне от южната страна на къщата им някъде към обяд и при ясно време влезе за малко през прозорците с хоризонталните си лъчи, в следващите минути бърза да се плъзне над върхарите на близките заснежени дървета и след има-няма четири-пет часа вече отново е потънало в земята недалеч от мястото, откъдето е тръгнало. Или както изрази недоволството си моят син, тръгнал да разглежда Аляска в периода на най-късите дни, в единайсет по обяд е още тъмно, а в два е вече тъмно...
Дневният дрезгав зимен здрач, преминаващ в дълги тъмни и студени нощи, може да провокира у някои хора депресивни състояния, но пък и яркото лятно среднощно слънце създава неудобства от различен характер, поддържайки илюзията, че не е време за лягане, и пречейки на спокойния сън. За да намалят стреса от липсата на светлина или от нейното изобилие, алясканци прибягват до някои изпитани средства: монтиране на специални лъчисти инсталации (за зимата) и на плътни затъмнителни щори на прозорците (за лятото). Към това периодично надмощие в борбата между светлината и мрака може да се привикне, дори е интересно да се наблюдава колко бързо стават тук промените. Продължителността на деня нараства (съответно намалява) с цели 5 – 7 минути на денонощие. И промяната в трасето на слънцето по небосвода е забележима с просто око, учудващо е как при всеки нов изгрев и залез мястото му от ден на ден видимо се измества и пътят му става възхитително все по-дълъг (или отчайващо по-къс).
Изобщо Аляска е пълна с изненади. Удивителни, приятно възбуждащи или предизвикателно-приключенски изненади. Можете да бъдете сигурни – връщайки се от тази несравнима с нищо друго земя, ще има за какво да си спомняте и дни наред да споделяте впечатления, гледайки на привичния ви свят с нови очи.
Ще има обаче и такива изненади, които могат да представляват реална заплаха за живота ви. Не само многобройните туристи се сблъскват с тях, но и самите алясканци, свикнали иначе със заобикалящите ги почти ежедневни опасности. При това не е нужно да сте някъде насред неизследваните простори, опасното събитие може да ви връхлети дори в най-цивилизована среда, дори край дома ви – както се е случило например с младия мъж, смачкан до смърт от копитата на лос в кампуса на университета в самия Анкоридж. Група студенти се забавлявали да дразнят разхождащия се наблизо лос, замеряйки го със снежни топки, и той реагирал с агресия, в резултат на което един млад живот е бил нелепо прекъснат. Нападенията от диви животни никак не са изключени дори по масовите туристически пътеки – възрастна жена, тичаща „за здраве” в непосредствена близост до сравнително голям град, е била разкъсана от мечка гризли. Имах късмета да видя разхождащ се на свобода лос, който бавно и спокойно си пасеше недалеч от пътя, а срещата ми с огромната и опасна мечка гризли стана, за щастие, на международното летище „Тед Стивънс” в Анкоридж. Беше препарирана, стоеше изправена на задните си лапи, украсявайки залата на терминал Nord, а на табелката до нея пишеше, че е била убита от ловец в района на Ийгъл Ривър (Eagle River), което е в непосредствена близост до Анкоридж. И заставайки пред огромното космато чудовище, пожелаваш си никога да не го срещнеш на живо.
Тук опасностите обаче не идват само от животните. Заради суровите природни условия се случват най-неочаквано най-непоправими нещастия – в град Феърбанкс през зимата младеж излязъл за кратко от дома, но се заключил и измръзнал тъй жестоко на студа, че се наложила ампутация на част от крайниците му. И като казвам „град”, трябва отново да поясня, че за тукашните условия е съвсем приемливо градската среда къде по-плавно, къде по-рязко да се трансформира в гора, сред която се крият къщите, заобиколени често от обрасли с гъста растителност хълмове и долове.
Полъх на подобни опасности се усеща в Аляска навсякъде и по всяко време.
