Живков налага едноличното си решение за всичко – от статута на Рилския манастир, през живота на Горуня и концлагерите до производството на кока-кола и лекарство против рак

През многогодишните си усилия да създаде книга – портрет на Тодор Живков и неговото време, макар и в щрихи, Боян Кастелов разчиства купища словесен баласт. Като първи (или генерален) секретар на БКП и държавен глава Живков си присвоява правото да казва последната дума по всички въпроси в обществото и държавата. Заедно с налагането на жестоко насилие спрямо недоволните от управлението му, не може да му се отрече обаче залагането на експерименти в общественото развитие, привличането на можещи хора във властта, усета му за управленски новости. В края на властването си дори проявява свръхактивност в усъвършенстване на буксуващата система. Може би и това дава основание на американския политолог Збигнев Бжежински в книгата си „Големият провал” (1991) да постави България на последно място по степен на криза сред страните от Източния блок.

Тука ще бъде само музей!

Под партийното лидерство на Живков Политбюро взема решение „Относно мерките за засилване и подобряване атеистичната пропаганда в страната” (1957). Документът развързва ръцете на отговорните ведомства, които посягат на богослужението и в Рилския манастир. Намерен е и подходящ аргумент: религиозните обреди са пречка за научното обясняване култовите реликви с високо художествена и музейна стойност. И за по-сигурно – монасите са обвинени, че водели „антиправителствена пропаганда”.
Все пак постановлението на МС за превръщане на светата обител в музей (№ 109 от 6.VI.1961) предвижда монашеското братство да остане в един от корпусите на манастира и да ползва за богослужение някои от параклисите. Културното ведомство и това на външните работи обаче намират, че подобно съжителство – музей и богослужение – е недопустимо. И ЦК на партията предлага (протокол № 192 от 3.VIII. с. г.), а правителството постановява манастирът да функционира само като музей.
Докато приключат законодателните процедури, местните комисари карат монасите да маршируват и пеят революционни песни; настоятелството е притиснато да изплаща данъци със стара дата; манастирът фалира и монасите са предупредени в срок от 3 дни да напуснат килиите си. Живков остава глух на молбите им и тази на патриарх Кирил да останат в манастира поне до края на зимата.
„– Занапред – заявява им той при едно посещение в манастира – тука ще бъде само музей!
– А къде ще отидат монасите?
– Не знам къде ще живеят” – отвръща на насъбралите се миряни и бърза да се качи във волгата, за да избегне неудобните въпроси.
В манастирската летописна книга същата вечер монах Климент Рилец отбелязва: „При това настроение на държавните управници манастиря не го очакват радостни дни”.
Посягането на църквата у нас получава негативен отзвук в света. На среща с бизнесмени в Ню Йорк (1961) питат Живков:
„– Как стои у вас въпросът с религията? Вярно ли е, че след завземането на властта вие сте избили всички свещеници?
– Жалко, господа – отговаря им възмутено той. – Както изглежда, вие сте станали жертва на собствената си пропаганда, която е дълбоко ненавистна към нашата страна.
У нас поповете са живи и здрави. Нещо повече – заплатите им се изплащат от субсидиите, които държавата отпуска на Светия Синод. Ако ние спрем тези субсидии, поповете трябва да минат на извънщатна работа, да работят, както казваме ние, на обществени начала. Но ако се стигне до това, струва ми се, че много от тях ще се отрекат и от Бога, и от дявола”.
Че духовниците не са избивани, е вярно, но е вярно също, че и религиозните права на миряните и Божите служители са ограничени. Управлението на Живков не стига до това на Енвер Ходжа в Албания (всички 2169 джамии и молитвени домове са обявени за закрити (1967), а страната – за първата атеистична държава в света). У нас е възприет друг модел – неравноправен съюз между държавата и църквата. Постигнат посредством жесток натиск над Синода, тотална чистка сред свещениците и селекция на богословската мисъл, властта превръща църковните структури в своеобразен департамент на партийно-държавния апарат.
Живков намира подходящ повод и сегиз-тогиз изтъква значението на църквата и духовенството в националната ни история, за възпитание в масов патриотизъм, за консолидацията на нацията. Това обаче не отменя установения контрол над тях, което той никога не призна: „Всъщност ние не сме водили борба срещу вярващите. Дори и срещу мюсюлманите. Е, излизала е по някоя и друга атеистична брошурка, но активна борба срещу тях не сме водили”.
Наистина ли Живков страда от къса памет? А водената отчетност кои граждани ходят на църква, макар и само на Рождество Христово или Великден? А тормозът над някои младежи, че загърбват атеистичния камертон? Вярно, за такива „провинения” не са изпращани в изправителните лагери, но е посягано върху най-изконните права на човека, ровено е в душата му.
В есето си „Великденска носталгия” писателят Георги Марков разказва за сблъсъка на площад „Св. Ал. Невски” между „една груба политическа власт и едно трайно и естествено вътрешно чувство”. Срещу множеството богомолци, дошли в храма-паметник да запалят по свещица и да се целунат, милицията нахълтва „с желание да се бие”. „Много наивна и жалка е оная власт – гневи се писателят, – която си въобразява, че с календарни интриги, атеистична пропаганда и милиционерски кордони може да задуши онова, което просъществува петстотин робски години”.
До такъв извод стига самият Живков, но едва през последното си управленско десетилетие. Пред свои сътрудници прави доста закъснялото признание: „Е, какво направихме, като премахнахме религията? Какво дадохме на хората? Религията поне ги учи да не крадат. А ние и на това не можем да ги научим”.

