Доц. Георги Белчев: "Берое" беше на косъм да стане сателит на "Левски", но МВР се отметна

Играхме с Бразилия пред 150 хиляди зрители в Сао Пауло, човекът от ДС носеше парите от турнето в куфарче, оковано с белезници за ръката му , казва капитанът на старозагорци през 1972 г., когато спечелиха бронзовите медали

Доц. Георги Белчев е роден на 17 юли 1944 г. в село Нова Махала, община Николаево. Капитан на "Берое" през 1972 г., когато отборът печели бронзовите медали в първенството. С фланелката на "Берое" /Стара Загора/ има 252 мача, 221 от които - в "А" група. Отбелязал 77 гола, 52 от тях в "А" група. Треньор на "Берое" в "Б" група през 1982-1983 година, когато връща отбора сред майсторите. Доцент по физическо възпитание в Тракийския университет в Стара Загора. Женен, със син и дъщеря. Сега е пенсионер.

- Тази година Стара Загора чества 100-годишнината на организирания футбол в града - век, изпълнен с много емоции, особено през последните 57 години, откакто съществува "Берое". Но като че ли сред най-ярките спомени си остава несправедливостта от пролетта на 1970 година, когато по решение "свише" отборът става курбан на политици-запалянковци и е изхвърлен от "А" група след един злополучен мач с "Левски-Спартак"...
- Тази история се знае добре, но нейната предистория е почти неизвестна. Тогава бях капитан на отбора. Помня, че на 11 март играхме в Атина срещу "Егарио" за Балканската купа. После се върнахме с автобус в България, предстоеше ни гостуване на "Миньор" в Перник и за да не губим време, ръководството реши да останем на хотел и на режим в Горна баня.
Идва един ден при мен Бончо Мерджанов, той беше заместник-председател на дружеството за физическа култура и спорт "Берое" с ресор футбол, и вика: "Гошо, има тука едно предложение, което трябва да обсъдим и да видим какво ще правим. От "Левски" искат да станем техен сателит". Тогава битката за първото място беше основно между ЦСКА и "Левски", но ЦСКА имаха на своя страна ведомствените военни отбори като "Ботев" /Пловдив/ и "Черно море" и си улесняваха първенството, а от "Левски" разбираха, че изостават. Те тъкмо се бяха обедили със "Спартак" и минали под шапката на МВР, а вътрешен министър беше Ангел Солаков.
Те търсеха отбор с възможности за сателит и в това отношение "Берое" явно беше подходящ. Мерджанов ми обясни, че на първо време щели да работят само с ядрото на отбора - 7-8 футболисти, които сме щели да станем офицери от МВР, по-късно, ако работата потръгне, и другите щели да станат офицери. При нас наистина заплащането беше по-ниско, отколкото във ведомствените отбори, и решихме да се възползваме. Но ни предупредиха, че работата била тайна - поне в началото за това трябвало да знаят само първият секретар на партията и директорът на милицията.
- В чисто материално отношение това даваше ли ви нещо?
Като начало щели да ни дадат и по 320 лева за дрехи - униформа, която ние нямало да носим.
После дойдоха едни хора с някаква волга - от онези, с еленчето на предния капак, и по един, по двама, започнаха да откарват някъде играчите от ядрото на отбора. Не зная как е било при другите, мен и Петко Бароков, лека му пръст, ни взеха последни - някъде към 10-10,30 часа вечерта. Тръгнахме по околовръстното шосе, после в Симеоново в някаква вила подписахме едни формуляри и това беше. След мача с Перник, на 22 март трябваше да играем с "Левски-Спартак" в Стара Загора. За тях този мач беше особено важен - ако биеха, ставаха шампиони.
И уж до тази среща всичко щеше да е наред, но се оказа, че от София нищо не са предвижили. Идва пак при мен Мерджанов и вика, че от "Левски" направо са поискали да им дадем мача. "А заповедите подписана ли са", питам, "там е работата, че не са", казва шефът. Тогава събрах сили и рекох: "Виж, сега, другарю Мерджанов, ще им кажеш на "Левски", че правилно са се ориентирали към "Берое", но след като не са си изпълнили ангажиментите, този мач ще се играе. Каквото и да стане, може и да ни бият, но да си знаят, че ще се играе".

