Донка Райнова е първата дама на българската епиграма

От Пенчо Ковачев

Донка Райнова продължава да пише епиграми

Поетите Радой Ралин и Иван Коларов са в редакцията на “Стършел”, която вече се помещава в Сатиричния театър.

Към тях се приближава Донка Райнова. “Ето идва първата дама на българската епиграма!”, провиква се в рими Коларов.

“Иване, ама туй аз казах, нали?!”, обажда се Радой. “Важното е, че аз й го казах първи”, отвръща Иван Коларов.

Тази необичайна титла за жена, родена в спора между мъже поети и епиграмисти, е напълно вярна. Самата Райнова споменава имената на свои колежки, опитали в този труден жанр - Мичон Войскова, Вера Иванова... Други май няма.

“Те бяха по-чувствителни и още при първите бариери спряха, докато аз много-много не се влияех от това кой какво е казал за мене и продължих”, обяснява своята самотност в писането на епиграми Райнова. Обаче продължава да вярва, че писането на сатира е мъжка работа, а не женска. А ако е успяла в някаква степен, то е и поради факта, че никога не се е вземала на сериозно.

Донка Райнова не помни първата си епиграма, но помни как разбира, че всъщност пише епиграми. През 1952 г. е ученичка в гимназията в Стара Загора, който според клишето е град на липите и поетите.

В него често гостуват автори от София. Веднъж сред тях е и младият тогава Павел Матев.

Ученичката Донка му показва написаните от нея двустишия, тристишия и четиристишия, а той, изненадан, възкликва: “А! Ама ти пишеш епиграми!”. Момичето пита вуйчо си Стефан Брашнаров, собственик на най-голямото книгоиздателство “Мадара”, какво е това епиграма. На разговора им присъства и Никола Фурнаджиев, който прочита двустишията и тристишията и казва: “Да, това са епиграми...”

Донка Райнова не

пише единствено

епиграми

А и стихове, разкази, очерци, фейлетони, коментари, естрадни програми, текстове за песни, сценарии за мултипликационни и документални филми... От 1952 г. сътрудничи на целия всекидневен и периодичен печат.

Първата й публикация е в старозагорския вестник “Септември”. А при дебюта си в софийския печат през 1958 г. прави своеобразен хеттрик.

В сряда публикуват неин текст в хумористичното приложение “Добър вечер” на в. “Вечерни новини”, в четвъртък - в “Литературен фронт”, и в петък - в “Стършел”.

Ето го стихотворението “Разговор в ресторант”, поместено в “Стършел”:

Че поет е този,

как позна, любима?

Слушай, той излива

словото си в рима.

Чудно, спортиста

как си разпознала?

По жена му вносна,

във найлон е цяла.

А че е художник този,

дето влиза?

Посред зима ходи

с разкопчана риза.

И че тез отсреща

са артисти наши?

Вдигнаха аларма

и строшиха чаши.

Този композитор?

Я виж дъщеря му -

именно по нея -

тя пък е жена му...

Тази публикация обаче не носи никаква радост на авторката. Стихотворението излиза в броя, в който е отпечатан некрологът на Илия Бешков. Когато вижда тъжното съобщение,

Райнова се

разплаква с глас

Двамата се запознават в издателството на вуйчо й “Мадара”. Малко преди 1944 г. там правят няколко много хубави книги, илюстрирани от Бешков. Към него и Константин Кисимов Донка, вече ученичка във френския колеж в София, се обръща с уважителното “господине”.

По онова време в бирхалето на “България” често се събират писатели, артисти, журналисти. Една вечер Стефан Брашнаров кани и Константин Кисимов, който винаги впечатлява с изрядно изгладените си панталони, с ръкавелите и винаги лъснатите до блясък обувки. “Ела бе, Косьо - казва му Брашнаров, - ела да кажеш няколко масали, че много сме унили, бе!”

Кисимов се изправя и казва с драматичен глас: “Стефане, как ще ги разсмивам хората, бе?! Аз съм трагичен актьор, а не комедиен. Аз ще рецитирам “Опълченците на Шипка”! Кой ще ми повярва бе, Стефане?!”

