Цензурират мемоарите на Цола Драгойчева заради Югославия

Изземват от книжарниците
     стихосбирка на Венко Марковски

Няма друг човек в България, който така добре да познава българското писателско племе като Валентин Караманчев. От 1956 до 1990 г. с малки прекъсвания той отговаря за книгоиздаването у нас. Бил е директор на издателство “Народна младеж”, директор на “Партиздат”, генерален директор на ДСО “Книгоиздаване” и председател на ДТСО “Българска книга и печат”.

Наскоро г-н Караманчев издаде книгата си “Патила и страдалчества на книги и люде”. В този разговор се съгласи да разкаже още за страстите и неволите на творците на българското слово, за техните ежби и амбиции кой, как и с какво да влезе в Историята.

- Колко години ръководихте книгоиздаването в България, г-н Караманчев, което при социализма беше под шапката на различни стопански и творчески обединения, но винаги под строгия поглед на ЦК на БКП?

- Животът ми премина от работа във вестник в работа в издателство, пак във вестник и пак в издателство. Общо към 40 години вестникарлък и книгоиздаване. Никъде не отидох на работа по свой избор,

бях все

номенклатурен кадър

Като камък, който тежи, където го пуснат.

- Колко книги бяха спрени за печат през времето на вашето управление?

- Не може да се каже, че са спрени от печат. Нямаше система... Имаше предварителна координация. Като реши едно издателство да издаде дадена книга, пуска бланка. Има двама души, които виждат има ли такава книга...

- Която може да разсърди някого от висшите другари?

- ... Не, не, не. Как ще познаеш дали ще разсърди някого. Тя идва при нас като заглавие. Примерно издателство “Отечествен фронт” ще издаде “Нонкината любов” от Ивайло Петров. Първата им работа е да видят дали тя не е заявена и в друго издателство. Ако видят автор, в когото имат някакво съмнение, могат да поискат книгата му да бъде предварително рецензирана. Това е, нямаше друга система за предварителен контрол. Тематичната координация следеше издателствата какво подготвят за отпечатване и през коя година. Всяко издателство обсъждаше плановете и издаваше брошури с техния списък.

- Но все пак е имало спрени книги. Ето класическия случай с “Люти чушки” на Радой Ралин...

- За някои книги и аз не мога да кажа защо са спрени или са имали проблеми. Например за една книга на най-големия приятел на Тодор Живков - поета Венко Марковски. Става дума за стихосбирката му “Помни”. Марковски имаше двама големи поклонници у нас. Единият беше Димитър Райков - първи заместник на Комитета по печата, заслужил човек в нашата сфера. Другият - Димитър Димитров, зав.-отдел “Пропаганда” на ЦК на БКП. И двамата бяха малко вманиачени поклонници на Венко Марковски. И решават да му направят приятелски жест, да го изненадат с тази стихосбирка.

- Това как може да стане без вашата координация?

- Те решават да не вдигат много шум, да не занимават никого. Няколко пъти ходят до дома на Марковски в Банкя. Нашите хора обаче научават това и ми казват. Питам ги двамата защо правят това, защо не си пуснат координацията. “Това не е твоя работа”, казват ми. Ами да си трошат главата. Книгата излезе, това все пак е Венко Марковски. Един ден при мен идва Вълчо Киров, зам.-завеждащ отдел “Средства за масова информация” в ЦК на БКП. И ми казва, че с коли на ЦК, с инструктори и други хора събирали от всички софийски книжарници стихосбирката “Помни”. Викам му: “Айде и вие да свършите някаква черна работа...” Само две бройки били купени.

- И защо е цялата тази дандания?

- Това беше във време, когато България се опитваше да подобри отношенията си с Югославия. И много се следеше да не излизат книги и публикации в пресата, които могат да раздразнят югославското ръководство. Имаше много заседания в ЦК, на които събираха главни редактори и ръководители на средствата за масова информация и казваха: трябва да внимавате, не бива да пречите.