Сега си мисля, че гостите са имали и план "Б" - да хванат съдията - Борис Трендафилов от Асеновград беше. Защото мачът тръгна добре за нас, поведохме с 1:0 с мой гол, вървим към победа. Стадионът препълнен, ентусиазъм по трибуните, а на тях и самият вътрешен министър Ангел Солаков, борецът Боян Радев му беше охрана. В последната минута имаше корнер за гостите. Сашо Костов тръгна да изпълнява, но направи някакъв неприличен жест към детото на пистата, което връща топките, и това възмути публиката. Когато центрира, Кирил Ивков и Васил Митков затиснаха на земята нашия вратар Тодор Кръстев, за да не може да скочи за топката, и Добромир Жечев изравни с глава. И съдията веднага посочи центъра.
После изкараха, че вратарят Кръстев бил скочил на съдията. Нямаше такова нещо, той от вълнение и възмущение нямаше глас. Само хрипаше срещу съдията: "Как може такова нещо, бе, другарю съдия, как може...". Ние протестирахме, спорът беше със съдията. Публиката освирка официалната ложа воглаве с министър Солаков. После разбрахме, че прякото предаване на мача по телевизията било прекратено с обяснението, че е спрял електрическият ток в Стара Загора. И чак след седмица, когато отидохме в Русе за следващия си мач, в хотела ни казаха, че ни вадят от групата и мач с "Дунав" няма да има.
Тогава нашите големци - генералите Делчо Делчев и Стойо Неделчев-Чочоолу дори ходиха при Тодор Живков, той беше на почивка в Наречен, да търсят помощ за "Берое", но той им отказал. А Борис Велчев, левскар и силен човек в Политбюро тогава, рекъл: "Сега Стара Загора ще изпие до дъно горчивата чаша". Ей така "Берое" не стана никога сателит на "Левски"... Мисля, че и играчите на "Левски-Спартак" не са знаели за намеренията на ръководството им.
- Пак от този мач се помни една честна постъпка на Георги Аспарухов-Гунди?
- Да, той излезе контузен от този мач и нарочиха нашия защитник Стефан Иванов, че го е контузил. Стефан го заплашваше изключване от физкултурното движение в онази ситуация, но Гунди беше много честен и уважаван човек, той обяви, че защитникът не е виновен, защото стъпил накриво и сам се контузил. Това спаси Стефан Иванов от жестоко наказание. А за да не се подклаждат протести в Стара Загора, защото градът беше скочил в наша защита, набързо изпратиха отбора на турне в побратимения съветски град Куйбишев.

- През същата тази 1970 г. ти си в състава на "Б" националния отбор на България, който завършва 0:0 с бъдещия световен шампион Бразилия на негова земя. За този мач на стадион "Морумби" в Сао Пауло се знае, че е игран пред повече от 150 хиляди зрители, което си остава ненадминат рекорд за български отбор?
- През тази година имаше световно първенство в Мексико и нашият първи отбор се готвеше за него. Аз, заедно с играчи като Божил Колев, Видин Апостолов, Цецо Атанасов, Боби Григоров, Павел Панов, бяхме във втория отбор, който бе изпратен на комерсиално турне в Бразилия. Там играхме 9 мача, дори един под името ЦСКА, и не загубихме нито един. Първият наистина бе срещу бъдещия световен шампион и за всеобщо изненада не загубихме. Аз играх срещу капитана им Карлос Алберто, който по-късно вдигна световната купа. В състава им беше Тостао, през второто полувреме влезе и Пеле. Срещу него първо се препарираш, но след това се отпускаш и играеш. Вярно, те пропуснаха много положения, но и ние им се опълчихме. А преди мача техните вестници ни бяха подценили много, писаха, че българите могат само до спят и да ядат.
И понеже турнето беше комерсиално, човекът на Държавна сигурност, който беше с нас, носеше спечелените от отбора долари в едно куфарче, което бе вързано за ръката му.