Как да забравя например сходната случка с дъщеря ми, която посред зима също изненадващо изскача уж за малко на входната тераса, за да пресрещне повикания телефонен техник, и го прави тъй, както си седи вкъщи – по дънки, тениска, че и боса, само по чорапи. В следващия миг вратата зад гърба й се хлопва, за зла участ резето на топката-ключалка не било вдигнато! Освен това в къщата останал сам-самичък малкият Ники... Наоколо – само снежна гъста гора, съседите са сравнително далече, а температурата била доста под нулата. Но добре, че човекът пристигнал скоро, а и повиканият от него ключар не закъснял, та всичко приключило благополучно.
И все пак, мисля си аз, колко пъти трябва да направи някой нещо подобно, за да развие съответното чувство за опасност? Не знам, на някои може би изобщо не им се случва нищо подобно, но милата ми Мади с отчайваща регулярност се самозаключва още от най-ранна възраст! Неведнъж в детските си години се е озовавала сама в празния апартамент, врътвайки ключа под носа на някой от нас, възрастните, или пък е стояла трепереща в студа пред заключената врата, като успя да изпълни този номер дори в студентската си квартира в Германия!...
За щастие последният подобен епизод с нея, отново в Аляска, се случил не през зимата, а през лятото. Пак се озовала извън къщата и пак била без ключ. Бил доста късен час, макар нощта да била все още светла като ден, та всички прозорци и други врати вече били залостени. На горния етаж спял малкият й син, а мъжът й бил нощна смяна и щял да се върне чак на сутринта. Дъщеря ми все пак успяла да отвори гаража от кодовото устройство на входа му и да подкара намиращия се там пикап, чиито ключове за късмет били на таблото. Те имат две коли и за щастие Дон бил взел по-малката и по-икономичната, докато моделът Шевролет Силверадо е пикап тежка категория, същински малък камион с голямо „корито” и широк, плосък покрив. Мадлен го закарала на нужното място, точно под отворения прозорец на спалнята, и сложила в „коритото” стълбата, съхранявана в гаража. Дължината й обаче не стигнала, така че тя се видяла принудена след нова маневра да позиционира пикапа на ново място и да закрепи някак стълбата отгоре, върху плоския покрив на кабинката, за да се изкатери по нея до втория етаж. Но с това проблемът не бил решен, имала на пътя си още едно сериозно препятствие – солидната противокомарна мрежа по американските стандарти била добре укрепена и залостена отвътре. В сгъстяващия се сумрак скъпата ми дъщеря трябвало да продупчи здравата тел и с една отвертка да повдигне съответното лостче, след което с един скок да се метне вътре. И не ми се мисли какво би се случило, ако се бе изтърсила от горе при всичките тези акробатически номера, които й се наложило да изпълнява! Всъщност никак не е смешно и аз дълбоко се надявам, че тя повече няма да има подобни преживявания.
И ако това са опасности, които човек при повече предвидливост би могъл да избегне, има много такива, които не зависят от него. Край къщата им доста често се разхождат лосове – най-емблематичните за Аляска животни. Сутрин понякога намираме „барабонки” и следи от копита по склона над предния двор, а високата трева току до гаража е смачкана и показва откъде е преминало животното. При една разходка по близката просека забелязахме с дъщеря ми внушителни купчинки „барабонки”, пръснати доста нагъсто по земята – явен признак, че тази пътека често е използвана от лосовете. А те невинаги са тъй миролюбиво настроени, както може би ще ви се стори от снимките. На една от тях се вижда как сравнително недалеч от едно такова добиче си играе внукът ми, животното тогава се разхождало наоколо и така попаднало в кадър...
С лосовете наистина трябва да се внимава много, човек никога не знае какво да очаква от тях. Ако насреща ви излезе женска с малкото си, по-добре е да се оттеглите възможно най-бързо. Майката може изведнъж да реши, че рожбата й е застрашена, и без никаква конкретна причина да ви атакува. Не по-малко опасни са мъжките особено когато са разгонени, тогава стават агресивни, търсят си противник – и ако им се изпречите на пътя, нищо не може да ви спаси.