По онова време френският колеж се намира на ул. “Лавеле”. А на близката ул. “Пиротска” е първият в София “Нармаг”, както по съветски образец наричат народния магазин. Една сутрин, минавайки покрай нармага, Донка усеща пикантната миризма на... печена трева. Обръща се и вижда мъж, който тика платформа, поставена върху две колелета. А върху платформата - печени костенурки с все корубите им.

Някой дърпа момичето за плитката. “Какво гледаш, Донче?” - пита усмихнат Илия Бешков. “Печените костенурки.” “Искаш ли да ти купя?” ”Амиии, искам.”

Влиза момичето с подаръка от художника и я среща една от преподавателките в колежа. “Какво носиш?” “Костенурка.” Жената веднага намира кошница с капаци: “Сега ще сложим костенурката тука, а когато се прибереш у дома, ще я нахраниш с трева...” “Ама костенурката е печена!” “Как? Вие внасяте печена костенурка в колежа?!”

Наказанието е колежанката Райнова да препише 100 пъти стихотворението на Виктор Юго “Пред битката”. След време Донка вижда Бешков в книжарницата на вуйчо си. “Донче, вкусна ли беше костенурката?” “Да... 100 пъти!” “Какво 100 пъти?” “Толкова пъти преписвах едно стихотворение на Юго.” “Такова жестоко наказание!?” - натъртва на всяка сричка художникът. И след драматична пауза добавя: “Не може така! Ако аз трябваше да ти наложа наказание, щях да те накарам

само един път

да препишеш...

“Клетниците”

Донка Петрунова още знае наизуст “Пред битката” на Юго.

В началото на 1961 г. след спечелен конкурс френската възпитаничка Райнова е назначена на работа в радиото.

Работи там 49 години, но само на хонорар. Тя е с доказани качества, но баща й е бил царски офицер. И въпреки че участва в Отечествената война, където е ранен тежко и награден с висок орден, по-късно е осъден на 15 г. затвор.

Донка работи в “Промишлена редакция”, както тогава се нарича икономическата редакция. Прави предаването “Паспорт на трудовата слава”.

Измисля забавната рубрика “Грам, стотинка, сантиметър”. И разбира се, активно сътрудничи на редакция “Хумор, сатира и забава”. Живее предимно от хонорари. И днес си припомня думите, казани й от Симеон Радев: “Донче, няма нищо по-хубаво от постоянния дребен хонорар...”

Първата книга с епиграми на Райнова се казва “Мостри от всекидневието”. Редактор е Давид Овадия, художник - Цветан Цеков-Карандаш. Тя ще остане в историята и с факта, че

авторката е

“състарена”

с цели 10 години

Райнова не гледа толкова трагично на този факт, но го споделя с Дора Габе, която е изключително чувствителна на тема женската възраст. И прави всичко възможно на книгата да бъде изписана 1934 г. вместо сгрешената 1924-а. Успява да “спаси” буквално последните 20-30 бройки от тиража, които излизат с вярната година.

Втората книга на Донка Райнова - “Да ги нямаме такива”, обаче е сполетяна от съдбата на “Люти чушки”. Неин редактор е Валери Петров, художник - отново Карандаш. И тази книга - подобно на творбата на Радой Ралин и Борис Димовски, е пусната по книжарниците, после е забранена, иззета от тях и от библиотеките и унищожена.

В раздела “Кратки обяви” в последния момент е махната една епиграма и е нарушена номерацията. Донка Райнова ми показа екземпляр от малкото запазени бройки на книгата, в който на ръка е изписала махнатата епиграма:

Купувам критици

надеждни и млади.

Има ли некупен?

Нека се обади.

След погрома на “Да ги нямаме такива” спират да издават книги на сатиричната поетеса за цели 30 години! Чак през 1998 г. “Стършел” подготвя сборника й с епиграми “Много важно”. Следват “Голяма работа”, “Какво от това”, “Черно на бяло”.

Въпреки достойната си възраст и нелеките болежки Донка Райнова продължава да пише епиграми. Спазвайки личния си авторски принцип. Епиграмата трябва да бъде много кратка и много вярна. С безукорно стихосложение. Тя е истина, от която боли. Но ако се прехвърли мярката, епиграмата се превръща в гавра...