С негово знание

Отдавна е побит камъкът за изграждането на т. нар. нова система за превъзпитание. Издадената първа наредба-закон („Държавен вестник”, бр. 18, 20.I.1945) за създаването на трудово-възпитателни общежития (ТВО) озаптява всички криминални престъпници. Закривани и повторно отваряни, те и до днес са кървящата рана в обществото ни. Защото в тях са въдворявани и политически противници на властта. Само през лагерите край Ловеч и с. Скравена преминават 1235 души.
По повод на двама избягали лагеристи (1962) разпитът с тях се води от зам.-началника на следствения отдел Ганко Бенев. Останал потресен от показанията на бегълците, той недоумява от режима в ТВО край Ловеч и от прилаганите в него средновековни методи на изтезания. Чрез тогавашния зав. отдел „Военен” на ЦК генерал Дико Диков следователят сигнализира члена на Политбюро Боян Българанов.
„Това не може да бъде!” – възроптава Българанов.
Той веднага докладва на Живков, а той пък привиква вътрешния министър Георги Цанков. Става ясно, че режимът в лагера е въведен от неговия заместник генерал Мирчо Спасов, който контролира и стриктното му изпълнение.
Кръгът се затваря: сигналът за човешките изстъпления стига до техния морален подбудител. И вместо да му бъде потърсена отговорност, известният с жестокостта и близостта си до Живков генерал се нахвърля върху следователя Бенев: „Вие с Капитанов (началник на следствения отдел – б. а.) искате да ме свалите, но трябва да знаете, че аз съм си уредил работата с най-големия”.
Потърпевшият следовател е безсилен да промени нещата в лагера. И, силно разочарован, ще отрони в спомена си: „Тодор Живков е защитавал своята марионетка Мирчо Спасов и с негово знание са били извършвани зверските престъпления в лагерите”.
До този извод стига и Българанов: „Май и шефът е малко ангажиран”.
Случаят предизвиква обществено брожение, но краят му е сведен до тъжно-ироничния анекдот: помолили Киркор да съобщи на Гарабед за смъртта на баща му, но да го направи по заобиколен начин. Киркор така и направил: „Гарабед, баща ти малко умря”.
Освен остроумни анекдоти хората съхраняват и мъдри притчи. Една от тях (вж. Библията) е без давност: „Няма нещо скрито, което да не се открие, и нещо тайно, което да не се разбере”.
Когато Живков пада от власт, следствието под напора на обществото повторно се захваща с лагерите – събрани са 40 тома доказателства и списък на 140 убити лагеристи. За такова провинение чл. 116 от НК предвижда затвор от 20 г. или смърт.
Научавайки обвинението на военния прокурор за „съучастие”, Живков уплашено заявява за печата: „Нямам нищо общо с лагерите!. Това беше по времето на Червенков!”
Пред обществото той продължава да се прави на незнаещ, за което пресата го иронизира („На старини Т. Живков забравя, но не е загубил способността да лъже и хитрува”). Притискат го тогавашният министър на вътрешните работи Георги Цанков („Това не е единственият случай, по който Т. Живков „нищо” не знаел”), както и заместникът му – неговото протеже Мирчо Спасов („Изключено е да не е знаел”). Дори приближеният му акад. Пантелей Зарев си позволява да каже: „Не може да бъдат обвинявани само хората около него. Изглежда, е знаел и за лагерите, и за издевателствата там”.
Най-жлъчен е сатирикът Христо Радевски. Припомняйки една остра статия на журналиста от миналото Димитър Найденов срещу режима на проф. Александър Цанков („Този човек ще остане в историята. Дълго майките ще плашат децата си: бягай, бягай, че професор Цанков иде!”), поетът прави аналогия с режима в лагерите край Ловеч и Скравена. И без притеснение изрича убийствено: „След него (проф. Цанков – б. а.) никой не е опозорявал България така, както Тодор Живков”.
Съдебно дело № 4 не влиза в зала, но стига му тая морална присъда.

