Росица Борджиева: С Марио - бащата на сина ми, животът ми бе любовна приказка без хепиенд

Певицата научи
италианки да пеят
“Полегнала е
Тодора!”

Росица Борджиева, която пееше “Мила ваканция, пазя те, имам те в спомени”, доста се загуби от българския музикален хоризонт, защото от четвърт век живее и работи в Италия. Преди това изминават 17 интензивни години, през които тя е солист в представителния ансамбъл при Главно управление на Строителни войски (ГУСВ), печели десетки награди у нас и в чужбина, между които второ място на “Златният Орфей” през 1976 г., първа – в Сочи (1977 г.), а в конкурса “Песни за морето” в Рощок, Германия (1981 г.) – трета награда и награда на публиката. За съжаление, преминава и през голяма житейска драма.

- Г-жо Борджиева, земята здраво се тресе в Италия напоследък. Вие как сте, далече ли сте от земетресенията?

- Винаги съм изпитвала истинско съчувствие към пострадалите от земетресения по света, когато гледам новините, но когато земята се люлее със страшна сила- 6,4 и 6,5 по Рихтер три пъти само за една седмица, и то на стотина километра от моя дом в Сита ди Кастело, в провинция Перуджа, ме обзема наистина страх. Но си казвам: “Както Бог реши!”. Най-страшното е, че когато майката природа се разгневи, тя те връхлита неочаквано и ти не можеш да реагираш правилно, защото нямаш време и избор. За щастие, няма засегнати мои близки хора от разрушителните земетресения в Италия, но впечатлява огромната солидарност между хората, за броени минути се събраха пари, храна, вода и дрехи за нуждаещите се. Италия боледува- земетресенията, от една страна, а от друга - всекидневното нашествие на емигранти. Много приятели от България и други държави се интересуват дали съм добре.

- Разбирам притесненията ви, имате бебе в семейството.

- Много съм

щастлива, че

станах баба

Синът ми Юлиян и съпругата му Мария, тя е рускиня, станаха родители на много сладко момченце Марио. Бебето се роди в Италия, но в момента те живеят в Москва.

- Кариерата ви вървеше добре, имахте 7 дългосвирещи плочи, защо напуснахте България в зората на демокрацията?

- Не бях разочарована от България, аз обичам отечеството си! Никога не съм смятала да се откъсвам от феновете си, но обстоятелствата го наложиха. Заминахме със съпруга ми през 1992 г., като реагирахме на промени в работата ни- той напусна балет “Арабеск”, а аз - Ансамбъла на Строителни войски, където бях солистка 17 години. Имахме нужда от промяна и искахме да работим заедно на място, което и двамата харесвахме много - Италия. Аз съм адаптивен човек, не беше трудно да се приспособя към италианския начин на живот. Най-важното е да научиш добре езика, нравите, законите, където и да си, за да се приспособиш, а самите италианци са много слънчеви хора. Работех с оркестър, когато от най-голямата музикална школа ме поканиха за преподавател. Това беше нещо ново за мен и бях любопитна да опитам. С оркестъра работата беше забавна, удовлетворяваща, доходна, но и свързана с много пътувания и отдалечаване от къщи. Посъветва ме и съпругът ми- да опитам. Още в началото установих, че моят професионализъм на певица не стигаше и започнах да се образовам в педагогическата област. Доста научих и от книгата на Мария Монтесори.

- Очевидно имате талант за преподавател. Как успяхте да накарате тези млади италианки да пеят на български “Полегнала е Тодора”, и то на три гласа?

- Обичам народната музика и няма концерт, където да не изпея поне една народна песен акапелно (без музикален съпровод - б.а.). С децата често разговаряме за моята родина и те са любопитни да научат повече. Освен за Балкана и морето реших да ги науча и на българска песен. Избрах “Полегнала е Тодора” на големия Филип Кутев. Песента аранжира моят приятел и колега Ивайло Терзиев, който е басист и композитор. С него през 1992 г. дойдохме да работим в Италия. Учениците ми са прилежни и работливи, а българския текст изписахме с латински букви. Видеото с песента се радва на успех, има доста гледания.