- Ти си известен като много бърз футболист, който те постави на лявото крило?
- Ляво крило заиграх в "Берое", където ме взеха през 1963 година направо от училищната скамейка. Дажи заради бързината ми запалянковците ме бяха кръстили "Моторетката". Преди това съм играл с номер 10 - почти централен нападател, тогава системата беше 4-2-4. Обичах и да изработя, и да вкарам гола. По брой вкарани голове в едно неофициално класиране на игралите на левия фланг съм след Иван Колев от ЦСКА и Сашо Костов от "Левски".
В "Берое" дойдох от "Загорец" /Нова Загора/, там завърших Селскостопанския техникум. Покани ме Бончо Мерджанов, който имаше нюх към това да намира нови перспективни футболисти. Днес той е почти на 90 години. Благодарение на него в "Берое" играха майстори като Петър Жеков, Петко Петков, Христо Тодоров-Цуки, Иван Вутов... Даже Жеков разказваше, че Бончо цяла година висял пред апартамента му в Димитровград, докато го убеди да дойде в Стара Загора. Евгени Янчовски и Стойчо Младенов също са кадри на Мерджана.
Мен пък ме харесали, защото вкарах доста голове за "Загорец" в контролни срещи с "Берое" - в Нова Загора имаше здрав терен, който не се разкалваше при дъжд и беройци идваха често да тренират на него.
"Берое" е създаден през 1959 година с обединението на старозагорските отбори "Ботев" и "Локомотив" и в онези години се създаваше новият колектив, като към по-старите играчи като вратаря Христо Найденов-Палаврата, който е първият национал на този отбор, Бойко Горов, Борис Станоев, Теньо Ботев, се присъединихме ние, новите. Първият треньор в "Берое" ми беше Иван Радоев, след него поканиха Анастас Ковачев, който формира атомното нападение: Петър Жеков, Янчо Димитров, Евгени Янчовски и моя милост.

И в края на 1964 г. от Българската федерация по футбол изпратиха "Берое" на турне в Куба, учехме кубинците на футбол. Това беше и първият контакт на български отбор с клубове от Южна Америка.
Помня, че там, в бар "Тропикана" на 12 сцени посрещнахме новата 1965 година по тяхната традиция, с по 12 гроздови зърна в чиния. Аз си носех една черна грамофонна плоча с Дунавското хоро, но в бара нямаше как, а го пуснахме после, когато продължихме веселбата в един апартамент. След това, на 1 януари, когато е техният празник, слушахме 2-часова реч на младия Фидел Кастро на площада в Хавана.
В Куба изиграхме 7-8 мача, все побеждавахме. Но там стана нещо, което изигра важна роля за понататъшното развитие на отбора. Стана скандал между играчите. Беше неизбежно, имаше разделение между старите, които бяха спечелили промоция в "А" група от "Б" група, и новите попълнения. За нещо се спречкаха Петър Жеков и Евгени Янчовски. Може да е бил дребен повод, но старите взеха страната на Жеков, защото не харесваха братята Петко и Евгени Янчовски. Те бяха режимлии, не пиеха, не пушеха и някак не се вписваха в представите на старите кучета за колектива. И старите излязоха с ултиматум - в предстоящия мач или Евгени Янчовски няма да играе, или ние. А Янчовски беше и капитан. Мерджанов се видя в чудо, привика тарторите, за да се помирим, дори направи Палаврата капитан, за да носи отговорност. Бяхме на ръба на дипломатически скандал ако провалим мача, който се чакаше с нетърпение от пълен стадион.

