Народният театър чества Стефан Цанев, когото никоя власт не заобича

От 24 часа

На 10 януари Народният театър “Иван Вазов” чества Стефан Цанев. Миналата година големият поет и драматург навърши 80 години.

Сега на голямата сцена на първия ни театър се играе неговата пиеса “Процесът срещу богомилите”, а в камерната зала - “Духът на поета”.

Сигурно е, че Цанев ще бъде уважен от много свои почитатели. Може да съжалява само за отсъствието на 4-те дъщери, които общо двамата с Доротея Тончева имат. Ана живее в Рим, Ирина в Лондон, Яна в Хелзинки, Евгения в Москва.

Преди 1989 г. Стефан Цанев е най-забраняваният български автор, след 1989 г. - най-продуктивният - написа и издаде над 40 пиеси и книги с поезия, есета и размисли. Бих добавил, че е и най-конвертируемият. Пиесите му се играят по цял свят.

Защо обаче никоя власт не обича Стефан Цанев?

Защо през времето на социализма освен забраняван е и уволняван и изселван от София? А по времето на демокрацията е обиждан, наричан “гад мръсна” и “предател” и заплашван по телефона със смърт?

Отговорът на тези въпрос се крие в две неща - в творчеството му и в начина на живот. И двете са бурни, нееднозначни и пълни с превратности. Но с впечатляваща откровеност сега от висотата на своите години Стефан Цанев признава своите заблуди и грешки, вярвания и разочарования от тях.

Много удари понася през живота си поетът, но те не променят житейското и творческото му верую. Ето няколко случая от неговото житие-битие.

1959 г.

Излиза първата поема на Стефан Цанев - “Градът на слънцето”. Тя е написана в Кърджали, където той живее известно време като кореспондент на в. “Народна младеж”.

Поемата е посрещната зле от критиката. На заседание на СБП, на който младият поет дори още не е член, върху творбата му се нахвърлят “литературни светила” като Веселин Йосифов и Георги Димитров-Гошкин.

Обвиненията са типични за онова време - изопачаване на действителността, песимизъм, липсва на вяра в светлото бъдеще и др. Критиците са изумени, че един комунистически поет пише как в страната му хората мрат като мухи.

“Така имах редкия шанс в началото на кариерата си да бъда посрещнат на нож - разказва Стефна Цанев. - “Помогна” ми и това, че поемата я бяха чели по радио “Свободна Европа”. А щом за някого се заговореше по чужди радиостанции, тутакси го обявявяваха за враг...”

1983 г.

Мюзикълът на Стефан Цанев “Любовни булеварди”, който трябва да се играе в Младежкия театър, предизвиква огромен скандал. За спектакъла по музика на Петър Ступел започва да се говори още преди премиерата. Зрителският интерес е толкова голям, че на предпремиерата театърът е обграден от конна милиция.

Посланието на авторите на мюзикъла е, че враговете и предателите са вътре във всеки човек. Автоборбата е по-страшна от всяка друга борба. Не победи ли всеки роба в себе си, ние ще си останем робска държава, каквото и знаме да се вее над главите ни.

Но бдителните идеологически охранители виждат в “Любовни булеварди” заплаха за социалистическия строй и неговите големи и по-малки вождове. Авторът е обвинен, че зове народа на бунт срещу страната и нейното комунистическо бъдеще. Тодор Живков пита наистина ли хората на изкуството проституират, макар че точно той ли не знае?!

Спектакълът е забранен, Стефан Цанев и директорът на театъра Васил Попилиев са уволнени и изгонени от София. На драматурга е разрешено да избира между Кърджали и Разград, но с помощта на Светлин Русев, който тогава е зам.-председател на Комитета за култура, отива в Пловдив.

В местния театър Цанев работи седем години и по-собственото му признание написва най-хубавите си стихове и пиеси като “Последната нощ на Сократ”, “Тайната вечеря на Дякона Левски”, “Другата смърт на Жана д'Арк” и др.

Краят на 1994 г.

Стефан Цанев защитава приятеля си Константин Павлов от нападките на един цензор. Цензорът отвръща със статия във в. “Демокрация”, в която нарича поета Жданов и агент на КГБ, ДС и “Мосад” едновременно.

Година по-късно, през януари 1996 г., Стефан Цанев прочита по БНТ своето “Възвание към нацията”. То е против цензурата, която упражнява правителството на Виденов.

В. “Дума” отпечатва статия, която го изкарва агент на американския империализъм, участник в секретна операция “Сивата лисица”, която трябва да събори законната власт в България. На 30 май 1996 г. пише памфлета “Жан, иди си с мир”, а на 11 януари 1997 г. (само ден след погрома над парламента) и памфлета “Комунисти, идете си с мир”. Партийният орган “Дума” отпечатва откъси от негови стихотворения, извадени извън контекста и силно манипулирани.

