Вижте истинските истории на трима автори от "Весела книга за СУ", издадена в чест на 130-годишнината на Алма матер
130-годишнината на един университет е чудесен повод да се погледне на неговата история и откъм смешната й страна.
На проф. Амелия Личева и доц. Дария Карапеткова принадлежи чудесната идея да съберат в книга веселите истории, разказани от възпитаници на университета. Нейното заглавие е “Весела история за Софийския университет.
Авторите в нея са хора от различни поколения и с различни специалности. Различен е и пътят им, след като завършват СУ. Всичките обаче ги свързва една - обичта им към Алма матер и благодарността им към нея.
За вас на тези две страници подбрахме историите на известния юрист проф. Огнян Герджиков, който беше депутат, председател на Народното събрание и служебен премиер, на известната поетеса Кристин Димитрова и на Раймонд Вагенщайн, собственик на книгоиздателство “Колибри”.
Приятно четене! Ако сте и възпитаник на СУ - приятна среща със спомените ви!
Гьобелс и Гьоринг
Беше в края на 70-те години. У нас трябваше да пристигне по линия на т.нар. научно сътрудничество немски професор. Тогава, като се казваше “научно сътрудничество с Германия”, се разбираше с ГДР. Немският професор, когото трябваше да посрещнем, носеше не особено престижната фамилия Гьоринг.
Мисията беше поверена на мен и още един колега като знаещи немски. Незнайно защо, не бяхме си подготвили табелка с името му, както се прави по цял свят, а разчитахме да го познаем. По какво да го познаем, не беше ясно. Едва ли трябваше да търсим прилика с печално известния му съименник от времето на Третия райх.
Докато чакаме самолета, се шегуваме с фамилията на госта. Що ли да не сбъркаме и да му кажем Гьобелс, или да го кръстим с името на някой от другите водачи на хитлеристка Германия - Рибентроп, Химлер, а защо не и самия Хитлер...
Бяхме си изработили тактика. Ще гледаме пристигащите и който има фасон на професор, го пресрещаме и питаме дали е той. Разбира се, трябваше да действаме поединично, иначе можеше да го изтървем в навалицата.
Беше още старото летище. Самолетът бе кацнал и пътниците заприиждаха. Видях представителен мъж към 50-те с прическа “канадска ливада”, и реших, че това ще да е професорът. Засилих се към него и решително го попитах на немски
- Извинете, моля, вие ли сте професор Гьобелс? - като особено натъртих на Гьобелс.
Той се сепна и направи крачка назад. За миг съобразих, че говоря глупости. Какъв Гьобелс – Гьоринг?! Но понеже той понечи скоропостижно да се отдалечи от провокатора си, се наложи да му препреча пътя и с още по-решителен глас изстрелвам:
- Не, не Гьобелс, Гьоринг, Гьоринг! - гледайки го в упор.
Е, това вече беше прекалено. Рязко се извърна, за да избяга, преди да съм го обявил за самия Хитлер. А може и за пръв път да стъпваше на българска земя.
* * *
Как се казва лелята?!?
Изпит по гражданско право. Екзаминатор е титулярят на дисциплината проф. Витали Таджер. Тогава като млад аспирант му асистирах. По онова време имаше немалко чуждестранни студенти, основно от Близкия изток.
Такъв студент трябваше да говори за дееспособността. Това е възможността сам да извършваш правни действия. Ако си малолетен, си недееспособен. Вместо теб действат родителите, или ако нямаш - настойник. Приблизително това се очакваше от студента.
Професорът го пита:
- Кой трябва да извършва правните действия, когато лицето е малолетно?
Студентът изстрелва с писклив глас:
- Майката.
- Добре, ами ако няма майка, няма и баща, кой?
Студентът пак изстрелва с пискливия си глас:
- Лелята!
Професорът иска да чуе думичката настойник и пита:
- Е, как се казва тази леля?
Тогава студентът във върховно изумление изстрелва:
- Как казва лелята?!? – решавайки, че трябва да каже името на лелята.
Огнян Герджиков, специалност “Право”, 1971 г.
Ползата да учиш
шведски
рано сутрин
(...) На 2 януари 1986 г. аз отидох на курс по шведски в 7 часа. Навън беше тъмно, безлюдно, в коридорите на университета беше сумрачно и пусто.
Външната врата на университета, за щастие, беше отворена, което ме успокояваше, че портиерът също е бил на работа в този час, макар че не го видях в кабината му. Добре е да знаеш, че не си единственият, независимо за какво става въпрос. Залата по шведски беше заключена. Зачаках пред вратата й, но никой не дойде. Седнах си на чантата в един ъгъл и отворих книга да си почета. Не можах, защото буквите не се виждаха.