Както е да е, закърпихме положението, но малко след като се върнахме в България старите направиха гаф - нарушиха режима на един лагер в Павел баня, те обичаха да си носят и пиене на такива места, а това даде повод на ръководството до един да ги освободи от отбора. И пътят на младата генерация така бе открит.
- През 1972 г. "Берое" печели бронзовите медали и прави дебют на европейската футболна сцена. И то какъв дебют - 7:0 срещу "Аустрия" от Виена у дома...
- След изгонването ни от "А" група през 1970-а се завърнахме в нея още на следващата година под ръководството на треньора Христо Младенов, с него спечелихме и промоцията в Европа - в Турнира за купата на УЕФА. Вярно, преди това бяхме печелили Балканската купа, която днес не съществува, но за Европа нямахме опит. Помня, че срещу австрииците започнахме много агресивно, защото нямаше какво да губим. На полувремето им водехме вече с 4:0, в този мач Петко Петков вкара общо 5 гола, и аз се разписах. После ги победихме и там с 3:1, показхме, че победата ни в Стара Загора не е била случайна. След това ни се падна "Хонвед" - по онова време унгарските отбори се котираха много в Европа, български отбор не беше побеждавал унгарски. Но ние го сторихме - у дома победихме с 3:0, навън загубихме с 0:1, но продължихме.

На четвъртфиналите жребият ни изпрати за противник ОФК "Београд" от Югославия. Като гости завършихме 0:0 и се надявахме да излезем с чест и от реванша у дома. И тогава нашето ръководство сътвори уникален гаф, какъвто едва ли има и в най-неразвитите футболно държави. Нашите не разбрали точния начален час на мача в Стара Загора и ни изпратиха да загряваме 1 час по-рано. Не само загряхме, ами и прегряхме, а сърбите никакви ги няма. Не знаехме защо, но решихме, че ще спечелим служебно, отпуснахме се. А те дойдоха след малко - едни такива спокойни, всеки с куфарче в ръка. И какво - ще има мач, хайде всичко отначало. Но ние вече се бяхме демотивирали. И въпреки всичко нещата тръгнаха добре за нас - аз направих дузпа, Борис Киров я вкара и на полувремето водехме с 1:0. На вече бяхме капнали, през последните 20 минути ни вкараха 3 гола и така отпаднахме.
- И малко по-късно трябваше да се разделиш принудително с футбола едва 29-годишен заради тежка контузия в Билбао на стадион "Сан Мамес"?
- Тогава играхме в Турнира на носителите на националните купи като финалисти в турнира за Купата на Съветската армия. Тя бе спечелена от ЦСКА, но те станаха и шампиони. В първия кръг отстранихме един истински слабак - "Фола" от Люксембург. В първия мач у дома победихме със 7:0 и гостите пожелаха да изиграем и реванша в Стара Загора. Това спести разходи на ръководството, но разочарова нас, играчите, защото се бяхме настроили за екскурзия в Западна Европа. Бихме ги и на реванша с лекота - този път с 4:1, и срещу нас се изправи "Атлетико" от Билбао. Испански отбор, сериозна работа. Там например играеше националният им вратар Ирибар. Те бяха носители на тяхната Купа на краля, два пъти преди това бяха ставали и шампиони на Испания - звездата на "Берселона" не беше изгряла.
Все пак у дома ги победихме категорично с 3:0. И въпреки това бяхме притеснени за реванша, защото знаехме какво ни чака. На техния стадион "Сан Мамес" имаше 60 хиляди зрители, а ние за първи път виждахме стадион като корито, без лекоатлетическа писта край терена. Те явно искаха да ни респектират от първата минута - при всяка съприкосновение ни събаряха на земята, а съдията - един румънец, си траеше. Успяха да ни победят само с 1:0 и ние ги отстратихме от турнира. Там вратарят Тодор Кръстев направи мача на живота си - макар и контузен пази страхотно и направо отказа испанците. А публиката разбра, че не сме случаен отбор и ни ръкопляска.
Аз няма да забравя датата на този мач - 7 ноември 1973 година, защото на него получих контузията, която ме извади завинаги от играта. Още в 18-ата минута ми влезе грубо отстрани техният капитан Фаес, играеше срещу мен с номер 2. Натисна ми коляното на левия опорен крак, разкъса връзката. Кракът ми се вдърви, но там не ме лекуваха. Пътувахме с влак от Билбао до Мадрид, после със самолет. Във влака помня, че ми освободиха едно купе и лежах там. После този Фаес стана и селекционер на испанския национален отбор.
А у нас ми приложиха противопоказно лечение. Вместо да ме държат десетина дни в гипс, те ме пратиха веднага на раздвижване, защото трябвало да съм на линия, предстояха още важни мачове на "Берое". Само че не се възстанових, за мачовете ни със следващия ни противник - "Магдебург" от ГДР, бях в болницата в Динабат. За лош късмет Петко Петков заболя от хепатит, Жельо Желев беше контузен и се наложило даже централният ни защитник да играе като централен нападател. Отстраниха ни.

