Мила Ани, един от главните ми проблеми е, че не мога да говоря за себе си. Винаги когато стане дума за мен, заемам отбранителна позиция. Изграждам така наречените стени и започвам да се страхувам. Не мога да допусна никого до себе си. Проблемът е много стар, става дума, че майка ми е инвалид, живеех при двете ми баби, като на две седмици се сменяха и ме местеха. Когато станах на 6 години, вече можех и сама да ходя и спряха да идват с мен до другото жилище. Баща ми има проблем с алкохола. От три години живея със семейството си и тъкмо мислех, че всичко вече ще е наред, и се започна. Тате постоянно го уволняваха, едвам преживявахме с пенсията на мама. Слава Богу, намери си работа и още работи там, но като знам, че на предишните места не се задържаше повече от година, и... Скандалите, просто няма да говоря за тях - те са нещо нормално. Исках да вляза в едно определено училище и не успях, защото се събрах с грешните хора, прекарах цяла година по барчета, кафета и подобни. Но най-вече ме плаши това, че ми е по-лесно да напиша това на непознат човек, отколкото да говоря с някой близък. Моля те, кажи какво да направя, за да си върна усмивката и да мога да разговарям с нашите. Благодаря предварително. Непознатата, 14
Мила Непозната, мисля, че имаш нужда някой да те изслуша, единствено да те слуша, без да дава съвети, без да те съди, без да търси решение на проблемите. Имаш потребност да излееш насъбралата се мъка, всички мисли, всички разсъждения върху живота ти досега. Защо не пишеш в дневник? Нещо, което да си е само твое, отдушник на мислите и емоциите ти? Ето един безпристрастен „слушател". И съм сигурна, че в процеса на писане ще откриеш отговор на въпросите си. Дори и след време, когато се връщаш към написаното, ще можеш да разбереш кои от тези проблеми си разрешила и кои - не. Съветът ми е - опитвай се да откриваш винаги положителното и в най-трудната ситуация. Когато разказваш за нещо отрицателно, винаги намирай и нещо положително, което може да балансира нещата. Например - не си влязла в училището, което си искала, но пък си преминала през етапа на експериментиране с компании и т.н. Сега разсъждаваш от гледната точка на тийнейджър, който има такъв опит и знае какви могат да бъдат последствията, нали? Всичко, което ни се случва, ни научава на нещо безценно - трупането на житейски опит е нещото, което ни движи напред. Това, което ти се случва на теб, е тежко, съгласна съм. Но ти, изглежда, си силно момиче, устойчиво. Продължавай да търсиш себе си, да се идентифицираш с нещо, с някого. И пиши, за да не забравяш и да не повтаряш грешките на тези, които трябва да са най-близко до теб.
Чувствам се буквално на ръба на лудостта
Не знам дали този адрес е правилният, ако съм сбъркала, съжалявам. Просто вече ми е твърде трудно да се сдържам и се чувствам буквално на ръба на лудостта. Отскоро просто загубих смисъла. Единствените ми приятелки ги познавам от много време и нямам други, защото просто не мога да общувам с хората - винаги се паникьосвам и не знам какво да кажа при запознанство с нов човек. Всички ме мислят за аутсайдер. Не би ли трябвало, ако толкова много хора мислят по определен начин, то мнението им да е правилно? Не искам да съм такъв боклук, не мога да разбера защо съм толкова зле - проблемите ми с хората не са единствените. Оценките ми изобщо не са хубави, колкото и да се старая, не мога да накарам родителите ми да ми обърнат някакво внимание и на всичкото отгоре имам чувството, че ще полудея. Настина вече не виждам смисъл да живея, затова, моля те, помогни ми да изляза от тази дупка. Борислава, 16
Отговорът на този и други въпроси към психолога Анна Жукивская четете в новия брой на списание "Хай клуб".
Коментари (0)
Вашият коментар