Всъщност лосовете са почти навсякъде. Те най-внезапно и непредсказуемо изскачат дори на магистралите, като нерядко предизвикват катастрофи. Властите взимат мерки и на местата, където лосовете се срещат най-често, стоят предупредителни знаци. Но знае ли човек какво може да му хрумне на животното, дори и намалената скорост не може да помогне при едно тяхно внезапно изскачане на пътя. Само за една година в околностите на Анкоридж са загинали над 300 лоса. Застрашени са обаче не само те, при подобни злополуки голяма опасност има и за шофьорите. Краката на лосовете са дълги, така че при сблъсъка туловището, тежащо често половин тон, се пада на нивото на прозорците – можете да си представите какво е да връхлети върху вас през предното стъкло едно такова огромно парче месо. Случило се и на дъщеря ми да преживее подобна среща, за малко щяла да попадне в катастрофа, когато шофьорът на предната кола рязко набил спирачките заради претичал през магистралата лос.
Малкият Ники е доста впечатлен от разкази за срещи с дивите животни и понякога се прави, че върви полека, като същевременно говори тихо-тихо, за да не го чуят мечките и лосовете. Освен това на няколко пъти ми разказа една своя история, базирана върху действително разиграла се случка. При качване в колата, паркирана пред дома, мъжът бил нападнат от лос. Съпругата му забелязала какво става, грабнала намиращата се наблизо лопата и се спуснала да помага. За щастие лосът не бил от най-агресивните, така че побързал да се оттегли. Е, в приказката на внука ми не жената, а самият той е героят, който храбро прогонва лоса и спасява майка си от опасността. Нали е момченце, готви се да става мъж-закрилник, милият!
Скоро след като се заселиха в Аляска, Дон беше изпратен на дългосрочна мисия и Мадлен беше останала сама с невръстния си син, преживявайки трудни моменти. Край нея нямаше близък човек и при нужда тя можеше да разчита единствено на някои от съседите. При цялото ми желание да съм й от помощ (а точно тогава й се наложи болезнена стоматологична операция), аз бях безсилна, тъй като все още нямах виза, и можехме да разменяме новини само по Скайпа. Тогава тя се бе почувствала доста самотна и незащитена. И след завръщането на мъжа й двамата решиха, че е крайно наложително да си вземат куче – да предупреждава и плаши неканените посетители. Така в дома им се появи Джой.
Почти във всяка къща тук има домашен любимец, те се отглеждат и в специални развъдници за прословутото състезание с кучешки впрягове по маршрута Айдитарод Трейл (Iditarod Trail), за което ще разкажа малко повече по-нататък. Думата ми сега обаче е за обикновените кучета. В Аляска ги има всякакви – дребни и едри, породисти и не съвсем, но няма скитащи или бездомни както у нас. Понякога обаче и с тях се разиграват някои неприятности. Бяхме отишли през един хубав ден с моя внук до обществената квартална детска площадка – между другото, тя е много рядко посещавана, както отбеляза Мадлен, може би защото тук майките предпочитат да имат непосредствено край дома си всичко необходимо за детските игри и забавления, за да не губят време в излишни разходки (а може би и нежелани срещи).
Денят беше приятен, топъл и слънчев, а небето бе невероятно кристално и дълбоко. Заради чистия въздух и ниската влажност то сякаш бе бездънно. Прехвърчаха птички с червени коремчета и някакви огромни жълто-черни пеперуди, стрелкаха се тлъсти водни кончета, някъде лаеше куче... Аз седях на пейката, наблюдавах играта на сладкото ми внуче и от удоволствие надхвърлих определената норма цигари (трябваше да пестя донесените от България, защото при смяната на марката ме връхлита винаги тежка кашлица). Малкият поигра и си пощуря на воля около два часа, поигра си и сам, и с двете съседски деца, които живееха отвъд пътя, но дойдоха да му правят компания. По едно време при нас се отби и моторизирано десетгодишно момиче, което за моя изненада съвсем само и доста уверено караше голямо АТВ – от онези, които дори възрастните управляват трудно, тъй като се изискват сериозни навици и умения, а и сила, за да удържиш ревящата като разярен бик четириколка да не се прекатури. Момичето си свали каската, тръсна руси коси и ни се усмихна, след което любезно ни предупреди, че малко по-нагоре се криело някакво избягало куче и ако имаме проблем с него, трябвало само да я извикаме, щяла да ни помогне. Благодарих й, като казах, че няма нужда – само това остава, да ме спасява едно дете, рекох си наум – и тя избръмча с мощната си машина по нанадолнището.
