Жалната съдба на поборниците за свобода

Унизени, гладни и бездомни  в майка България

Героика и унижение се срещат в историята на нашето поборничество. Подвизите са в борбата за свобода, срамните епизоди са в свободна България.

Властниците винаги са гледали да се измъкнат тънко от задълженията към ветераните и техните семейства. Подхвърлят им мизерни пенсии, оставят ги без покрив. Най-страшни обаче са обидите!

Първата е още през ранната 1881 г., когато е извършен държавен преврат. С помощта на военния министър и консерваторите Александър Батенберг сваля либералното правителство и насрочва избори за Велико народно събрание.

То трябва да отмени Търновската конституция и да му гласува извънредни пълномощия за седем години напред. Монархът тръгва на предизборна обиколка…

В Русе впрягат

опълченци

в княжеския файтон

Първо идеята е конете да се заместят с турски пехливани. “Хайде!”, командва ги Стоил Попов, водач на местните консерватори.

“От един път 10-15 въжета се източиха като смоци изпод гайтанлиите аби, намятаха ги на вратовете си и се впуснаха да зимват хляба на четвероножните животни, да ги изместят из хамутите и да турят себе си на тяхно място”, хроникира Захари Стоянов.

Прекаленото старание на чалмите смущава гражданството. Няма ли да се намери достоен българин да уважи коронованата особа, тегне въпрос във въздуха.

Стоил се приближава до един опълченец, който държи националния трикольор.

“Гецо, остави байряка настрана и поведи момчетата да направят една чест на Негово височество!”, нарежда той и дърпа знамето от ръцете му.

Хамлетовски

терзания разпъват

шипченския герой

Той наистина се е борил, за да види български княз в отечеството си, но пък му е неловко да стане добитък. Що да стори, пита се Гецо и нервно рови в брадата си.

“Гецо, не се май, братко, недей остава само турците да препоръчват себе си, че са верни поданици. Гецо, пропадна Русчукът!”, пали се Стоил.

Най-подир в поборника нещо се прекършва и той тръгва към княжеския кортеж. “Един турчин метна на врата му едно въже, а друг му подава примката да си пъхне вътре главата. Два пъти я пъха той и вади, защото дългата му брада се заплиташе на въжетата”, описва драмата Захари.

Още няколко опълченци се впрягат до Гецо. Всички дружно стягат мускули, изпъват жили, файтонът отлепя и потегля през града.

След резила на Гецо лепват прякора Княжеския кон, но Лефтер Михайлов е по-зле.

Той е кавалер

на Георгиевски кръст

за храброст

и добиче във файтона, оставено на празна ясла. “Никаква пенсия не е получавал досега”, отбелязва вестник “Юнак” през 1898 г.

Не е само Лефтер! Вехтият войвода Илю Марков праща депеша до Народното събрание. “Като че ли дългогодишните ми борби, мъки и страдания, придружени с непрестанни преследвания и гонения от турците, не са се още свършили”, възмущава се той и описва дереджето си. Тялото му е осакатено от куршуми и ятагани, не може да си движи ръцете, жена му е прикована на легло.

“Като че ли всичко това не беше достатъчно, та от 1 юли 1896 г. Пенсионната комисия ми отне половината от кървавата ми 200 лева месечна пенсия!”, завършва поборникът за свобода.

Панайот Хитов

и Филип Тотю

също са с орязани

пенсии

от 200 на 100 лева.

Вдовицата на Христо Ботев взема 30 лева месечно и охолните депутати отказват да ги вдигнат на 60.

Режат материалната подкрепа на сестрите на Хаджи Димитър и Стефан Караджа. Отнемат подаянието от 50 лева на сестрата на Васил Левски. През 1897 г. Яна Кунчева удря чело пред председателя на парламента:

“Неужели трябва да ми се отнеме възможността да прекарам с облекчение останалите дни от живота си и на стари години да бъда доведена до крайно печално положение - нуждаеща се от насъщните си нужди? Наклонна съм твърдо да вярвам, господин председателю, че ще счетете подобно едно решение за крайно онеправдание на една скромна жена, заслужила на отечеството си.”

Върху документа има резолюция: “Комисията го остави без последствие.”

И братът на Левски

проси помощ

Петър Кунчев, който също се подписва Левски, се сражава като опълченец на Шипка. Тежко ранен, остава инвалид. След Освобождението буквално гладува.

“Никой ме не пита отде се прехранвам, когато не мога и да ходя - оплаква се той на Найден Геров. - Молим Ви, защото ми остана кракът повреден от шипченските битки. Поисках от полицията, за да оставят на хаджи Асан воденицата връз мене, да хвана един воденичар, каквото да мога да се прехраня, но те не дават никакво внимание. Заради това Ви моля като защитник на българските страдалци, молим Ви наредете и нази на някаква работа.”

За своите заслуги към отечеството Петър Левски е назначен старши стражар в Карлово. На тази длъжност през 1881 г. издъхва от туберкулоза.

В Карлово

брулят орехи

По същото време в града на Левски е разлепено следното обявление:

“Предвид на лошото материално положение на възвърналите се карловски опълченци и в знак на признателност за тяхната услуга към отечеството ни, градский съвет им отстъпи орехите на избягалите турци, за да ги обрулят. На всеки опълченец се падат не повече от две дървета, които ще им се определят от градский агент.”

По-късно на поборниците е разрешено да се прехранват с популярния хазарт “Тука има, тука нема…” Тогава трите чашки се разигравали на сергии, наречени “пиянки”.

“Мъчително бе да виждаш стар, с униформа народен опълченец да стои с клюмнала от умора глава при някои от тия маси, които признателното отечество му бе предоставило като награда за самоотвержената му борба”, пише в мемоарите си политикът Димо Казасов.

