Христо Кидиков: След двойния ми юбилей догодина - 75 г. и половин век на сцената, слизам от нея

- Г-н Кидиков, пандемията и самоизолацията попречиха ли ви да се подготвите за двойния си юбилей догодина?

- Не спирам да се подготвям, догодина ставам на 75 г. и правя 50 г. на сцената. Вече имам към 5 нови записани песни. Непрестанно се чувам с композиторите, с които работя. Големият ми син, единствен от тримата, се занимава с музика и прави аранжименти. Той ми пише някои неща. В този век на техниката няма много проблеми – разговаряме по електронната поща, виждаме се, чуваме се, изпраща ми готови неща, също както и моят композитор. Работя с един млад екип от няколко години. Даже в последния ми албум “Василена” имах 7 песни от него. Това са хора от Ловеч. Георги Василев е поетът и Пламен Николов е композиторът. Те са на по 30-32 години. Много са кадърни.

- Какво планирате след двойния си юбилей?

- Вече ми е време да сляза от голямата сцена. Естествено, че ако някъде ме канят, с удоволствие ще отивам, но има толкова талантливи хора в България. От всички музикални формати, които гледаме, се вижда. Даже с колегите от моето поколение си говорим, че хич не е лесно на младите изпълнители в момента, защото от всяко издание на такъв музикален формат излизат таланти на световно ниво. Ето, в “Като две капки вода” ставаха невероятни превъплъщения. Аз не бих могъл така да се справя. Младите изпълнители трябва много да работят и го правят, защото във врата им дишат десетки, дори стотици хора, които напират. Ние навремето сменихме едно поколение много популярни наши учители. Аз съм от класа на Ирина Чмихова, Маргрет Николова,
Грета Ганчева и т.н. Бяхме група от 20-30 души, а сега всеки формат излъчва поне по 10-ина страшни таланти. И те искат да си намерят място под слънцето, така че конкуренцията е голяма. Жалко, че няма концертна дейност, каквато имаше навремето. Навремето ние, като започвахме турнетата, всеки месец пеехме по 25-26 дни. Прибирахме се в София, дето се казва да ни операт, да си сменим багажа и отново на път. Бяхме 5-6 популярни групи – “Балкантон”, “Стакато”, “Черен Петър” и др.

- Не беше ли изморителна тази концертна дейност?

- Не, напротив, зареждаше ни с енергия . Млади хора, нали знаете. Пътувахме много, макар и в соцлагера. Имам повече от 12 турнета във вече бившия Съветски съюз. Там за мен е най-силната публика, но те са толкова много хора. При тях малките градчета столици, в които ходихме, когато бяха 15 републики в Съветския съюз, имаше по 7-8 млн. души. Да не говорим за Москва. Аз съм един от малкото хора, които бяха част от международна програма, в която бяха най-изявените изпълнители от всички соцстрани – “Мелодия Друзей”.
Пяхме на стадиона “Лужники”, който събира 70 хил. души
Една седмица имахме концерти там. Аз съм бил и на мача в Париж, когато българите победихме французите и се класирахме на световното по футбол и след това станахме 4-и в света. Когато с теб викнат 70 хил. души, е изключително. Настръхваш, каква голяма отговорност е. Толкова хора са си дали парите, за да те слушат. Трябва да изстискаш от себе си най-много – всичко, на което си способен, за да задоволиш публиката. Сега няма концертна дейност. Но “Концертна дирекция” ни изигра лоша шега, нарочно или наистина е имало пожар, изгорели архивите и ние затова сме на мизерни пенсии.

- Каква е вашата?

- Започнах на 169 лв. преди 8 години, сега е 222 лв. Всяка година се прибавят по 7-8 лв. Много колеги си отидоха без пенсия – Катя Филипова, Борето Гуджунов, Боян Иванов, Борето Грънчаров… Но аз не искам да се оплаквам.

- Спомняте ли си първия ви концерт пред публика?

- Да, спомням си много добре. Помня, че тогава телевизията, беше само една програма, но ни снимаше. Това стана, когато аз бях още ученик в музикалното училище в Пловдив, бяхме в един клас с Мими Иванова и с Митко Щерев, неговата специалност беше “Пиано”. Училището беше много близо до центъра, до Дома на армията. Там имаше оркестър. Аз и Митко се стараехме да се бутаме в него, защото 2 години ни очакваше казарма, след като завършим средното си образование. Шефът - полк. Коджабашев, каза: “Тука ще сте”. Там излизахме на сцена, макар че учехме класика. Мен ме готвеха за тенор. Нашата учителка Вапцарова много държеше на нас като добри ученици. Имаше някакъв юбилей тогава в Дома на армията и дойдоха да снимат. Спомням си тези големи камери. Излъчиха го по телевизията.

- Това преди да влезете в казармата ли е било?

- Да, за съжаление през 1967 г. излезе заповед – да сме в поделение най-малко на 150 км от родното си място. Изпратиха ме в Сливен. Митко Щерев го взеха в Ямбол, после и него докараха в Сливен. Там той направи оркестър и обикаляхме по поделенията и по Черноморието през лятото, там имаше почивни станции за военните. Изкарахме по-леко, така и се подготвих за музикалното училище, в което веднага влязох, щом дойдох в София. От 1971 г., когато влязох в орк. “София”, броя тези 50 г. на сцената. Оттам тръгнаха нещата. С оркестъра направих най-добрите си песни, благодарение на Тончо Русев.

- Помните ли първата песен, която създадохте с Тончо Русев?

- Той ми донесе песента “Приказка” и ми каза: “Момче, чувам хубави работи за тебе, слушах те как пееш. Да знаеш, че аз съм композитор, който пише песни, и искам те да са на първо място в класациите. Давам ти я сега. Записваме я с оркестър “София” и ако заеме подобаващо място в класациите, ще продължим да работим заедно. Ако ли не, я взимам и я давам на друг”. Така стана, че зае първите места. След това Тончо ми написа “Хей, живот, здравей, здравей”, която стана тотален хит. Аз съм работил с едни от най-добрите поети на България като Дамян Дамянов, Павел Матев, Иля Велчев и др.