Дадох си обаче още в следващия миг сметка, че онзи лай, който дочувах от време на време, докато се радвах на играта на птичките, пеперудите и милото ми внуче, май звучеше доста обезпокоително, като от доста голямо животно... Оглеждайки се за всеки случай на всички страни, забутах закаченото на специален лост колело на тригодишния ми внук обратно по пътя към дома. Предстоеше ни един доста горист участък по една малко използвана странична улица, където къщите бяха нарядко и не се виждаха ни коли, ни хора. И точно там изведнъж от гъстите храсти изскочи голям черен пес и с лай се хвърли към нас. Малкият храбър Ники само промълви „О, ноу, о, ноу...”, но усърдно продължи да върти педалите, без да пищи или да изпада в паника, а аз вече се виждах как с цената на разкъсвания спасявам внука си от зейналата озъбена паст...
Казах нещо успокоително на кучето, нещо от сорта „Стой! На място!”, и като запях с пълен глас детската песничка „Ние сме войници и вървим напред, леви, десни, леви, десни!...”, ускорих маршовата стъпка, бутайки с пълна пара колелото.
И всъщност не знам кой беше най-изплашен – песът, Ники или аз. Май все пак моя милост. Горкото животно просто си е търсело стопанина или пътя към дома, най-вероятно самото то е било стресирано, озовавайки се надалеч, при онази чужда за него къща. Няколко дни по-късно го видяхме в един двор в близост до площадката. И тъй като отново не беше вързан, аз изразих почуда, че е пуснат на свобода, но дъщеря ми поясни, че при тях е честа практика кучетата да са обезопасени чрез електронна ограда. Веднъж преминали през нея, те повече нямало да рискуват да изживеят неприятното усещане от токовия удар. Видя ми се доста съмнително едно такова предположение, но какво да се прави, на страха очите са големи, а пък и аз си имах едно наум – в София бях вече нападана и хапана от две кучета наведнъж, това бе станало не някъде по крайните комплекси, а в собствения ми тих и уреден централен квартал! Да не говорим пък за периодично появяващите се по българската телевизия новини за разиграли се трагични случаи на изпохапани
до смърт хора, имали нещастието да бъдат пресрещнати от глутница скитащи кучета...
Е, не е като да те стъпче лос или да те разкъса гризли, но крайният резултат е един и същ, нали?
Домашните любимци в къщата на Мади и Дон са няколко. Те са признати за членове на семейството и носят имена, изразяващи чувството за хумор на дъщеря ми. Двете котки, които живеят с нея още от следването й в Германия, са майка и дъщеря, съответно се казват Пиле и Мишка (или галено – Миши). И когато си взеха куче, първоначално тя обмисляше варианта да го кръсти с името Коте. „Хубава работа!”, не изтраях тогава аз, щом научих за идеята й от Фейсбук. „Съвсем ще объркате детето! Не само му говорите на два езика, ами и на кучето ще трябва да вика коте!? Малко ли му е, дето котките носят имена на други животни?”
Но дъщеря ми обича сама да си взима решенията, от съвсем малка ми е казвала със сериозен глас да я оставя да направи своите си грешки. Може би е била права, човек трябва някои неща сам да изпита на гърба си. Но въпросът, който Ники зададе година по-късно, ме накара да се разсмея с пълен глас. И да получа доказателство колко съм била права в конкретния случай. Бяхме седнали в една закусвалня в Анкоридж, малкият ядеше панирани пилешки хапки с пържени картофки и когато Мадлен на български му каза, че трябва да си изяде пилето, той се замисли, сякаш за пръв път вникваше в смисъла на чутото, и учудено попита на своя детски английски: „Пиле? Пиле?! Is this cat? I am eating cat?” (Това коте ли е, аз ям коте?)...”.
