„Знаех си!" е първото нещо, което улавят симпатичните ми уши в момента, в който погледът ми се плъзга по тридневната брада на Георги Иванов. С Жоро на няколко пъти преди тази ни среща, превърнала се в задушевно рандеву с елементи на интервю, сме се засичали из нощните софийски потайности. Той не е далечен роднина на първия българин, срещнал зелени човечета в извънземната орбита, а един от цялото пишещо войнство, застанало зад житието и битието на чупливия сериал, накарал българите да гледат трепетно нашенска телевизионна продукция.
Докато се опитва да ме подкупи с бутикови трюфели, в случай че реша да напиша нещо, което няма да му хареса, фотографът ни Сашо го облъчва със светкавицата и за кратко кафявите очи на колегата ми по писмо стават като въртящите се спирали, в които пропадат кучето Уорси и компания от анимационното филмче „Джейми и вълшебното фенерче".
Присядаме в близкото кафене до сценарната работилница на „Стъклен дом" и го питам отривисто как един театрален осветител става сценарист. „Ти откъде ги знаеш тия работи", е изненаданият му въпрос-отговор. Всъщност информацията ми се оказва с леки пукнатини, защото мистър Иванов пред първото си име гордо носи прозвището „инженер". За да не се озове в родната казарма, когато все още имаше задължително отбиване на повинна служба, Жоро решил да учи автоматизация в Минно-геоложкия университет, въпреки че хвърлил едно любопитно око и на предлаганите услуги на ВИТИЗ. Не искал да става актьор, защото романтичната представа за артистичните натури пред камерата и на сцената не била точно като по филмите. Станало му ясно, че тая работа не е за него и заради липсата на нормативен дебит суета, задължителна за последователите на титаничния Марлон Брандо, а си нямал хал хабер какво правят режисьорите. Сега обаче всичко му е ясно благодарение на школата на „Господари на ефира", „Забранена любов" и настоящето му издухване на телевизионно стъкло.
В момента, в който прочита обява за осветители за театър „Сълза и смях", бъдещият носител на награда за сценарий от фестивала в Кан решава, че артистичният свят е този, който го влече.
Горд е с това, което прави, защото това за него е най-яката професия на света. „Да пишеш за кино, да виждаш как влияеш на хората, как възпитаваш вкуса им." Няма как да не навра любопитния си луничав нос в това каква част от личните му преживявания са намърдани в най-голямото домакинство в България. Оказва се, че много отдавна ги е дал назаем на първите герои, в чиито уста е слагал думички - тези от адаптираната за родния ни ефир чуждоезична сапунка „Забранена любов". Сега краде непрекъснато истории от приятелите си. „Не знам вече колко са ми и такива", с широка по хлапашки усмивка откровеничи Жоро. Някои от тях нарочно му разказват случките си, другите пък нарочно избягват да му доверяват каквото и да било.
Искам да знам какво е най-трудно за писане и си го получавам...
Продължението ще намерите в новия брой на "Хай клуб", който от вчера (28 октомври) е вече на пазара
Коментари (0)
Вашият коментар