Тъкмо нацията видя, че има едни българи, които заедно могат повече – и ние прецакахме панаира

Двайсет и пет години след излъчването на първия брой на култовото студентско предаване „Ку-Ку” част от неговите създатели (кръчмари, кореспонденти, бизнесдами, асистенти, поети, пиари, актьори, адвокати, режисьори, управители, брокери, сценаристи, продуценти, психолози, депутати и водолази) разказват за тогавашните си идеи, младежките си пориви и емоции; спомнят си както силните моменти на предаването, така и огорченията и разочарованията. Георги Крумов е систематизирал този океан от нагласи и емоции и го е събрал в книгата „Ние сме Ку-Ку”. Предлагаме ви спомените за работата в предаването на Август Попов и Бойко Василев.

АВГУСТ ПОПОВ

Пием, пеем, пушим, дамаджани сушим!

В „Ку-Ку” попаднах чрез Владо Въргала. Решихме да правим скечове заедно. В предаването съм бил не само актьор. Може да се каже, че аз сънувах „Ку-Ку” ООД, сънувах фирмата, мегаполиса. Отидох в офиса и споделих, че съм сънувал това нещо. И заедно с един мой приятел направихме „Ку-Ку” цигари, „Ку-Ку” вафли и т.н., като всичко мина през фирмата и естествено, аз останах извън „Ку-Ку” ООД по-късно.

Във фирмата бяха Любен Дилов, Камен, Слави. Слави се включи, като направиха „Ку-Ку” бенд. А пък аз не успях да направя нищо и останах отвън. Не съжалявам за нищо. Съжалявам само, че останах излъган и всички, които бяха в управата на „Ку-Ку” едно време, бяха подставени лица. От БКП, БСП, от младежката организация на БСП и т.н. Нидал откъде дойде, Курумбашев откъде дойде – от младежката организация на БСП, разбира се. Аз бях в предаването през 1993–1994 г., след което се скарахме и аз напуснах. И въобще не съм искал да се връщам. Спомените ми от това скарване са, че Слави Трифонов се разбра нещо с Любен Дилов, аз трябваше да се разбирам с Курумбашев. Тръгнахме на участия с Въргалчето и с Нелито Рангелова и Камен. Това не се хареса на Курумбашев и на останалите хора, които работеха в „Ку-Ку”. И така се скарахме за някакви глупости. Всъщност никой от публиката не желаеше Слави Трифонов да ходи по участия, не го харесваха и затова ние си ходехме с Владо и с Камен. Защо не се скараха с Камен, ами се скараха с мен? Нямам представа.

Ако говорим за моята прословута несериозност по онова време – аз не съм бил на заплата, трябвало е да живея, трябвало е да си плащам наема, така че се занимавах с всичко, което ми беше предоставяно като възможност.

Студентската стачка е нещо, което съм аз. Аз цял живот съм се борил за промяна, много съм я искал, много съм я желал. Искал съм хората да бъдат щастливи, да живеят по друг начин – по-свободни – и да правят това, което искат.

Аз не съм изгорял, продължавам да живея живота си, какъвто и да е той – добър, лош, справедлив, несправедлив, успешен, неуспешен – това е моят живот, това е твоят живот, това е неговият живот. Всеки си го живее, както може. Бизнесът винаги е бил безкомпромисен, той не търпи такива хора като мен. Затова съм навън. Тогава сякаш имах някакви мечти, които сега ми се струват вече никакви. И сега си говорим с тези хора, с които се скарахме тогава, само че вече пътищата са различни. Нещата, които въобще някога са ни свързвали, вече не съществуват, няма го приятелството. Аз продължавам да бъда приятел на Владо, даже не приятел, брат на Владо. И това сякаш ми е достатъчно. Продължаваме напред и правим някакви неща. „Ку-Ку” беше идеология. Нямаше пари, но имаше другарство, взаимно си помагахме. Имаше атмосфера и бяхме сърцати. По-късно пари имаше, но аз не съм участвал в тези пари. Аз направих ООД-то, дадох им възможност да се развиват юридически, търговски и т.н., след което те ме изритаха. Като казвам „те”, имам предвид „Ку-Ку” ООД. И спрях да се занимавам с тях. Някои, които бяха в началото, се включиха в ООД-то – Камен беше вътре, Радо Гълъбов (лека му пръст, той почина), Дългия и други хора, които аз даже не познавах, но те са от самото начало и те се включиха, а аз останах отвън. Аз съм измислил как да изкарват пари, но както и да е, не ми се връща назад.