Лятото на 1997 г.

Минали са само няколко месеца, откакто СДС е взел цялата власт в държавата. Премиер е Иван Костов, президент - Петър Стоянов, председател на НС - Йордан Соколов, главен прокурор е Иван Татарчев, който и да не е син, не може да бъде обвиняван в любов към комунистите.

Стефан Цанев е някъде в провинцията, но и дотам стига слухът за първите далавери на новите властници. Поетът се прибира в София, отива при Петър Стоянов и му казва: “Как е възможно, толкова ли е трудно тези наши момчета да посветят четири години от живота си на отечеството, без да мислят за своя изгода, без да крадат. И те ли като предишните?”

Стоянов се засмива горчиво и отговаря: “Какви четири години, Стефане, те не можаха да издържат и четири седмици...”

Една зимна вечер на 1998 г. на Витоша Стефан Цанев случайно среща Богомил Бонев, все още министър на вътрешните работи, който му казва: “Може да те заболи, но ти си писател и трябва да знаеш истината...”

И му разказва кой какви рушвети или комисиони взема от всяка приватизационна сделка, от всяка продажба на държавни предприятия. Става дума за стотици хиляди долари.

По-късно Стефан Цанев ще признае, че при тези думи изпада в шок. Не може да каже нито дума. Задава на ген. Бонев само един въпрос: “Костов знае ли?” “Знае”, отговаря генералът.

Април 2000 г.

В интервю за столичен вестник Стефан Цанев казва: “Слушах много внимателно и с трепетно очакване обръщението на министър-председателя (Иван Костов - б.р.) към българския народ. Боже мой, каква хилава реч! Толкова ли няма кой да му каже, че в такъв момент колкото повече се тупаш в гърдите колко си прав и колко си храбър, толкова повече хора не ти вярват...”

Реакцията на Костов е: “Кажете му да се занимава с поезията си и да остави политиката на мира!” Но в. “Демокрация” излиза с публикация, озаглавена “Боже мой, каква божествена реч!”. Отпечатано е стихотворение със заглавие “На чекистите”, а под него пише: “Препечатваме това стихотворение на Ст. Ц., писано в годините, когато той е априлски поет.”

Внушението е ясно - ето как праведникът и моралистът Стефан Цанев е възпявал чекистите убийци. Само че тези стихове са част от поемата “А вам какое дело?”, писана през 1968 г. В поемата няма глава “На чекистите”, има глава “Авточека” и в нея той пише:

Но чекистът в нас дебне,

преследва ни,

заплашва,

опрял в сърцето ни цев.

Изстрел!

И падат най-светлите.

Трудно се улучва

тъмната цел.

Става дума за страха и злото вътре у всеки човек. И дали всеки от нас може и успява да се пребори с тях. Това е една от най-важните теми в цялото творчество на Цанев.

“В поемата твърде свободно разсъждавах за истината, за свободата и има ли право Съветският съюз да се намесва в живота на малките народи, каквито сме ние”, разказва Стефан Цанев. И припомня редове от поемата:

Любовта иска.

Любовта не проси.

Ние не искаме

само да ръкопляскаме,

но и да задаваме въпроси.

Съветският съюз

не е Монако,

историята не е рулетка,

ние всички сме вътре

с двата крака

и за всяко престъпление

искаме сметка...

Но “Демокрация” извършва груба манипулация. Освен че променя заглавието на въпросната глава от поемата, цитира само първата половина, втората част умишлено пропуска.

23 юли 2004 г.

Държавата се е превърнала в републиканска монархия, управлявана от царя премиер Симеон Сакскобургготски. Главен прокурор е Никола Филчев, наложен на този пост при управлението на СДС. В столичен вестник Стефан Цанев отпечатва памфлета си “Срам ме е, че се установява диктатура на прокуратурата”. Ето част от него:

“Срам ме е, че мечтаната свобода се превърна в свобода да грабим, да насилваме и да убиваме. Срам ме е, че позволихме на алчни и властолюбиви лумпени да убият вярата в демокрацията. Срам ме е, че отечеството ни се управлява от емигранти и чужденци. Срам ме е, че България отново е сателитна държава. Срам ме е, че се падмамихме и сами качихме на власт царя лъжеспасител, потомък на династията, довела България до три национални катастрофи. Срам ме е, че търпим един безразсъден министър да унижава един велик български певец - Гюзелев. Срам ме е, че държавата ни краде милиони от здравната каса, обричайки на смърт хиляди болни хора.