Та дали тогава тя ме послуша – не знам, но малкото черно пале (смес на черен лабрадор с още нещо, предположително хъски) беше наречено Джой, сиреч Радост. Сега Джой е относително голяма на ръст, с лъскава къса козина, и много старателно оправдава името си, посрещайки с възторг всеки, към когото е привързана. С нея още от първия ден сме неразделни дружки, Джой неизменно върви подире ми и само като ме чуе, че се обувам, за да изляза да запаля една цигара навън, веднага довтасва, за да ми прави компания. Удивително куче!...

Не съм в състояние даже да ви дам и най-малка представа за това, което виждах в очите на това животно. Това не бе някаква светлина, нито пък цвят, а нещо, което се движеше, докато самите очи оставаха неподвижни... Не зная какво беше точно, но то породи у мен чувство на близост... Тези очи никога не молеха, както очите на елена например. Те предизвикваха, всъщност това не бе и предизвикателство в истинския смисъл на думата. Това бе просто едно спокойно проявление на равенство.
„Белязания”, Джек Лондон

И ако с животни като кучетата човек съумява да осъществи контакт, разбирателство и дори приятелство, ако може да избегне контакт с дивите животни, като гледа да не им се изпречва на пътя, то има едни други същества, срещата с които е колкото нежелателна, толкова и абсолютно, категорично неизбежна! Независимо къде се намирате и какви предохранителни мерки взимате. Това са жилещите насекоми, и по-специално комарите. С настъпването на топлите месеци те се излюпват на рояци, извирайки сякаш от всички дупки и цепнатини. Гладни и настървени, те се носят на пълчища като войнстващи римски легиони. Особено голяма напаст са комарите в централните и арктическите региони на Аляска, където е невъзможно придвижването без специални дрехи и мрежести маски
за лицето, тъй като те облепват незащитения човек като някаква втора, парлива кожа. Отровата, която вкарва в кръвта отделният комар, не е опасна за здравето, но атаката от рояка може да причини смърт на сравнително голямо животно, а също и на човек.
Дори домът на дъщеря ми да е далеч от тундрата, нашествието на комарите там е значително. При всяко излизане навън с малкия Ник аз предварително провеждам с него една задължителна процедура: със специален спрей против насекоми пръскам последователно ръчички, крачета, вратлето, като не забравям и онази част от гръбчето, което се подава над панталонките при клякане. След всяко пръскане около нас се образува облаче аерозол и трябва да отмествам детето встрани, за да не вдишва от лютивия спрей. Ник е добре „дресиран” в това отношение и стоически изтърпява неприятните манипулации, закривайки очички с ръце. Приблизително по същия начин (макар и по-рядко, тъй като имам резерви към химическите средства) обезопасявам и себе си от атаките на малките гадинки, чиито хоботчета-стрели са толкова остри, че проникват дори през коравия плат на дънките. Действието на препарата е временно и след няколко часа процедурата трябва да се повтори. Борбата с комарите е всекидневна, дори ежесекундна, и предварително обречена на неуспех при най-малкото разсейване от страна на хората. Тези вредни гадинки не могат да бъдат нито спрени, нито унищожени, няма репелент, който да ги отблъсне със 100 % сигурност, боят се единствено от студа. Не помага кой знае колко дори специалната „лампа”, монтирана в единия край на ливадата в задния двор на къщата. Нейното предназначение е да ги привлича и така да осигурява безопасно пространство в останалата част на двора, но ефектът е със съмнителни резултати – някои стръвни комари често я игнорират и се въртят току над главата на малкия Ник, клекнал в пясъчника.
И ако няколкото ухапвания от комар все пак не са опасни, макар и неприятни, то има едно друго насекомо, срещата с което сервира на потърпевшия малко по-сериозни наранявания. Думата ми е за един специален вид месоядна муха, чиято захапка е като на побеснял
булдог. Нарича се Пясъчна или Черна муха. Летейки, тя може да ви се напъха в очите, ноздрите или ушите, а ако ви набележи за жертва, къса част от плътта, оставяйки кървяща рана. Бях чела за нея в един наръчник за оцеляване в Аляска, казвайки си, че това на мен едва ли ще се случи, тъй като не са с толкова огромна популация като комарите – но човек никога не знае с какво може да го изненада непредвидимата Аляска!...