Изчаках до 9 ч и се отправих към следващия си час по програма - англо-български превод с асистент Владимир Трендафилов. По пътя си към залата отново не срещнах никого. Стъпките ми отекваха с неочаквано силен звук, който се плисваше към стените и се връщаше обратно към мен с изобличителен екот. Помислих си: “Станала съм в 5 часа, за да дойда дотук. Сега остава и Владимир Трендафилов да го няма.”.
Пред кабинета по превод обаче видях още три колежки, които вече го чакаха. Зарадвах се, че не съм се излъгала само аз. По моя преценка щяхме да си повисим там още половин час, пък после да се приберем по домовете си и да се захванем с довършването на прекъснатите си сънища.
Но тъкмо се присъединих към тях, когато Владимир Трендафилов дойде. Беше широко усмихнат, висок, дългонос, гръмогласен, задъхан от изкачването, пълен с енергия и широки движения, както винаги. Групата ни се съживи. (...)
Прекалено малко бяхме, за да вземем нов текст. Някой каза: “Хайде да ходим да пием кафе”. Всички го заповтаряхме и така, заедно с преподавателя си, тръгнахме към едно барче близо до университета.
Барчето се оказа “Варшава”, заведение, което в 10 ч. сутринта ни посрещна пълно с пресен цигарен дим и миризма на вчерашен алкохол, разлят по седалките. Седнахме около една дълга маса и си поръчахме това и онова, сред което, разбира се, имаше и кафета. И така се започнаха едни дълги разговори за превода, литературата, поезията, мисията, с която всеки се ражда, живота, смъртта и възможната им илюзорност в лицето на нещо по-голямо.
Не говорехме, а летяхме, въртяхме се из въздуха и простирахме докрай криле едва когато имаше опасност да докоснем земята. По едно време ми се стори, че само двамата с Владо Трендафилов говорим.
Думите на другите бяха умни, но неговите думи бяха нещо съвсем друго. Те достигаха до мои вътрешни ъгли, които до този момент се криеха у мен неосветени. Бяха като парола, която отключва врати, отваря тунели към някакъв център у мен, за който и аз самата не съм подозирала.
Но този център не се намираше във физическото ми тяло. Не беше нито сърце, нито мозък, нито далак, нито каквото там се намира отвътре на хората. Намираше се в някаква мрежа от живот, която съвпадаше с телесните ми очертания. Мислех се за лекомислен човек, а се оказваше, че не бях. Мислех се за глупав човек, а се оказваше, че не бях. Виждах го по лицето му. Думите ми потъваха в морските му очи и отлитаха някъде навътре, сами намирайки своя път. Беше невероятно.
В един момент си погледнах часовника и казах: “На път съм да изпусна часа при доц. Шурбанов”, с което исках да покажа каква жертва правя.
(...) На никого на масата не му мигна окото. В целия си унес аз бях единствената, която си беше погледнала часовника. Това е, защото тогава все още си мислех, че ще се разотидем и никога повече няма да си спомним за този разговор. Останахме на масата още шест часа.
От следващия ден започна едно мъчително мислене, че за кратко съм срещнала човека, с когото бих искала да остана цял живот, но това няма как да се случи. Семестърът обаче скоро приключи и тъкмо мислех, че никога повече няма да видя Владо Трендафилов отново, когато той намери начин как да се свърже с мен.
- Винаги съм те харесвал - ми каза той, - и теб, и всичко, което казваш в час, но, разбира се, не бих си позволил да го показвам. Обаче, когато те видях сред колежките ти да чакаш пред кабинета ми в 9 ч на 2 януари, сърцето ми подскочи и аз си помислих: “Ето, тя е дошла заради мен”.
- Аз дойдох в 7 на шведски - обясних аз, - но преподавателката ни не дойде.
Оттогава има 31 години, в които не сме се разделяли.
Блажени години,
рок'нролът
беше млад
Есента на 1969-а. Докато се качвах във влака за кандидатстудентската бригада, един (по-късно виден парламентарен деятел) ме заговори: “Вий откъдйе сте?”. Що за въпрос? Откъде можех да съм? Имах някаква представа, че има хора, които нe са от София, но се изненадах, като разбрах, че в най-големия курс в историята на Юридическия факултет дотогава - над 600 души - повечето бяха от провинцията.
Все пак в нашата първа група попаднаха предимно хора от София. И бяхме възможно най-бохемската и безотговорна компания, която можете да си представите. С тези хора прекарах следващите 4 най-безгрижни години от живота си. Главното ни занимание беше да висим по кръчмите, да играем белот, табла или покер, чрез който си изкарвах прехраната като студент.