И общо взето всичко е въпрос на време. Времето лекува и добрите, и лошите неща.

Дали оставам ку-ку донякъде? Ку-ку за мен е кукувица, а кукувицата е птица, която мъти в чужди гнезда. Аз тук се чувствам кукувица. България не е моето място. Аз живея половината от годината в Италия. Не намирам нищо хубаво тук.

Вече не мога да предам на хората след мен част от онова хубаво усещане за „Ку-Ку”, остарях и нищо не искам да предавам. Ако някой иска нещо да вземе, аз съм отворен – да си взема. Сега усещането да съм любимец на публиката го намирам в театъра. Играя театър и като изляза на сцената, ми пляскат две-три минути. Аз излизам, публиката ми пляска и тогава започвам да играя. Сега усещам това – 25 години по-късно. Не си давам зор за нищо. Не правя нищо, което не желая да правя. Ако на някой му липсва моето присъствие, аз ще му го дам. Но въобще не боледувам от тази простотия на всяка цена да умра като Майкъл Джексън или като Гунди. Както Слави Трифонов едно време говореше – в един самолет летим, него го е страх и той ме държи за ръката и ми вика „ще умрем като Гунди и Котков”. Кой е Гунди, къде е Слави, кой съм аз, Котков ли съм? Такива едни трепети в самолета. Шубето е голям страх.

И преди съм бил мющерия, база. Аз и сега събирам много хора в моята кръчмичка, говорим си глупости, обменяме мнения, знания, натрупан опит и в крайна сметка стигаме до едно и също мнение, че всичко е... Просто аз се чувствам излъган. Осъзнавам, че моят живот мина в една голяма лъжа. За всеки усещането и спомените за „Ку-Ку” са различни. Аз се чувствам излъган, чувствам се много излъган. Защото популярността, която ми даде телевизията, след това трябваше да я покривам с нещо. Телевизията е хубаво нещо, хората те познават, радват ти се, но същевременно се чудиш как да сколасаш, как да вържеш двата края, да можеш да живееш. Какво от това, че съм популярен. Навсякъде, когато хората станат популярни, популярността им се връзва с някакъв материален еквивалент. Тук не беше така. И досега сме такива. Били сме продуценти с Владо, но инфлацията 1996–1997 година ни изяде 200–300 хиляди долара. Всичко, което спечелихме, инфлацията го открадна. Тя ни излъга. И на всичкото отгоре сложиха Жан Виденов като виновник за тази инфлация. А той въобще не е такъв човек – едно младо момче, което беше суперготино, а те го сложиха на тази позиция. Глупости на търкалета. Всичко е една голяма измама. Всичко е една голяма лъжа.

Всички говорят за моята несериозност – как не съм бил ходил на някакви... Чакай, бе, аз съм отишъл идеологически в този формат. За мен свободата е идеология, а не да ходя да се правя на актьор. Аз актьорлъка го разбирам в театъра. Аз не го разбирам в някакво телевизионно предаване. Много хора започнаха оттам. И аз започнах оттам. Всички започнахме оттам. Но ето, като влязох в театъра, всичко си личи, всичко е видимо. Влизаш в театъра и се вижда кой си, какъв си, що си и т.н. Плюс това аз не съм обвързан с никакви партии. Да, бях в една партия – БСП-курви – но това е една друга работа, тя не просъществува много дълго време.

Това е, спомените ми не са хубави.

БОЙКО ВАСИЛЕВ

Почтеност и любопитство!

„Ку-Ку” е единствената работа, която съм спечелил след конкурс. Само дето не знам дали може да се нарече „работа” нещо, за което не се вземаше дори хонорар, а се работеше на гол ентусиазъм и напълно безплатно.

Конкурсът се проведе някъде през 1992-ра във Факултета по журналистика. Странно, но аз, който помня доста, не помня подробности. Само помня, че много преди това се чувствах като част от екипа, но конкурсът узакони това положение. Бях на 22, студент по журналистика.