Връщахме се отново с Ник от площадката. Денят пак бе слънчев и ясен. Малкият се щураше в тревите край пътя, беше му хрумнало да прави подарък за мама – искаше да увие едно специално според него камъче в няколко слоя широки листа, и беше увлечен от заниманието си. Аз стоях наблизо и го изчаквах, слушайки с наслада бъбренето му, когато случайно забелязах, че точно към главата ми се носи с бръснещ полет някаква птичка от неизвестен за мен вид. Беше с големината на скорец. Инстинктивно приклекнах и тя отмина, но бях изненадана от странното й поведение. Изумлението ми още повече нарасна, когато видях, че птичката се извиси, обърна се и отново се прицели към мен. Беше си преднамерена атака, досущ като в „Птиците” на Хичкок!...
Отново приклекнах и извиках на Ник да тръгваме. Помислих, че може би наблизо има гнездо с птиченца и с действията си някак сме обезпокоили хвъркатата майка. С бърз ход започнахме да се отдалечаваме от това място, следвани от птичката, която още няколко пъти направи опити да ми продупчи главата – поне така ми изглеждаха в онзи момент намеренията й. Махайки с ръце и викайки, аз я отпъждах при всяко нейно пикиране към мен, докато най-накрая тя се отказа. Отдъхнах си, радвайки се, че обект на интереса й бях станала все пак аз, а не Ник. Продължихме вече по-спокойно, но малко след това усетих, че някаква гадинка ме полазва по шията. Със замах я бръснах с ръка, напипвайки върху кожата си нещо кораво и лепкаво. Какво беше учудването ми, когато видях по пръстите си кръв и части от някакво насекомо, чиито хитинови люспици показваха, че определено ме беше ухапал не комар, а нещо друго, значително по-голямо... Тогава ми стана по-ясна и току-що преживяната атака от въздуха. По всяка вероятност върху главата ми бе кацнала онази муха-людоедка, за която бях чела, и птичката със зоркия си поглед я бе съзряла, избирайки си я за обедно похапване. И тъй като не бе успяла да я хване, оцелялата жертва бе пропълзяла под косите ми и се бе впила с челюстите си във врата ми, превръщайки на свой ред мен в обедно меню.
Дезинфекцирах мястото с мокра хигиенична кърпичка за ръце, радвайки се, че мухата не бе избрала Ник – може би благодарение на репелента, с който го бях предвидливо напръскала, преди да тръгнем на разходка (себе си и този път не бях „обработила”). Когато се прибрахме вкъщи, Мадлен беше не по-малко учудена, тъй като на нея досега не й се беше случвало да наблюдава подобно нещо. Не знаехме какви могат да бъдат последиците от ухапването, затова за всеки случай отново дезинфекцирахме раничката със спирт, намазахме я с противовъзпалителен крем, а за всеки случай пих и едно противоалергично хапче. Няма да крия, че очаквах с известно безпокойство дали няма да ме втресе или да ми прилошее по някакъв друг начин, но за щастие всичко приключи благополучно, остана ми само един почти незабележим белег. И незаличимият спомен за необичайната среща с разнообразния животински свят на Аляска.