Ето и някои от основните кръчми. Най-близките до университета – “Грозд” (за порция цаца и много бири), “Дълбок зимник” и през лятото - терасата на “Ялта” . После “Стадион”, “Тенекиите”, недолюбваната “Варшава”, “Прага”, старият и новият “Берлин”, чайната на “Москва”. Като се опаричехме повече - бирхалето на “България”, където приготвяха чудесна кавърма, Унгарския (с прочут шницел “Добра жена” и прекрасен гулаш) и “Балкан”. Нощните барове бяха “Астория”, “Ориент” и “Луна”.
Ето кои бяха в нашата нагла компания. За съжаление, някои вече не са между живите. Моят приятел Косьо Симеонов, станал известен с изречението “Казах, ама лъжа”, по-късно виден столичен адвокат.
Стефан Трите косъма от Бургас, лека му пръст. Човек с изключително чувство за хумор, по-късно съдия и областен управител на Бургас. С него написахме куп щуротии като например песничката, посветена на преподавателя ни по криминалистика, която започваше така:
Аз съм Цеко хубавеца с
трупните петна.
На Балкански полуостров
пръв криминалист...
Тодор Токин, по-късно известен журналист, и Емил Войнов, лека му пръст, свиреха страхотно на китари и пеехме по цели нощи. На Емо баща му беше зам.-министър на правосъдието (наричан от нас Човека, Бащата и Министъра), който отговаряше за почивните станции и така всяко лято почивахме в станцията на министерството на спирка “Журналист”.
Камен Малеев, лека му пръст, мустакат гигант с обиколка на бедрото от поне един метър. Майка му беше секретарка на факултета, затова му викахме “детето на другарката Малеева”. Мен пък, понеже бях слаб и късоглед, ме наричаха Дебелия Раймонд Орловото око. Чарли Маклейн носеше якета от мачкан лак. Гамбо (от гамен) по-късно стана мой колега в БТА. Той обичаше да “преточва” по централните столични улици, където рано или късно срещаш когото трябва. По онова време портиерите на по-луксозните заведения нямаха задача да канят клиентите, а да не ги пускат по тяхно усмотрение.
Изискваха се хитрост и бакшиш, за да влезеш. Веднъж портиерът на Унгарския се беше запилял някъде и с Гамбо успяхме да проникнем почти до средата на заведението.
Изведнъж портиерът, явно бивш щангист, се втурна, хвана ни за яките, вдигна ни във въздуха и ни пренесе през ресторанта. После просто ни пусна на улицата, без да каже нито дума.
Често рисувах портрети на моите състуденти, но най-много ми се удаваше физиономията на Тутака. Нарисувах му десетки портрети, които неизменно надписвах с “Тутрет на Путака”. Колкото и да му обяснявах, че с тях ще остане в историята, той се дразнеше и дори ме намрази. По-късно стана висше ченге и където ме видеше, заплашваше, че “ще ми намаже въженцето”, явно популярен милиционерски лаф.
И накрая аутсайдерът Зянков от Панагюрище. Той имаше специфично произношение на някои букви. Вместо “т” казваше “к”, вместо “д” - “г”.
Например “коскюм” и “гядо”. И вместо “агне” казваше “ягне”. На него посветих следното стихотворение.
ПЪКИЩА
Пъкища, пъкища. Пъкища
безкрайни.
Гядовци по вас вървят.
Гядовци и бракя.
Ягнета понекога дори.
Аз плача, плача.
Никъде по пъкя Кя не иде.
Кя не иде!
О, пъкища за никъде!
(...) С двама приятели правехме магнетофонни записи на уж радиопредавания, които възхваляват Тодор Живков. (...)
Друго беше негова реч при завръщането му от Индия.
Другари,
Ние бехме във Индия. С индиските другари стигнахме до пълно споразумление по кардиналните въпроси на деня. Индиският народ е малък, но героичен!
Написах и следната епиграма. Поезията ми не е кой знае какво, но пък е от сърце.
ЗАВЕЩАНИЕ
Аз, Тошо, цар и прочее,
загрижен за бъдещето
на страната,
за поколението
и за родата,
Завещавам:
Министерския съвет
- на моя зет,
Секретариата
- на дъ щерята,
а Държавния съвет
- на сина, да види свет.
И нека Народното събрание
да го земе некой
със призвание.
И за да не стане
некоя авария -
Боже, пази България!
Коментари (0)
Вашият коментар