Забравил древната мъдрост

В началото на юли 1965 г. той е извикан в ЦК на БКП. След излизане от сградата не се връща в Главно управление на водното стопанство, чийто шеф е. И в службата, и на своите близки съобщава, че няма да отиде на работа поради заболяване.
В призори на 8 юли ( 3,50 ч) в жилищния блок на булевард „Димитър Благоев” № 2 се разнася самотен изстрел. Пред изумените погледи и сълзите на жена му и по-малкия им син милиционери вдигат трупа на „самоубилия” се и го закарват в моргата на Института за бърза медицинска помощ „Пирогов”.
Това е 6,30 часът сутринта.
Чрез рентгенова снимка лекарите специалисти проследяват движението на куршума в черепа. Ясно се вижда, че е стреляно отляво, а човекът не е бил левак. Присъстващият на аутопсията В. Минковски по-късно ще каже: „Този човек беше застрелян!”
Смъртта заварва Иван Тодоров-Горуня на 49 години, пълен с жизнена енергия и кипящ за работа човек. Той е първият партизанин от Врачанския край (от 2.IХ.1941) и секретар на тогавашния нелегален ОК на БКП във Враца; политкомисар на отряда „Гаврил Генов”; човек с устойчив характер и закален психически.
Когато близките на семейството го подготвят за „последния му път”, те са изненадани – в гардероба на „самоубилия” се има само един поизносен костюм. За семейството и за себе си Горуня е отделял по 160 лв., а останалата сума от министерската си заплата (той е бил с ранг на зам.-министър) е внасял във фонда на Българския Червен кръст.
На специалния пленум на ЦК на БКП, който разглежда „случая Горуня”, Т. Живков поставя под съмнение неговите морални добродетели. Озлобеният властник пренебрегва всякакви човешки норми. Не се сеща за останалата през вековете мъдрост: „За мъртвите или хубаво, или нищо”. Нито дори за Дебеляновия стих „Мъртвият вече не ни е враг”. Едва когато сам изпада в беда, след трийсетгодишно закъснение, се сеща за отколешното прозрение. В защитната си реч по време на съдебния процес по дело № 1/1990 спекулативно заявява: „Нито един политик няма шанс да оцелее, ако смята, че може да се крепи на мъст, злоба и реванш!”
За хората, познаващи отношението му спрямо неговите жертви, фразата на Живков звучи не като самозащита, а като закъснял самосъд.

Благословията

До 1965 г. тонизиращото питие „Кока-кола” е непознато за българина. Чула-недочула за него, партокрацията го причислява към силните спиртни напитки. „Глей ги тия американци – цъка през зъби нашенският хайлайф, – пият кока-кола и по време на делови срещи!”
Истинската родина на питието всъщност е Сенегал. Откривателят му е аптекарят от Атланта Джон Пембъртън. Дълги години търси рецептата, докато я открие в прашасали архиви. Секретът на тайнството се оказва в съотношението на дозата вино, смесено с екстракт от кока-храст, подобен на кафето. Заради разклатеното си здраве Джон изхвърля алкохолното съдържание, запазва аромата, като подобрява вкуса на питието с отвара от 10 лечебни растения. По погрешка смесено с газирана вода, то се харесало повече и в този вид триумфира из света.
Появата на кока-колата у нас е колкото случайно, толкова и в резултат на нестандартните форми и методи на новосъздадената с министерско постановление икономическа групировка „Тексим” ( търговия, експорт, импорт) с генерален директор Георги Найденов. По това време подчинената на Министерството на външната търговия групировка се намира в своя втори етап на развитие (първият обхваща годините 1961–1965). Нейната стопанска дейност се разгръща на широк фронт и обхваща производство и търговия с безалкохолни напитки, включително и с кока-кола. За целта още през февруари 1965 г. е внесена от чужбина модерна инсталация, с която са оборудвани заводи в София, Варна, Бургас и Пловдив. Построени са 5 завода в други страни, след като ДСП „Български минерални води” се влива в групировката на Найденов и е създадено мощно ДСО „Тексим”.
Моторът на тази свободна стопанска и търговска организация е нейният генерален директор, но всичко става със знанието и благословията на Тодор Живков като министър-председател. С него се съгласуват дори чисто организационни и технически прийоми. И не за друго, а защото новите форми и идеи на тексимци, чиито носители са познаващи световния пазар външнотърговски дейци, се промъкват в централизираната българска икономика, толерирана лично от него.
За обслужване на внесената модерна инсталация за безалкохолни напитки се налага подготвяне на кадри. За целта ръководството на „Тексим” изпраща във Франция на специализация технолога Т. Михайлов. Там той се запознава с вицепрезидента на завода, произвеждащ кока-та за Европа, Александър Макински, руски княз. На своя глава българинът поканва френския специалист да посети България. Оттук нататък започват и патилата на Михайлов – по телевизията и радиото и печата текат шумни антиреклами за кока-колата, а от Франция питат за визитата на Макински. Технологът отива при генералния директор Найденов, признава „своеволието” си с поканата на френския специалист. И вместо наказание човекът, който изпреварва своето време с прилагане на нетипични за социалистическата икономика принципи, отива при Живков и търси неговото съдействие. И го получава. „Да дойдат чужденците – разпорежда се той – и да се водят разговори за кока-колата!”
През септември с. г. е договорено България да получава 1 милион бутилки концентрат. Той идва от Италия, у нас се разрежда и бутилира в софийското предприятие на тексимовци, а след подписване на 5-годишно търговско споразумение с външните производители питието започва да се бутилира и във Варна, Бургас и Пловдив. „Спечелихме 15 пъти повече, отколкото сме платили” – ще си спомни по-късно Михайлов.
Така с жеста на Живков ние първи от соцлагера започваме да пием кока-кола. Тихомълком отпада и спектакълът по съветската пиеса „Под златния орел”, в която „напилите” се с безалкохолното питие американци „падаха по земята” (Таня Масалитинова)...