Граждани, спите ли?

Отче Паисие, да изрека ли страшните думи - че се срамувам да се наричам българин?”

Стефан Цанев:

Написах 10 филмови сценария, не пуснаха нито един от тях

- Г-н Цанев, вие сте едно рядко съчетание между математик, журналист и драматург. Тези ви житейски битности пречеха ли си, или си помагаха една на друга?

- Математик не съм бил, математик е брат ми. Просто решавах лесно и бързо задачите си, но математиката не беше моята мечта. От точните науки ме влечеше астрономията, вероятно поради своята романтичност. Журналистиката те прави злободневен, конкретен, може би това пречи на високата поезия, но не ти позволява да си безразличен към проблемите на съвремието.

- Завършили сте киноинститута в Москва, но повече успехи имате в театралната драматургия. Преди 1989 г. сте сценарист на “Нона” и съсценарист на “Бягаща по вълните” и “Юлия Вревска”, а след 1989 г. имате само един филм - “Духът на баща ми”. Защо не се заобичахте с киното?

- Просто не ми вървеше в киното. Написал съм 10 авторски сценария за игрални филми, но нито един не беше разрешен за снимане. Може и да са били лоши, не знам. След като не разрешиха и десетия, се отказах от киното завинаги.

Десетият сценарий беше “Духът на баща ми”, написах го през 1978-1979, Дочо Боджаков го изнамери и го засне 20 години по-късно. Другите така си умряха.

Като споменахте “Бягаща по вълните”, искам

да кажа нещо, което

може би е известно

на малцина

В онези времена в Съветския съюз с огромна популярност се ползваха трима пеещи поети, трима бардове: Галич, Окуджава и Висоцки.

Най-остър политически беше Александър Галич. Именно той беше моят съсценарист на “Бягаща по вълните”, писахме сценария през 1966 г. край Москва. Ходех при него нелегално, защото като чужденец нямах право да напускам определена линия извън града. Малко след излизане на филма го изключиха от Съюза на съветските писатели, по-късно той избяга във Франция и през декември 1977 г. умря в Париж при загадъчни обстоятелства. Година по-късно същата съдба сполетя и Георги Марков.

- Как през годините на соца се надлъгвахте и надхитряхте с цензурата? Кой надвиваше по-често?

- Тогава тези, които бяха на власт, казваха: в нас е хлябът, в нас е ножът. Така че е ясно, кой надвиваше. Не беше въпрос на хитрост, а на издържливост. Имаше тогава тъй наречените периоди на замразяване и размразяване. Повечето мои стихотворения са печатани за пръв път 5, 10, 20 години след написването им.

- Лично аз ви “открих” като поет преди много години със стихотворението ви “Бумеранг”. (“Кой вървя след Сталин и кой - след Прокофиев...”). Много ме впечатли тогава, дори го научих наизуст. Разкажете, моля ви, как се роди идеята и каква съдба имаше тогава стихотворението.

- “Бумеранг” е част от поемата ми за Съветския съюз “А вам какое дело?”, тя беше свалена от страниците на списание “Септември” в края на 1967 г., разпространяваше се на магнетофонни записи, привикваха ме за обяснения в Държавна сигурност. Тя беше повод да забранят да се печатат мои стихове, забраната продължи 8 години - до 1976-а. В най-силните години за поета - между 30- и 40-годишна възраст. Не ми беше леко.

- Колко ваши пиеси и въобще творби са спирани и забранявани?

- Това вече не е важно. Не забраняваха само мен, беше обща практика, всичко се проверяваше от гледна точка на идеологията. Забраните обаче действаха стимулиращо,

забраната беше

индикация, че си

направил нещо добро

По-страшен беше страхът, автоцензурата - тя скопяваше таланта. Това е много важно днес, когато забрани няма, но има съображения, а всяко съобразяване е пагубно за поета.

- Казвате, че пиесата “Процесът против богомилите”, писана през 1969 г., е предопределила живота ви . Защо и как?

- Написах “Богомилите” като реакция срещу инвазията на СССР в Чехословакия, срещу смачкването на Пражката пролет. Пражката пролет бе последната илюзия, че комунизмът може да бъде човечен, че може да се надяваш на нещо добро. Оттук нататък всяка илюзия означаваше, че си глупак или сляп фанатик.

Както писах тогава в една поема: “Бъдещето е тъга.” Приех смирено съдбата на еретик - с всичките последствия, лоши и хубави. В този смисъл казвам, че “Процесът против богомилите” предопредели живота ми.

- Кои ваши стихосбирки и стихотворения се радваха на най-голямата читателска любов?