Да не забравя, моето първо съприкосновение с „Ку-Ку” беше от гледна точка на конкуренцията. Преди това бях водещ на четири издания на „Формула 5”, която също беше в забавния жанр и трябваше един вид да се състезава с „Ку-Ку”. Сравнително бързо разбрах, че е безсмислено – и дори природната ми склонност да се захващам за пропаднали каузи ми изневери. „Ку-Ку” очароваше и хипнотизираше всички, които тогава се занимаваха с телевизия.

За моето поколение „Ку-Ку” беше нещо като Световния океан. Не можеше да го подминеш. Накъдето и да тръгнеш, трябваше да минеш през него, да станеш част от него. Затова „Ку-Ку” е свързано с толкова много хора; беше неприлично да имаш някаква амбиция в публичната дейност и да не минеш през предаването.

Останах сравнително малко: година и нещо. В „Ку-Ку” бях репортер, редактор и дори един път актьор. Всъщност, тъкмо актьорското ми изпълнение ме наведе на въпроса трябва ли да остана. Играехме пародиен скеч за МВР и тогавашния министър някъде около тоалетната на „Кристал”. По същото време работех и като репортер в „По света и у нас” – и се наложи буквално на следващия ден да интервюирам същия министър. Беше абсурдно – и възможно единствено тогава, в онези шашави времена. Но седнах, помислих – и избрах „сериозното”. Лаская се да мисля обаче, че си останах малко ку-ку и досега.

Безспорно най-силният ми момент това е историята с Нубия, на която бях автор и задкадров „диригент”. Хрумна ми покрай една от сериите на „На всеки километър”, където Нубия беше арабска държава: там ЦРУ трябваше да организира преврат в деня „Папагалска човка”. Ролята на „нубийци” помолих да играят двама африканци от моя курс – Джедонге от Чад и Дарлингтън от Зимбабве; Евтим Милошев ги направляваше, скрит в храстите около парламента. Те трябваше да питат произволно избрани български депутати за отношенията между България и измислената държава Нубия. Справиха се чудесно и тримата. От двама депутати се хванаха двама: 100 %. За нас бе много важно да има по един отляво и отдясно. Десният се прочу много, кръстиха го „Нубиеца”. А Дарлингтън се върна у дома с касетата под мишница, след като дълго се беше хвалил, че е от „Нубия”.

От този случай няколко неща останаха „зад кадър”. Имаше опит извън БНТ предаването да бъде спряно, но продуцентът Петър Курумбашев устиска. После някой открадна рулона и продължението никога не видя бял свят, а там имаше големи майтапи, като въпросите: „Нубия остана последната социалистическа държава в Африка. По кой път ще ни посъветвате да поемем?” (към БСП) и „У нас в Нубия декомунизацията върви бавно. Дайте съвет!” (към СДС). Спомням си, че тези изящни формулировки бяха дело на Любо Дилов. Жалко, че не можаха да се излъчат.

И накрая вестниците описаха едно невероятно продължение. От Букурещ дойдоха судански дипломати (тогава в София още нямаше суданско посолство), защото някой им казал, че в България се е образувала сепаратистка група да цепи Судан: все пак историческата Нубия е там. От МВнР ги успокоили: „Това е студентско предаване, недейте, успокойте се”. Да, ама петнайсетина години по-късно Судан наистина се разцепи. На „Ку-Ку” ли го дължимjQuery19104282702470663935_1453465774487?

И още нещо си спомням. Като репортер на „Ку-Ку” направих пародийно интервю с Велислава Дърева, тогава депутат. Накарах й се, без да й дам думата, а тя напираше да си я вземе. Накрая я смъмрих:

„Мълчите! Ама ще мълчите, като сте виновна”. Така исках да осмея една журналистика, която слуша само себе си. За жалост и тук излязох лош пророк. Тази журналистика тържествува днес и духът на „Ку-Ку” не можа да я спре.

Спомням си безкрайните нощни монтажи, но преди всичко невероятния хаос на редколегиите. Никога преди и никога след това телевизия не се е правила в такъв благодатен и безумен безпорядък. Това беше първичният бульон на демокрацията. Цяло чудо бе, че сработваше.