А-ха и да смаем света

В края на май (1966 г. – б. а.) ни повика Бончо Митов: „Момчета, утре ще пътувате заедно с моята кола. Голямото началство ни вика!”
Тодор Живков ни прие в кабинета си в ЦК към пет и половина следобед и излязохме оттам към осем и половина – девет. Защо толкова дълго ли? Всичко искаше да знае.”
Това е разказ на д-р Хари Жабилов пред журналиста Георги Стойчев, след като вече е патентовал в САЩ ваксини срещу рак и СПИН. Пътят обаче е дълъг и минава през кабинета на Живков. „Нищо не разбирам, момчета, от медицина – предразполага гостите си от Разград. – Затова обяснете с думи простички. Ама подробно, време – бол. От доклада ми стана ясно, че вие май лекувате рака! Та накрая кажете какво ви трябва...”
„Момчетата” са на зряла възраст, д-р Жабилов е най-младият от тях, дори още неженен. Пък и в административната йерархия е последен – д-р Стоянов е главен лекар в Разградската окръжна болница, Митев е първи секретар на ОК на БКП, д-р Игнатов е министър на здравеопазването. В екипа на младия изследовател му трябват още двама лекари, пет медицински сестри, двайсетина легла за дообзавеждане на лабораторията. И още много, но засега – това.
„Добре, Кириле – обръща се свойски Живков към своя министър, – преценете колко пари им трябват и тука до един месец нещата да тръгнат”. И вече към своя подчинен по партийна линия: „И ей, Бончо, да се обаждаш. Редовно”.
Нещата се уреждат безпроблемно: д-р Жабилов и екипът му получават необходимото, ИНРА дава авторско свидетелство, направени са патентни заявки в развити страни като Швейцария, Франция, Германия, Великобритания, Япония, САЩ. И все по инициатива и намесата на първия секретар на ЦК. После ги привиква отново при себе си и настоятелно пита: „Жътвата я прибрахме, ами с вашата жътва какво става?”
Пак срещи, пак доклади, пак нови указания. „Ние тука мислихме и решихме – започва Живков, – че тая работа трябва да продължи. Обаче да не се шуми! Защото това си е държавна ценност. Кротко, тихо, каквото зависи от нас, ще го направим. Знаем, че това е началото, че това не е крайният продукт, но ще се помъчим от това, което го инжектирате, да стане лекарство”.
Не може да се отрече желанието и амбицията на Т. Живков за България да се говори като за страната чудо. В мечтите си той я вижда като страна с огромен научен потенциал. Лично той, твърди дългогодишният му сътрудник Димитър Петров, „водеше на отчет няколко лаборатории, гласуваше им средства и внимание”. Особено по отношение на Центъра за биогенни стимулатори и д-р Хари Жабилов, който работи по откриване на лекарство против рака. И а-ха да смаем света.
Като никога вторият етаж в сградата на ЦК е оживен – пред заседателната зала са допуснати журналисти от централните вестници, радиото, телевизията, БТА и кинохрониката.
„Е, другари, вече сме пред исторически момент в световната медицина и наука – с особено приповдигнато настроение започва Живков. – Настоящото заседание на Политбюро ще бъде наистина историческо. Събрали сме се да утвърдим лекарство срещу рака, да дадем път на един чакан от десетилетия препарат...”
Д-р Жабилов от Разград е приготвил серум от ракова тъкан, получил е и имунни тела. Резултатите, постигнати чрез проби над животни и хора, са добри. Поради това фармацевтичният завод е произвел пробна серия таблетни форми. Чака се само Политбюро да утвърди лекарството и новината да разтърси света.
Но защо висшето партийно ръководство? Въпросът, разбира се, е реторичен и поканените в заседателната зала специалисти в здравното дело не очакват отговор. Все пак нали са поканени и тук могат да изкажат мнението си.