В същото време за мен казаха, че от федерацията по футбол са осигурили 50 хиляди долара и ще ме водят на операция във Виена при проф. Елинек - доктора на Гунди. И един ден лекуващият ме проф. Дагоров ме вика в кабинета си, трябвало да разговаряме нещо сериозно. Мисля си, че ще е за предстоящата операция. А той почна: на колко си години? На 29, отговарям. Виж, сега, казва, ще ти направим операция, ще се възстановяваш още 1 година, ще станеш на 30, за къде си? Значи можеш да се оправиш и без операция, но трябва да спреш с футбола. Ама как ще карам занапред, притеснявам се аз, а той ме успокоява: Спокойно, ще можеш да участваш в манифестациите. Представяш ли си какъв цинизъм! Сега си мисля, че са решили да спестят онези 50 хиляди долара за моя сметка. После опитах пак да тренирам, но болката ме режеше и наистина спрях с футбола.
- Всяко зло за добро, така стигна до доцент в Тракийския университет...
- За разлика от много други мои колеги футболисти, аз си дадох отрано сметка, че вечно не мога да играя футбол. И започнах да мисля за следващите етапи от живота си. Като начало реших, че не мога да остана със средно образование. В един момент реших да уча химия в Бургас и да заиграя в тамошния "Ботев", откъдето получих покана. А според тогавашните правила, ако настоящият ти отбор не те пусне, можеш да преминеш в друга само при две условия: или да си войник, или да си студент в града на новия отбор. Но вездесъщият Бончо Мерджанов ме разубеди, че химията не е за мен и аз останах в "Берое", като завърши задочна ВИФ, педагогически профил. По едно време ме готвиха и за треньор - дори изкарах специализация два месеца в полския отбор "Видзев" /Лодз/, където играеше бъдещият футболист на "Ювентус" Збигнев Бонек, но не ме влечеше тази професия.
И когато прекратих кариерата си на футболист, това съвпадна с пребазирането на тогавашния Висш институт по зоотехника и ветеринарна медицана от София в Стара Загора. Трябваше да се изгражда катедрата по физическо възпитание и там намерих своето място. А когато тръгнах да готвя дисертацията си, първо мислех да изследвам коефициента на полезно действие на спортните училища у нас за развитието на футбола, как се реализират техните възпитаници, какъв е приносът им за националните отбори и т.н. Но ме предупредиха, че тази тема ще ми донесе само неприятности, ще засегна много интереси и "ще ям бой".
Затова се насочих към друго: проучих как дисциплината физическо възпитание може да помогне при изграждането на бъдещите ветеринарни лекари. В продължение на 7-8 години изучавах най-подробно труда на ветиранарите, никой преди мен не беше правил професиограма на техния труд. Трябваше да познавам всяко тяхно действие, всяка манипулация, операции, навици, двигателни умения, както и кои мускулни групи участват във всяка една манипулация и на базата на това изготвих учебни програми по физическо възпитание, които да подпомогнат най-добре изграждането на бъдещите специалисти. Написах и учебници по моята дисциплина. Така станах кандидат на педагогическите науки, защитих и доцентура.