Новите влюбени сме наркомани. Пристрастени сме към непрекъснатото откриване на другия. Изследваме нагло телата си, бичуваме с емоция сърцата си, помпаме с надежди умовете си, чоплим спомените си с такава настървеност, че понякога се налага да ни бият ваксина против бяс.
А после всяко поредно разгадаване на любимия е грижливо складирано и архивирано. Четенето на мислите на другия се превръща в задължителна форма на интимно палпиране. Разширените зеници от възторг и снагите ни, гъделичкани от адреналин, са част от лова на любовта. Онази, която понякога е достатъчна, за да ни сдобие с еднакви фамилии, пристъпвайки към олтара под съпровода на Менделсон.
Но колкото и да сме добри в размятането на емоционални такъми, влюбените често сме уловени на кукичката, наречена несигурност и тревога. Някъде под всичките пластове любов сме усетили граховото зърно, което убива връзката, оставяйки синини, причинени от невъзможността й да понесе цялата интензивност на чувствата. Колкото повече се влюбваме, толкова повече се страхуваме от болката, която ще ни счупи, когато настъпи краят. Ако въобще настъпи! Този страх обаче бавно, но категорично ни отдалечава от пътешествието, което би ни разкрило още от другия. Избираме си едно кьоше и се окопаваме в него, залагайки на комфорта и сигурността, които вече сме изпитали в брака си.
Коментари (0)
Вашият коментар