„Е, имате думата, другари – подканя ги Живков. – Но да сме наясно: нямаме време и не са нужни много приказки. Откритието е факт!”
Министър д-р Кирил Игнатов, като най-старши от поканените медици, излага становището на своето ведомство: липсват клинични изпитания и доказани резултати; направените изследвания не са осъществени в специализирани здравни заведения; резултатите са недостатъчни и не са потвърдени чрез протоколи и анализи... И министърът предлага: да не се избързва със съобщение за откриване на лекарството.
Верен на стила си, Живков грубо го прекъсва: „Не се учудвам, другарю Игнатов, че здравната ни наука и цялото ни здравеопазване е на такова дередже. Да не бързаме, да видим, да огледаме, да се ослушаме, да изчакаме да се раздвижат ленивите мозъци... Ето! – той вдига рязко неголяма опаковка. – Лекарството против рак е вече произведено! И на това ли не вярвате? Какво мислите вие и вашето министерство е ясно. Да чуем останалите”.
Поканата е към изтъкнатите наши специалисти проф. Любомир Желязков, директор на НИХФИ, проф. Анчев, директор на Онкологичния институт, Ангел Киров, директор на „Фармахим”, и другите специалисти.
Подкрепил становището на Министерството на народното здраве, проф. Анчев нагнетява още повече обстановката. Изнервеният Живков бърза да го атакува: „Ясно! Разбрано! С такива учени ще тъпчем на едно място и ще стоим на опашката”.
На свой ред д-р Жабилов става и защитава „откритието” си. Това окуражава Живков и останалите членове на Политбюро. Повечето от тях застават на страната на откривателя и намерението на Живков е да утвърди лекарството. Всяко изчакване ще позволи да бъдем изпреварени от други страни, където също се работи в борбата срещу рака. Затова още днес, още сега трябва да се обяви сензацията. И преди Живков да каже „нали така решихме, другари”, Митко Григоров застава зад становището на министъра. Подкрепя го и Начо Папазов с думите: „Да не се избързва”.
Разгневен докрай, този път от двамата членове на Политбюро, Живков не удържа гнева си и спрямо тях: „Вие разбрахте ли за какво става дума бе, другари? Ето го лекарството! Какво повече умувате?!”
Без да забравя къде се намира и на кого опонира, проф. Анчев повторно се намесва: „Това е експериментална серия, другарю Живков. За съжаление още непроверена в практиката. – И вече укорително: – Чудно ми е, че заводът произвежда препарат без нужната доказателственост. Така се упражнява натиск върху науката. Смятам, че са нарушени важни принципи...”
Несвикнал да му се противоречи, първият секретар на ЦК бърза да приключва: „Предлагам да приемем решение за утвърждаване на лекарството. Не бива да се отказваме от откритието. Ние затова сме Политбюро – да пресечем и да премахнем всякакъв бюрократизъм, да избием от главите на „учените” завистта, егоизма, да разкрепостим хората, които се стремят към новото, към открития”.
Получава се раздвижване и от двете страни на заседателната маса.
– Не виждам как ще се осигури серийно производство!
– Важното е да имаме патент.
– Откъде ще се вземе суровината?
– Ще я внесем от Европа и Америка.
– Но това ще оскъпи лекарството и то ще стигне до 10 долара.
Директорът на Онкологичния институт отново настоява да не се избързва, да се състави комисия, която да проследи въздействието на лекарството в различни здравни заведения.
„Специалисти! – процежда през зъби Живков. – Добре, да се състави комисия. Проф. Желязков да я оглави!...”
Закрива заседанието и се нахвърля грубо към своите опоненти, попречили на човечеството „да скланя глава в знак на признателност” пред малка България.

Из „Тодор Живков. Мит и истина”

Книгата можете да поръчате тук!