Съдия-изпълнител

секвестира патриот

През декември 1875 г. врачанският революционен комитет решава да вземе на вересия голямо количество лой и пастърма. Да ги продаде, а парите да вложи в оръжие. Случаят влиза в историята като “Аферата с лойта”.

Поръчител на сделката става Мито Цветков. Стоката е изтъргувана в Крайова на някакъв полски евреин. Приходът е 13 000 франка, 4000 са внесени в касата на Гюргевския комитет, който подготвя Априлското въстание. Купени са пушки и револвери, които обаче не могат да се пренесат през Дунава. С тях е въоръжена част от четата на Христо Ботев.

Патриотът Мито заслужава най-малкото орден, но съдбата му е друга. След Освобождението кредиторите завеждат дело срещу него. Съдия-изпълнител му секвестира къщата с цялото имущество. Клетникът се поболява и умира без време на 37 години.

Само Йорданка

Филаретова

проявява милост

В грозната хроника на поборническите мъки само една жена прави жест на милосърдие. Йорданка Филаретова е вдовица на бележития възрожденски учител Сава Филаретов. Заради високата й култура софиянци я наричали Госпожата.

Филаретова основава благотворителното дружество “Всех скорбящих радост”. Неговата мисия е да построи дом за останалите без подслон и хляб поборници. За целта Госпожата дарява обширен имот край Руския паметник в столицата.

Чисто по нашенски, противници на родолюбивото дело стават собствените й роднини. Уплашени за наследството, те я обявяват за “душевно неуравновесена”. Дарителката обаче представя лекарско удостоверение “за нормалност”.

На 19 септември 1909 г.

вестник “Ден” пише:

“Ние вярваме, че след тия разяснения на въпроса ревностните гонители на “Приюта Филаретов” ще престанат да се грижат толкова много за наследниците на г-жа Филаретова, които - както казахме - са богати хора, и ще оставят госпожата и лицата, с които се е окръжила, да си гледат спокойно работата.”

По волята на благодетелката в имота е построен приют, а по-късно и църква. През социализма приютът беше трансформиран в Институт за подготовка на здравни кадри със средно специално образование. Сега е медицински колеж.

Това е достойно място за един бъдещ музей на поборниците за свободата. Йорданка Фандъкова, съименничка на дарителката, може да помогне.

Краят на генералите

Скобелев, Радецки и

Гурко след войната

Подробностите около края на Михаил Скобелев са старателно потулвани. Внезапната му кончина се обяснява с тежкия воински живот, който безмилостно скъсил дните му. Истината е друга…

През юни 1882 г. Скобелев пристига в Москва. Отсяда в стая 47 на хотел “Дюсо”. На 25-и обядва с адютанта си в ресторант “Ермитаж”. Героят от Плевен е в лошо настроение и прекалява с водката. Порядъчно пийнал, решава да посети бардака “Англия”. Той е на ъгъла на ул. “Петровка” и пряката “Столешников”. Обитават го хубавици с леко поведение.

Тук Михаил Скобелев прекарва последните часове от живота си в прегръдките на луксозната куртизанка Шарлота Алтенроз. През нощта тя шумно отваря вратата, хуква по коридорите и

крещи, че в нейната

стая има мъртвец

Неколцина офицери от клиентелата на “Англия” чуват виковете и влизат в спалнята. Намират Скобелев по гръб на леглото, с изцъклени в тавана очи. Трябва да се спаси честта на мундира, съобразяват армейците.

“Генералът беше студен и вкочанен. Невероятно трудно беше обличането му, но трябваше да го направим, и после с моя другар го хванахме под ръка и затътрихме навън към файтона”, разказва участник в акцията. Тялото е пренесено в “Дюсо” и е положено на кревата в Скобелевата стая.

Белият генерал умира, ненавършил 40 години. Тялото е балсамирано и тържествено изпратено по последния му път. На 27 възглавници са наредени отличията на многозаслужилия пълководец.

Траурен влак го отнася до Раненбург, където селяни от Спаское посрещат ковчега. Тленните останки са погребани в Скобелевото имение до праха на покойните му родители.

Корабът, с който минава четата на Христо Ботев, носи името на граф Йозеф фон Радецки. Като млад офицер той се отличава във войната срещу Турция от 1787-1791 г. През 1831 г. е назначен за главнокомандващ на австрийската армия в Италия. През 1836 г. е произведен в чин фелдмаршал, амбицира се да смаже италианското обединително движение.

“Радецки беше человек с характер лош, немилостив към другите, но и към себе си още по-строг”, отбелязва “Цариградски вестник” по повод смъртта му през 1858 г.

Руският генерал Фьодор Радецки е негов далечен роднина. След войната той е честван като национален герой. През август 1889 г. обаче конят му се подхлъзва и Радецки чупи десния си крак. Лекува се в Крим, планира да се установи в Одеса.

После отива в Санкт Петербург на аудиенция при императора. Тук върлува грип, от който заболява и шипченският герой. Умира от усложнения в Одеса на 14 януари 1890 г.

Йосиф Гурко

получава

графска титла

На гърдите му свети съзвездие от отличия. Сред тях са ордените “Св. Александър Невски”, “Св. Андрей Първозвани”, “Св. Владимир” и “Белият орел”.

През 1879-1880 г. Гурко е губернатор на Санкт Петербург. После е временен губернатор на Одеса и командващ войските на тамошния военен окръг. От 1883 до 1894 г. е генерал-губернатор на Варшава, където провежда политика на насилствена русификация. За заслуги слага пагоните на фелдмаршал. Член е и на Държавния съвет.

Освободителят на София умира на 15 януари 1901 г. във фамилното имение Сахарово, Тверска губерния. От старост, както казва народът.