- На този въпрос могат да отговарят читателите. Ако питате мен - най-много ценя стихосбирките си “Перигей или най-голямото приближаване до Земята” (1967) и “Реквием” (1980). За “Реквием” искам да ви цитирам част от една тогавашна рецензия на Чавдар Добрев (сп. “Пламък”, кн. 1, 1982 г.)

“Да се нарече една лирична книга “Реквием”- само по себе си вече е предизвикателство. И в нея да се поместят елегии, посвещения, като прощавания с хора и илюзии, и най-сетне поемата “Автореквием”, което ще рече заупокойна, алилуя на собствения живот - това, съгласете се, не ни настройва на най-оптимистичната вълна. Имаме чувството, че тъгата става безпросветна, че мъката търси космически измерения, че мрачните интонации се разпореждат като гробари в света на живите...

Нещо повече – поетът излиза с претенции и изисквания към нас, читателите. Ругае ни, изправя ни на двубой... Не се съгласява, че душата може да бленува и за тихо щастие, че компромисите не всякога са равнозначни на сделка, че нямаме сили (а и нужно ли е!) да се катерим непрекъснато по стръмните височини на идеалните съображения.

Каква поза! - ще възкликне някой. Каква сила! - ще отговори друг.“

Забележете, годината е 1982, януари.

- Докато се подготвях за това интервю, препрочетох много от стиховете ви. И великолепното “Ако някой протестира, ако е опасен...” - част от “Автореквием” - ме подсети за една случка. (Виж стиховете в края на интервюто.)

През 1967 г. шефът на Кинематографията Георги Караманев получава писмо лично от Тодор Живков, който предлага да се направят филми за “трима забележителни артисти с ярки дарования, гордост за българския театър, за родното социалистическо изкуство, за народа ни”.

Предложени са Николай Гяуров, Стефан Гецов и Георги Калоянчев. "Разбира се, завършва писмото в характерния си народняшки стил Живков, - тази идея следва да се осъществи само ако другарите Гяуров, Гецов и Калоянчев са съгласни.”

Караманев предлага сценаристи на филмите да са Любомир Левчев, вие и Никола Инджов. В ресторанта на “Златните мостове” е организирана среща между тримата артисти и тримата поети, бъдещи сценаристи. “На срещата присъства и др. Тодор Живков. Вечерята беше много сърдечна, с вицове и закачки”, разказва Караманев. На другия ден Радой Ралин съчинява епиграмата:

Борбата е

безмилостно жестока.

И Стефан Цанев

стана стока.

После Караманев е сменен и на негово място като шеф на Кинематографията идва проф. Филип Филипов и кой знае защо идеята за трите филма е забравена. Имаше ли наистина такава случка?

- Да, имаше такава история. Трябва да е било преди 1967 г., или в началото на годината, защото третият не беше Инджов, а Владимир Башев, а той тогава беше още жив, загина, мисля, през септември.

Другите не знам, но мен никой не ме беше питал, не беше ме предупредил, просто ме взеха от театъра (бях драматург на Сатиричния), качиха ме в една черна кола и ме закараха на Витоша.

Там чухме за великата идея на Тодор Живков и за това, че ние, тримата млади поети, трябва да я реализираме. За честта и на трима ни, никой не изпълни поръчката, никой не написа нищо, никой не стана стока.

- Народният театър, в който сега се играят две ваши пиеси, прави поклон пред вашия талант и творчеството ви и организира честване на 10 януари - ще се продават ваши книги, ще раздавате автографи... С какви чувства тръгвате към този ваш особен ден?

- Благодаря на Народния театър, на директора, на актьорите. Защото аз нямам партия, нито писателски съюз, който да застане зад мен.

Целия си живот,

повече от 50 години,

живях и работих

в театър,

в различни театри - в Сатиричния, Театър 199, несъществуващия отдавна Театър на окръзите, театър “София”, в Пловдивския, в Театъра на армията, пак в “София” - но винаги в театър, никъде другаде. Театърът е моята държава, моят свят, моята вселена, затова се радвам, че честването ми ще бъде на театрална сцена. Дано бъде радостно, дано не се превърне в панихида.

- След толкова обемно и качествено творчество, включително и четирите тома “Български хроники” - осигурихте ли си безсмъртие в българската история?

- Все още не съм оглупял, че да си задавам такива въпроси.

АКО НЯКОЙ

ПРОТЕСТИРА,

АКО Е ОПАСЕН,

ако искате да укротите

някого -

не го хвърляйте в затвор,

спестете си оковите,

не повтаряйте грешката

на Средновековието:

не произвеждайте светци.