Изненади крие и растителният свят. Освен жилещи насекоми от сорта на комари, оси, мухи и тем подобни, има и жилещи растения. Всеки опитен планинар знае, че по непознати места с дива буйна растителност не е препоръчително да се ходи с голи ръце и крака. В Аляска не само познавачите, но и всеки обитател от най-малък е осведомен за опасностите, които може да му поднесе някое привлекателно на вид растение – тук трябва двойно повече да се внимава, ако човек реши да кривне от пътя за разходка. Още в първите дни, подтиквана от любопитство към всичко ново, аз се засилих към едни красиво изрязани листа, разперени като плоски чадъри, а и почти толкова големи, но веднага бях спряна от дъщеря ми. От собствен опит тя знаеше, че въпросното растение е покрито по стъблото и от долната страна на листата с остри, съдържащи отрова власинки, които при забиване в кожата могат да причинят неприятни нагноявания. Наричат го поради това Devil’s club, което може да се преведе като Дяволски прът. То вирее като бурен навсякъде, в горите и по дворовете, където стопаните най-старателно водят борба с него. Израства на височина до два-три метра, а събраните му на грозд плодни зрънца през есента се открояват с яркочервения си цвят на фона на обагрената в златисти тонове гора. Латинското му наименование е Echinopanax horridum, при което еchino идва от гръцката дума за таралеж, panax по смисъл ни отпраща към панацея, лекарство за всичко, а horridum означава бодлив, трънлив. Местните го наричат още Аляскански женшен. От него може да се приготви тонизиращ чай, чиито свойства югоизточните аляскански племена са използвали като превантивно средство против рака. Действа още за понижаване на кръвната захар при диабетици, а налагането на лапа от стрити на прах коренища спомага за зарастване на рани и служи като средство против ужилвания от инсекти. Моите хора обаче пренебрегват тези му лечебни свойства и Дон най-усърдно го минава с косачката, тъй като главоболията с него май им идват в повече.
Тъй като климатът тук е суров, растителният свят бурно се стреми да си навакса през краткото лято и всичко, що е зелено, се развива до невероятни размери. Това се отнася както за тревите, така и за дърветата, които могат да стигнат височина 60 метра (за сравнение – камбанарията на храма „Св. Александър Невски” е 58 м)! А разнообразието от растителни видове е голямо: от високостволните смърчове и лиственици в гъстите „дъждовни” гори по средното течение на Юкон, по Алясканския хребет и в югоизточната
част на Аляска – до нискораслите, криви храсталаци на тундрата, от мъховете и лишеите по склоновете на абсолютно безлесните планини на Алеутския архипелаг – до високите треви в речните долини и гигантските папрати в горите.
Особено обилни са тъй наречените berry – ягоди, малини, боровинки и други подобни ниски или храстовидни растения, връзващи безкостилкови дребни плодчета. Дузина от тях спадат към ядливите видове и дори са много полезни и вкусни. Виреят навсякъде из Аляска и когато узреят, приличат на разсипани по зеления тревист килим мъниста, имаше ги и в гората около къщата на дъщеря ми. Когато пристигнах, бях очарована от буйната растителност по склоновете край двора. Заради наслоените иглички, папратови листа и мъх земята беше пружиниращо мека и изпъстрена с бяло-розови цветенца, които постепенно опадаха, а на тяхно място се появиха дребни белезникаво-зеленикави зрънца, ставащи все по-яркочервени или изсветляващи до прозирност. Някои от тези плодчета обаче са отровни и съблазнителната им сочност не бива да ви лъже, дори и ядливите често са безвкусно воднисти или тръпчиво-кисели. Между впрочем запознатите с лековитите свойства на растенията знаят как да извличат максимална полза и от тях. Някои след замразяване променят вкуса си и се превръщат в подходящо допълнение към сладоледа или тортата. Четейки за растенията в Аляска, аз случайно открих, че такива свойства притежават плодовете на храстите, посадени от Мадлен и Дон като декоративна ограда на моравата в задния им двор. Те приличаха на нашия бъз, но бяха по-кичести и красиво обсипани със значително по-големи бели съцветия. Доста бързо обаче цветните листенца окапаха и на тяхно място се появиха зелени гроздове, които през август щяха да станат яркочервени и след замразяване биха могли да се ядат.
На най-голяма почит обаче тук са традиционните боровинки. Те са най-разпространени и най-вкусни от всички berry, като се срещат в два вида – червена и черна. През август почти всички алясканци отделят по някой и друг ден за излет с бране на боровинки, не правят изключение и моите хора. Тогава те ходят на екскурзия до Хатчър Пас (прохода в планината Талкитна, където е първата златна мина). Там реколтата е толкова богата, че въпреки пъплещите по склоновете многобройни берачи боровинките сякаш нямат свършек и храстите си остават все тъй щедро обсипани със сочни плодчета.

Из „Alaska. Едно българско момиче в земята на Последната граница”

Книгата можете за купите тук!