Имаше и едно нещо, което не направихме. Бяхме замислили с Дилов пародиен митинг против аборта. Използвахме пенсионерски митинг (което, признавам, не беше много готино), а Ути Бъчваров обикаляше с един микрофон и ревеше: „Кажете ДОЛУ!”. Горките хорица крещяха, а ние надничахме иззад гърбовете им с плакати като „Долу аборта!”, „Убийци в бели престилки!” и „Спрете кюртажа на нацията!”. Когато се усетиха, стана страшно… Но после материалът се оказа дефектен.

Ако някой опише нестаналите идеи в „Ку-Ку”, ще се получи каталог на най-невероятните телевизионни хрумвания. Бяхме като някакви хипита от края на 60-те: мисля, че наистина опитахме всичко.

„Ку-Ку” беше невероятна школа за това да изпиташ границите на телевизията. Там научавахме какво може и какво не може да се направи (това, което можеше, ние го направихме). Беше нещо средно между лаборатория и гилотина за идеи. И тъй като сме склонни да подценяваме второто, нека кажа и това: за всеки телевизионер е важно да научи сравнително рано какво НЕ може да се направи по телевизията. Защото иначе ще остане във вечен професионален пубертет.

Предаването не ми взе нищо, ако не смятаме огромното изгубено време, но кой ти брои часовете на 20 години? Съжалявам само, че форматът умря рано. А той беше наистина уникален: не просто за България, а за целия телевизионен свят. Но всяко нещо с времето си. „Ку-Ку” беше част от романтичната епоха на телевизията в България. Тя никога няма да се повтори.

Огорчих се и от това, че доста хора от екипа на „Ку-Ку” се скараха завинаги. Аз не вярвам в поколенческите проекти, но все пак по-добре да не се бяхме карали толкова. Не дадохме добър пример. Тъкмо нацията видя, че има едни българи, които заедно могат повече – и ние прецакахме панаира. Той можеше да оцелее ако не като тяло, то поне като дух.

Продължавам и днес да съм ку-ку, но не искам да се хваля излишно. Защото да си ку-ку не означава само да имаш нестандартни идеи. Означава да правиш колективно и безплатно неща, които другите правят индивидуално и за много пари. А първото в България е доста по-рядко от второто.

Дали правя метранпаж днес? Ето, виждате ли какво означава да остарееш? Никой вече не може да разбере вицовете, на които си се смял. Защото днес метранпажи вече няма; тази професия изчезна – и днес вестниците, преди съвсем да изчезнат, вече се връзват от компютърни програми, а не от метранпажи и линотипери.

Аз обаче правя метранпаж. И това не е свързано с някакви чудновати сексуални практики, а с желанието да провокирам две неща: удивителната способност на българина да се изказва за неща, които не разбира – и то от срам да не го помислят за прост – и особеното звучене на чуждите думи в българския език. Навремето и лизинг ни звучеше неприлично, докато не се наложи наистина да го правим.

И въобще крайно време е да си признаем нещата, които не знаем и не можем. Метранпажът и Нубия бяха ранен призив за това. 25 години по-късно резултат няма.

Вече казах: „Ку-Ку” беше начинание велико като творчески потенциал, но доста крехко като бизнес модел. Българите не си падаме нито по шантавата, нито по колективната, а още по-малко по безплатната работа; а „Ку-Ку” беше тези три работи в едно.

Но въпреки това съветвам и сина си, и другите млади: не бързай с големите кинти. Първо изгради душата си, после я продавай.

От тази гледна точка „Ку-Ку” беше грандиозен експеримент, зареден със собствената си гибел. Неговите питомци бяха обречени на успех; цената на успеха беше убийството на предаването майка. Горд съм, че участвах в легендата. Но не се сърдя, че тя поведе много от нас по утъпканите коловози на комерса, където има предписания, закони, телевизионни „Библии”, точни разписания и гаранция за рейтингов успех. И едното, и другото имаха своето време, а ние имахме шанс да живеем и в двете времена. Затова носим отговорността да разкажем за тях.

Из „Ние сме Ку-Ку”

Книгата можете да поръчате тук!