На едно заседание ни извикаха в много тесен състав, лично по поръчение на Живков. Водеше го Борис Велчев (вторият човек в БКП - бел. ред.) И каза - щом не разбирате от дума, поръчано ми е да ви кажа, че въвеждаме цензура по темата за Югославия. Нищо няма да допускате за печат, което може да ги подразни и да ни пречи в този момент!

Разбирате ли?

Въвеждаме цензура!

Но Димитров и Райков ги нямаше на това заседание и книгата на Венко Марковски излезе. Аз не съм я виждал тогава, чак през 1997 г. книгоиздателят Христо Георгиев откри едната бройка от нея в библиотеката на Сандански, а другата в местното училище. Само две бройки продадени от целия тираж. Виждате ли какви неща прави животът. Та нямаше такава система за цензура. Нещата си се решаваха в издателствата, в отделите за координацията.

- Значи цензурата се е наричала координация?

- Да, координация се казваше, но не беше цензура. А друга цензура нямаше. Преди десетина дни гледах едно предаване по БНТ за проф. Николай Генчев за книгата му. Проф. Генчев беше любимец на издателствата. И ако идваха някои проблеми, те идваха от неговите колеги историците. А те често пъти бяха рецензенти в съответните издателства.

Веднъж в печатницата ни Варна виждам едно пал, наметнато с платнище и завързано отдолу. Питам какво е. “Това е една книга на издателство “Наука и изкуство” от Николай Генчев. Книгата беше за културните връзки между България и Русия през ХIХ век. (Става дума за книгата на проф. Николай Генчев “Българо-руски културни общувания през Възраждането”, излязла през 1975 г. - бел. ред.)

Служител на ДС във Варна казал на директорката да завият книгата и да не я изнасят. Тя беше напечатана, но страниците не бяха събрани в книжно тяло. Взех по една кола и ги пратих на Ганка Славчева, директор на издателство “Наука и изкуство”. “Ганке, какъв проблем имате с книгата на проф. Генчев?” “Знаем, че имало някакви претенции към нея от “високо място”. Бяха намерили вътре някакви пасажи, неудобни за “българо-съветската дружба”. После са ги махнали и книгата излезе. Та и от такъв род проблеми имаше в книгоиздаването.

- В книгата си пишете малко каламбурно кога цензурата е лепа и кога не е лепа...

- Да, лепа - от старата хубава дума за хубава, гиздава. И давам пример как не е лепа за едно стихотворение на Венко Марковски за санстефанските граници на България, което раздразнило високопоставени югославски другари. И как беше лепа, когато трябваше да цензурираме мемоарите на Цола Драгойчева, за да не разгневим югославските другари. Десет години след първото издание на мемоарите на Драгойчева, които бяха посрещнати с голям интерес, тя ги предложи за преиздаване.

Вика ме помощникът

на Живков

Нико Яхиел:

“Слушай сега. Ще ги преиздадете, ама главата за срещите на Цола Драгойчева със Светозар Вукманович-Темпо ще ви я дадем редактирана от нас. (Темпо е югославски комунист, партизанин и политик - бел. ред.). Това го знаеш само ти. Как ще се оправдаваш пред Цола Драгойчева, си е твоя работа...”

Цола ме вика и започва да ме ругае, че бавя отпечатването на мемоарите й. Ама аз съм куражлия, защото знам, че нищо не може да ми направи. Оправдавам се, че забавяме мемоарите й, понеже спешно печатаме материалите за партийната учебна година.

- Помощник на Цола Драгойчева тогава беше Стефан Желев, с неговата съпруга работих във в. “Поглед”. Той как реагира на всичко това?

- Изглежда, и той знаеше за пригаждането на книгата към развитието на българо-югославските отношения и е бил посветен в “заговора” срещу легендарната конспираторка от борбата срещу фашизма.

Помня, че тогава Цола Драгойчева извади от бюрото си голяма луксозна кутия с шоколадови бонбони. Отвори я й каза: “Стефане, да се почерпим ние с тебе, защото сме си свършили работата. Директора ще почерпим, когато свърши и той своята...” Преглътнах си слюнката и си тръгнах.

В следващ брой

Кои бяха най-тиражните писатели и кои вземаха най-големите хонорари

Венко Марковски с внуците си Игор (вляво) и Вени