Работата с деца ми носи огромна радост. Моите ученици са не само италианци, но и от други държави - Англия, Русия, Албания, Перу и др.

- Хитът ви “Зимна ваканция” стана на 30 години. Как се получи?

- Трябва да се върна в далечната 1986 г. Записвах дългосвиреща плоча и се обърнах за песен към Тончо Русев. Имах привилегията да го познавам лично, защото бях участвала в записи на негови песни. “Зимна ваканция” беше едната от двете песни, които той ми предложи. Другата е “Улица” - пак по текст на Петя Дубарова. Честно казано, на първо прослуване имах резерва към “Зимна ваканция”. Стори ми се семпличка, защото в този период от моето развитие се стрямях към по-сложни песни, с по-широк диапазон. Но Тончо ме убеди, че тази песен ще ми донесе успех и не сгреши. За добрата реализация спомогна и интересният аранжимент на Иван Кутиков. Но с песните на Тончо е така- стават шлагери. Интересно е, че с него сме родени на 20 април и всеки път на моя рожден ден си спомням за него с благодарност.

- Това ли е песента, която ви направи звезда за една нощ?

- Може да се приеме, но зад израза “Стана звезда за една нощ” стои неимоверно голям труд, за да израснеш професионално. Звучи тривиално, но пея от малка.

Когато баба Станка

ме заведе в

музикалната школа

“Ангел Кънчев”

в родния ми град Русе, ме определиха като много музикално дете. Родителите ми веднага ми купиха акордеон, много красив, 40 баса, и започнах уроци по солфеж. Учителката ми по акордеон - другарката Кочева, беше спокойна и обаятелна жена, от която научих много и винаги си спомням с любов. После започнах в хора към Дома на пионерите и въобще бях дете, което обичаше музиката и тя ми носеше успехи. Но нашите много настояваха да имам и сериозно образование. Затова записах Икономическия техникум, но и там продължих с музиката като солистка на състав “Северно сияние” с ръководител Вили Икономов. На популярния по онова време самодеен конкурс “Тракийска лира” взехме 3-о място като група, а аз - първо за солист. При последната ни среща с Вили той ме попита: “Помниш ли кой ти връчи награда?”. Не, признах аз. “Йосиф Цанков!” Изпитах истинско щастие, че съм се докоснала до толкова голям музикант. Така се ядосах, че не съм обърнала внимание на този факт тогава, но единственото, за което мислех на сцената, беше как ще се представя.

- “Зимна ваканция” ви срещна и с голямата ви любов - съпруга ви Марио. Докато вие я пеехте на сцената на “Мелодия на годината” във Велико Търново, той танцуваше с балет “Арабеск”.

- Марио - бащата на сина ми, човекът, с когото създадохме семейство, човекът, когото обичах, не съм се старала да го избирам, сърцето ми проговори, когато го срещнах. Беше действително

любовна приказка

без хепиенд

Съдбата го изненада с коварна болест на 38 години, за която не намерихме лек. Двамата бяхме денонощно заедно и след него остана огромна празнота! Почивай в мир, Марио, amore mio!

- Това ли е най-трудният момент в живота ви?

- Трудните моменти в живота ми свързам със загубата на най-близките ми хора- Марио, мама, тати. Опитах се да реагирам на мъката, а после времето ми помагаше, намалявайки малко по малко болката. Животът ме научи да не правя предварителни планове. Предпочитам да се радвам на добро здраве, близките ми хора да са живи и здрави и да продължавам спокойно, доколкото е възможно, житейския си път.

- Как се обича жена, свикнала да бъде сама?

- Интересен въпрос, но никога не съм се замисляла върху това. Аз работя толкова много с хора, че обичам да се усамотявам. Не се страхувам от самотата. Дълги години съм сама и ако един ден имам отново мъж до себе си, мисля, че е най-разумно човек да ме приеме такава, каквато съм.